Последните десетина дни ни научиха, че два лева са точно толкова вълнуващи, колкото 450 хиляди евро. Тези две теми сякаш отбелязаха смяната на сезоните – ваканцията свърши с двата лева разлика между цветните и черно-белите учебници, а активният сезон започна с хонорара на Калин Митрев покрай азербайджанската „хайверена дипломация“. Но като се замислиш, темата е една единствена – за богатството и бедността, за лукса и мизерията, за сравняването на стандартите (което някои по-цапнати в устата наричат „мерене на пишки“) и за това кого мислим за богат, кого мислим за беден и какви страдания носи това на ранимата ни душа.
Що се отнася до черно-белите учебници, аз не успях да разбера какъв е проблемът: когато така или иначе ти се налага да купиш нещо, защо да нямаш възможност да избереш дали да го купиш в по-скъп или в по-евтин вариант. Нали и в бакалията продават сирене от мляко и сирене от нещо, което прилича на мляко, обаче е по-евтино? Нали продават и вино, един литър от което струва по-малко от един килограм грозде? Нали цели вериги магазини съществуват единствено, за да бъдат по-евтини от останалите в своята категория?
Защо предлагането на по-евтина алтернатива не се разглежда като загриженост към по-крехкия бюджет?
Защото от столетия над нас тегне ужасът „Какво ще кажат хората!“. По някаква странна причина е прието да се смята, че ако си беден, то си навеки опозорен и заслужаваш презрение. Всъщност, причината не е странна, защото практиката ежедневно показва, че бедни хора биват подхвърляни на презрение и унижение от страна на други, малко по-малко бедни от тях. Затова вестта за черно-белите учебници се възприе като опит за дамгосване, за публично опозоряване на бедните деца. Рицарите на словесността във фейсбук не закъсняха с огнените афоризми:
„Вместо да дават черно-бели учебници на бедните деца, направо да им праскат по една дамга на челото!“ (Очевидно до този момент материалните възможности на бедните деца са били тайна, която новите учебници нагло изваждат на показ).
„Едно е ученик сам да реши да си купи черно-бели учебници и СЪВСЕМ РАЗЛИЧНО е официално да има евтини ЗА БЕДНИТЕ!“ (Аз поне не успях да схвана РАЗЛИКАТА).
„От утре бедните да са с черно-бели снимки тук!“ (Има се предвид във фейсбук, както навремето всички бяха със снимки на анимационни герои или пък забулени със знамето на държава, в която се е случило нещо неприятно от рода на терористичен акт – солидарност).
„Деца на родители с по-скромни възможности – правостоящи в клас!“
„Тетрадки, подвързани с банкноти, vs тетрадки, подвързани с вестник; обяд с първо, второ и трето vs обяд с хляб и глава лук в стола на училището; екскурзии до Рим vs екскурзии до кочината в белащица всяко лято“… и т.н., и т.н., и т.н…
Лично аз се просълзих, но вероятно ще да е било от главата лук в училищната столова. Това, което ни казва целият този потоп от възмущение, е следното: „Единственият начин да се отгатне материалното състояние, е цветността на учебника. Той не трябва да говори за бедност, защото бедността е унизителна“. Това ли е поантата? Ако щете ме ънлайквайте, ако щете ме ънфрендвайте, но за мен всичко това е показно сиромахомилство, мотивирано единствено от суета и душевен ексхибиционизъм.
И докато за цветността на учебниците в горния курс не си заслужава да се говори кой знае колко, то за „хайверената дипломация“ очевидно си заслужава. В тази втора тема, доминираща обществения дискурс, нещата сякаш са обърнати. Тук възмутителното не е да си беден, а да си богат.
Датският вестник Берлингске, а покъсно „Гардиън“, „Монд“ и „Зюддойче цайтунг“ провели разследване, което уличило еднофамилното правителство на Азербайджан в опериране с черна каса, от която през периода 2012-2014 щедро плащало за PR и лобизъм, пък и препрало някой лев. Скандалът стана известен като „Азербайджанската пералня“ – част от станалата пословична „хайверена дипломация“ на китната каспийска държава. Хайверената дипломация е процес, при който конкретен евразийски сатрап (евразийски, а не само азиатски, защото Азербайджан е член на Съвета на Европа от 2001 – същият съвет, който не бива да се бърка с този на Европейския съюз) посредством услуги, армагани и рушвети се домогва до благоразположението и позитивното медийно говорене на известни европейски авторитети от политическите, финансовите и културните среди, с цел създаване на впечатлението, че сатрапът е просветен и загрижен за поданиците си владетел, влюбен в демокрацията и човешките права.
