Христос воскресе! Благодарение на фотографията и телевизията можем да виждаме бесовете. Техните лица за кратки мигове се мяркат на мястото на нашите. Миговете са толкова кратки, че ако не бяха случайните фотографии и стопкадрите, извадени от телевизионни предавания, нямаше да сме сигурни, че изобщо сме ги видели. Случвало ви се е да видите познато лице – на политик, кино звезда, ваш приятел или дори роднина – по съвсем нов начин и да се потресете. Сякаш не ви гледа познатият човек, а някакво чудовище, безпардонно, вулгарно и зло. Бесовете се хилят от компроматните снимки като пъклени муцуни в някоя картина на Йероним Бош. И са съвсем истински, не са игра на светлината. И в душата ви прониква първо удивление, а после и ужас.
Такива чувства изпитах през последните седмици, гледайки лицата на новите депутати, а и на онези, за които случващото се в Парламента бе по-важно от всичко. Нито Великият пост, нито Страстната седмица накараха тези хора да се посвенят и да се смирят. Бесовете надничаха от техните лица толкова често, че невинаги имаше нужда от случайни фотографии и стопкадри, за да ги видим. Името им е Легион. Изпълниха дните за мълчание с крясъци. Задушиха дните за опрощение с агресивна омраза. Дните за покаяние бяха обругани с тщеславие и медиен ексхибиционизъм. Не стана дума не само за любов, но и за най-елементарен здрав разум. Мисълта за ближния и за народа гръмотевично отсъстваше от всеки политически мозък. Сквернословието се издигна до чутовни висоти. Отровното дихание на омразата замени естественото дишане. Изпъчиха се остроумници и разляха презрение върху низшата простотия на гласоподавателя и колкото по-мълчалив бе човек в дните за мълчание, толкова по-глупав изглеждаше в очите и думите на бравурните оратори. И аз мога да бъда остроумен. Лесно мога да се включа в хора на присмехулниците и ще бъда добър. О, колко добър мога да бъда! Но там ли е работата – да се състезаваме по остроумие и унижение на другите?
Това, което ни сполетя след последните парламентарни избори, наистина е безпрецедентно. Може би поради неопитност или некомпетентност новите обитатели на Народното събрание не успяха да разграничат предизборната кампания от същинския парламентарен живот, унищожиха всяка възможност за взаимодействие по изпълнението на някаква обща национална програма. Както цяло лято и цяла зима крещяха, че Отечеството е в критично състояние, че сме стигнали дъното (или ръба на пропастта – по ваш избор), че е чудно как все още сме живи, така, след като станаха депутати, не проведоха нито една спасителна мярка, а се хвърлиха, съвсем забравили за предизборните си “идеали” и дори безсрамно отказали се от тях, да си уреждат заплатите, да променят Изборния кодекс, да блокират държавата и да прекратяват делата на олигарсите. И се хвърлиха да го правят с потресаващо безочие и некадърност. Вместо облекчение и оптимизъм, над политическия живот легна омерзение. Как се стигна дотук?
Политическата надпревара е като пазарната конкуренция – или е свободна, или е честна, но не и двете едновременно. Ако е свободна, то ще има правото и свободата да избере всякакви средства, включително грозни и нечестни. Ако пък е честна, ще се окаже скована от толкова скрупули, че няма да е свободна. Затова либерализмът в политиката и либертарианството в икономиката са утопия. Конкуренцията не е естествен генератор на справедливост и благоденствие, както сме се залъгвали в едни по-романтични години. Тя винаги започва окриляващо, но след известно време – повече или по-малко – се изражда в своята противоположност. Силните стават все по-силни, винаги печелят в конкурентната надпревара, разрастват се, срастват се едни с други и с властта и предизвикват необходимостта от държавна намеса, от въвеждане на регулации. А регулациите са началото на края на свободната (или честната) конкуренция. Регулираната свобода се превръща в сигурност, при което мнозинството няма нищо против.
Как стигнахме до това скандално 45-о народно събрание? Да започнем от Иван Костов, макар че със същия успех можем да започнем и от комунистическия преврат през 1944, и от Руско-турската война от 1877-78, и от падането на Второто българско царство през 1393, и от Великата схизма през 1054, и от покръстването през 864. Можем, ако щете, да започнем и от Адам и Ева, защото причинно-следствената верига е една. Но нека все пак да започнем от Костов.
