Събитията около връхлетелия ни коранавирус, като че ли изместиха от новинарския поток кризата с атакуващите Европа през гръцката граница пълчища от мигранти, но отсега можем да кажем, че това е временно положение. След няколко седмици, когато температурите чувствително се повишат, заплахата от китайския вирус автоматично ще изчезне, тъй като бе категорично доказано, че при над 26 градуса по Целзий вирусната молекула, намираща се извън приемник умира в рамките на 15 минути до половин час.
Със затоплянето на времето обаче, ще се активира другата опасност – мигрантската. Въпреки че политическия климат в Европа няма нищо общо с този отпреди няколко години, либералните гласове зовящи за солидарност с „бежанците“, все още са силни, а сополивите хлипания по съдбата на брадатите майки с 20 годишни деца, съвсем не са рядкост. Вече цяла камарила от правозащитни организации и обикновени euro liberal freaks призоваха България и Гърция да отворят границите си за мигрантите. Последното изказване в тази насока бе, не на кого да е, а на европейския комисар по вътрешните работи и граничните въпроси (каква ирония) Илва Йохансон. Та, леля Илва от Еврокомисията заявила, че Гърция трябва да съблюдава правата на бежанците и да приема заявки за предоставяне на убежище, както и че бежанците имат право на такова, което е предвидено в нормите на международното право и Атина не може да им откаже това.
Горното, освен цинично, е и дълбоко невярно. Приложимите норми на международното право не изискват от Гърция (както и от България) такова поведение и не я задължават да приема на територията си, когото и да било, освен в строго предвидени за тази цел случаи. Подобни изказвания и то направени от висши европейски бюрократи, показват или непознаване на материята уреждаща тези въпроси, или нещо много по-лошо – злоумишлено пренебрегване на нормите на международното право, в името на либерално-политическата целесъобразност. Призивите – в името на „хуманността“, да се откажем от най-голямото достижение на европейската цивилизация – правото и законността, трябва да посрещнем с всеобщо презрение и пълно отхвърляне, защото въпроса с предоставянето на временна закрила и хуманитарен статут, какъвто е в същността си проблемът с „бежанците“ е преди всичко правен и никакъв друг.
Нормативните актове, които регламентират отношението към хората претендиращи за някаква форма на хуманитарен или бежански статут са няколко основни и макар да не са съвсем детайлни, дават достатъчно солидна правна база, която да ни помогне да защитим суверенитета си, и най-вече да легитимираме действията по опазването на границите си пред света. Конкретно за България, когато се сблъскаме с този проблем, следва да се водим от приложимите текстове на Конвенцията за статута на бежанците, съставена в Женева на 28 юли 1951 г., Протокола за статута на бежанците на Общото събрание на ООН от 1967 г. (по които България е страна), както и от Закона за убежището и бежанците (ЗУБ), приет от българския парламент, през 2002 г.
Що е бежанец?
Съгласно чл. 1 на Конвенцията от 1951 г., допълнена с Протокола от 1967 г., както и според българския закон за бежанците – „бежанец – е всяко лице, което е преследвано по причина на раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или политически убеждения, намира се извън страната, чийто гражданин то е, и не може да се ползва от закрилата на тази страна, или не желае да се ползва от такава закрила, поради тези опасения.“
Какво ни казва този текст? Че лице, преследвано по някой от гореизброените признаци, има право и следва да получи бежански статут, в момента, в който стъпи на първата сигурна територия, която обикновено е тази на някоя съседна държава. Разбира се, съществува хипотеза, в която това да не е съседна държава, а някоя по-далечна (ако си успял например да стигнеш до нея, посредством въздушен или морски транспорт), но принципът си остава същия – първата достигната сигурна територия. Ако първата държава, в която потенциалния бежанец стъпва, след бягството от собствената си страна, е ратифицирала Женевската конвенция за бежанците от 1951 г. и е страна по нея, то тя е длъжна да му предостави бежански статут, дори той чисто формално да не е поискал такъв. Оттам насетне, тази държава носи отговорност за него, каквато носи и за собствените си граждани.