В рамките само на тази афера през черната каса били прекарани близо 3 милиарда долара. С кампанията се ангажирали италианци, англичани и всякакви други просветени европейци. За нас като българи е важно да знаем, че и ние сме дали нещо на света – и нашенци са участвали в хайверената дипломация, и нашенци са „топнали човчицата“, макар и не в такива размери като рафинираните представители на старите страни-членки.
Да не се задълбочаваме в конкретика и да не се оплитаме в анализи на финансовите схеми, по които са били прани и усвоявани парите. Достатъчно е да знаем, че има семейство българи, което, хайде, ако не в самия вихър на събитията, се е носило по края на течението, дало е своя принос и е взело своята награда – тя, Ирина Бокова, генерален директор на ЮНЕСКО, и той, Калин Митрев, представител на България в Европейската банка за инвестиции и развитие, специално създадена по предложение на Франция, за да могат такива като нас да преминат от социализъм към капитализъм.
Вкусът, който остава в устата, е още по-горчив, защото колкото и да тънем в неведение по отношение на глобалните далавери, все оставаме с усещането, че „Азербайджанската пералня“ не е изключение, а практика, че такива далавери са основен предмет на дейност за модерното чиновничество и че за дребни труженици в тях, като семейство Бокови-Митреви, огласените в медиите бонуси са ежедневие.
Колко ли цветни учебници могат да се отпечатат само с половината консултантския хонорар на Митрев, колко ли поколения българчета ще се изучат по тях, ехеееей!…
Между другото, ако съставителите на учебниците някак ей така, между другото, включат и урок за това каква прекрасна страна е Азербайджан и какъв пичага е Илхан Алиев, току-виж разрешили проблема с отпечатването. Но, шегата – настрана!
И така, до какво стигаме след черно-белите учебници и хайверената дипломация? Стигаме до извода, че е срамно да си беден и че е позорно да си богат.
Темата за богатството и бедността е много интересна. Тя отдавна е престанала да бъде екзистенциална поне в цивилизацията, в която живеем и която наблюдаваме, защото в нея вече отдавна никой не умира от бедност. От венерически болести – да, от тероризъм – също, от алкохол и наркотици – ежедневно, но от глад – не. За нас темата за богатството и бедността отдавна е само социална, козметична, даже и куртоазна. За нас абсолютна бедност и абсолютно богатство няма. Да си беден означава да притежаваш по-малко материални блага, отколкото мислиш, че ти се полагат, а да си богат – да имаш повече, отколкото си се надявал да получиш.
И още: всеки си има теоретичен модел на благосъстояние, който си изгражда сам – ако го постигне, успял е; ако го надмине, е богат; ако не успее да го постигне, е беден неудачник. Представете си две абсолютно еднакви къщи в Бояна. В едната живее човек, дошъл от панелен блок в някой от кварталите, а в другата – човек изоставил вила в Сан Ремо. Естествено, единия е щастлив, а другият – нещастен; единият е богат, а другият – беден. Богатството и бедността са илюзии на собствената алчност.
Още древните езичници са знаели, че си толкова по-богат, колкото по-малко са нуждите и желанията ти; за колкото повече ламтиш, толкова повече не ти достига и толкова по-беден и нещастен се чувстваш. Но все пак има някакъв праг на бедността, който, колкото и да е условен, екстраполиран върху достатъчно големи групи хора, добива някакви очертания на обективност. Във всяка обществена структура има един праг, под който не можеш да си плащаш сметките и не можеш за си купуваш нещата, за които е прието да се смята, че се полагат всекиму по подразбиране. Всяка социална система се стреми да изследва и дефинира този праг, като го нарича „праг на бедността“. Лошо е хората да падат под този праг, защото се озлобяват. Често в литературата се прокарва схващането, че бедността облагородява, че бедните са по-морални и по-човечни от богатите. Това може да е вярно само за аскетите, които са изключително редки изключения. Иначе бедността озлобява и оскотява човека. Лишава го от възможност да се развива духовно, не му оставя време и желание за култура.
Но това е валидно само за хората, изпаднали под онзи праг, който съвсем условно нарекохме „обективен“ и който не се наемаме да изразим в конкретни стойности. Иначе дали си беден или богат, зависи единствено от личната ти нагласа и от очакванията, които имаш към този мимолетен свят. Което осмисля живота ти, то те прави и богат. А доколко е важно да си богат, това е съвсем друга тема.
Разбира се, всички искаме да няма деца, които да се чувстват втора ръка в училище. Всички искаме мошениците и тарикатите да си платят. Всички искаме революция, но не такава, при която едни тарикати сменят други и едни мошеници идват вместо предишните, защото историята показва, че всеки следващ дошъл на власт мошеник е по-брутален от предишния, на чиито рамене е стъпил. Искаме революция, която да очисти завистта и суетата и да изправи гърбовете ни, превити в поклон пред ужасно глупави неща.
Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