Призван (и избран) да осъществи идеалите на демократизацията от 1989, той се компрометира с приватизация, в която поголовно включи всички онези, които логично трябваше да подложи на лустрация. Така се роди олигархично-политическата класа, на която се любуваме днес. По онова време особено активни станаха термините “корупция”, “клиентелизъм” и “фасадна демокрация”. Възторгът започна да се превръща в разочарование.
Било заради това разочарование, било заради историческата си харизма, било най-сетне заради тщеславния инат на самия Костов, Царят го помете, отнесе го “като дизел цинкова кофа”. И проведе едно от най-успешните управления в новата история, с изключение на две фундаментални грешки: влезе в Тройната коалиция (въпреки че писмено обеща да не го прави) и не излезе от нея “когато му дойдѐ времето”.
Затова на свой ред Бойко Борисов помете Царя, отнесе го “като вятър да не казвам какъв вестник през храсти”. Борисов се появи като извънсистемен персонаж, който щеше вкара статуквото в затвора, но бързо се превърна от отмъстител в строител на магистрали, самият той стана статукво и то за нечувано дълъг период. Винаги съм казвал, че Бойко Борисов ще влезе в учебниците по история, просто трябва да мине още малко време.
И ето че статуквото “Борисов” на свой ред започна да се изхабява, да чувства умора, а всички, които отдавна или никога не са били статукво, се изнервиха. Надигна се историческа вълна от къде спонтанни, къде режисирани протести по най-различни теми, но обединени от кредото, че преялите управници най-сетне трябва да станат от трапезата на властта.
От своя страна обикновените, но иначе недостижими в самомнението си граждани, въоръжени с безплатен и лесен достъп до социалните мрежи, показаха и те уродливо, бесновато лице. Толкова гняв, толкова омраза, толкова презрение и жажда за разрушение преминаха границите на всяка човекоподобност.
И ето ни тук – пред и вътре в това скандално 45-о народно събрание. Скандално, но не учудващо, защото пътят до него е ледено логичен – път на обратна ценностна селекция. Посредствеността (хайде да не употребяваме по-тежки слова) окончателно се е утвърдила като елит и е развила съответното самочувствие, без да забравя пролетарските си (преди всичко в духовно измерение) инстинкти. Искат да изглеждат като господари, но отдалеч си личи, че не са даже и слуги, а само неодушевени марионетки. От своя страна сенчестите им господари също са нечии марионетки, на други, още по-големи марионетки и така до самото дъно на този куклен театър. В тази игра никой не е господар на себе си. И Сорос, дето не излиза от устата на клюкарите, и той не е. И Путин не е, и Ционските мъдреци – също. Всеки си има своя господар, всеки си има своя бяс, всеки е нечия марионетка и някой си играе със свободната му воля. Бесовете, които в крайна сметка дърпат конците на човешките марионетки, също си имат господар да дърпа техните, но това е тема на съвсем друг разговор.
Виждаме какво се случва, но не знаем защо се случва. Никой не ни казва. Знаем само, че това, което се говори, не е онова, за което иде реч. Затова, тъй като не знаем нищо за истинската същност на политическите процеси, имаме два пътя пред себе си – или нагазваме в конспиративните теории с риск да станем за резил, или говорим единствено за това, което виждаме, примирявайки се, че и то само по себе си е достатъчно колоритно и поучително. Но предлагам да не правим нито едно от двете, защото мнозина вече се упражняват на това поприще и то твърде удовлетворително. Нека се опитаме да погледнем хората отвъд муцуните на бесовете. Да видиш човек, без струпеите сквернота върху него, е зрелище, което си заслужава и при това никак не е невъзможно. Защото много често това, което виждаме от човека, далеч не е неговата скрита същност, а някакво временно увредено състояние. Такова схващане трябва да стои в основата на всяка антропология и тогава ще бъдем много по-близо до истината и ще умеем да я познаваме. Макар в “Бесове” Достоевски да казва, че истинската правда винаги е неправдоподобна.
Страстите, включително и политическите, не са природа на човека, не са негова същност, а само временно състояние, което отминава. Жалко, че десетки хиляди от нас пропуснаха тези тъй подходящи дни преди Великден да изгонят от себе си бесовете, да ги натирят в стадо свине и да ги удавят в Генисаретското езеро. Жалко, че май нямат намерение да го направят и в дните след Великден. Това твърдоглавие със сигурност ще донесе масови беди, но пък в персоналната съдба на всеки човек по време на масови беди най-ясно се вижда съвършенството на божествената справедливост. Освен това мисля, че Картаген – този Пандемониум и столица на бесовете – трябва да бъде разрушен.