Разбира се, лице получило статут на бежанец в първата сигурна държава, може да поиска такъв и от някоя трета страна (която пък от своя страна има правото, както да го приеме, така и да му откаже), но за това си има ред и формална процедура. Същата започва с подаване на писмена молба в посолството или консулските служби на желаната държава, която се разглежда в срок и се взима решение по нея. Ако решението е положително, качваш се на самолет, кораб, влак или автобус и заминаваш, там където са те приели. Ако не е положително, оставаш там, където си. Това е. Претенцията, че си бежанец не е универсален международен паспорт, който ти дава право да преджапваш държави, все едно са квартални локви, опитвайки се да стигнеш до желаната от теб дестинация. Ако, все пак се опиташ да го направиш, същите тези държави имат пълното право да те спрат, включително и със сила. И основанието за това се намира в същата тази Конвенцията за статута на бежанците от 1951 г., по-точно в чл. 31, т. 1 от същата. Ето какво гласи той, буквално: „Договарящите държави се задължават да не налагат наказания заради незаконно влизане или пребиваване на тяхна територия на бежанци, които, пристигайки направо от територия, където са били застрашени животът и свободата им по смисъла на член 1, са влезли или пребивават на тяхна територия без разрешение при условие, че те се представят незабавно на властите и приведат уважителни причини за незаконното си влизане или пребиваване на територията на страната.“
В допълнение към горното, чл. 31, т. 2 от същия документ гласи, че: „Договарящите държави се задължават да не прилагат по отношение придвижването на такива бежанци, каквито и да било ограничения освен необходимите, като такива ограничения могат да се прилагат само до регулиране статута на бежанците в страната или до получаването от тях на разрешение за преминаването им в друга страна. Договарящите държави се задължават да предоставят на бежанците достатъчен срок и всички необходими улеснения за получаване на разрешение за преминаване в друга страна.“
Тоест, според цитираните текстове от този основен международноправен документ, незаконното пресичане на граница е допустимо, само при една единствена хипотеза, а именно, ако преминалите я лица пристигат директно от територия, където са били застрашени животът и свободата им. Оттам насетне, ако бежанците искат да преминат в трета страна, същите трябва предварително да получат изрично разрешение за това. Всяко друго действие от тяхна страна, следва да се счита за незаконно и да подлежи на санкция. Иначе казано, ако трябва да тълкуваме въпросната международноправна норма per argumentum a contrario – лица, получили веднъж статут на бежанци, които се опитат да преминат незаконно границата на трета държава, подлежат, както на ограничаване на придвижването, така и на наказание.
Актуалната ситуация на турско-гръцката граница от гледна точка на международното право
Това, което се случва в момента между Турция и Гърция, по отношение на мигрантската криза е крещящо нарушение на всички приложими международни договори, третиращи този въпрос.
От една страна, имаме няколкостотин хиляди души претендиращи да са бежанци, които щурмуват границата на суверенна държава, настоявайки да преминат през нея, без да имат право на това. От друга страна, те дори не могат да удостоверят, че са сирийски граждани, поради факта, че не разполагат с лични документи. Може би, за да прикрият това, че огромната част от тях дори не са сирийци, а афганистанци, иракчани и жители на Магреба, тоест икономически мигранти.
От друга страна, турската държава, която им е предоставила бежански статут (закрепен впрочем от няколко на брой международни споразумения, както с ЕС, така и с Върховния комисариат за бежанците към ООН) и според, който статут те се ползват със същите права и задължения, както останалите турски граждани, съвсем открито ги подтиква да атакуват граничната неприкосновеност на съседна държава.
В тази ситуация, трябва да се каже съвсем ясно, че Гърция е в пълното си право да отблъсква със сила опитите на мигрантските тълпи да атакуват границите й, а това й право произтича именно от цитираните текстове на Конвенцията за статута на бежанците, приета в Женева на 28 юли 1951 г., която е основният международен договор, от който трябва да се ръководим при решаването на тези въпроси. В допълнение към тези съображения, следва да вземем предвид и задълбочаващата се криза с коронавируса, който все още не е достигнал своя пик. Много е вероятно в близките една-две седмици, повечето европейски държави да въведат извънредни положения и пълна карантина на територията си, заради проблема със заразата. Това означава допълнителни защитни мерки по границите и възможност на властите да осуетяват всеки опит за нелегално преминаване, включително използвайки груба сила. И когато някой брюкселски мандарин реши да се изказва по въпроса, би било добре първо да се запознае с документите, които уреждат тези въпроси, и едва след това да съветва суверенни държави, какво да правят в подобна ситуация.
