Гражданите са оставени на сляпо да се ориентират в обстановката
Новият есенен политически сезон стартира с повече проблеми и неизвестни
Основният въпрос е липсата на междуинституционален и междупартиен диалог
Новият есенен политически сезон стартира с повече проблеми и неизвестни, отколкото преди лятната отпуска на народните представители. И не защото политическата или икономическата обстановка в страната се е променила съществено, а защото политическите играчи, в това число парламентарни и извънпарламентарни партии, както и външни на партийната система субекти като президент и представители на съдебната власт, отказват да влязат в диалог помежду си, а по този начин и с широк кръг обществени групи.
Липсата на подобен диалог е проблем не заради нашата загриженост към личните отношения на отделните политически представители. Мнозинството от българските граждани слабо се вълнуват от това дали президентът Румен Радев и премиерът Бойко Борисов си симпатизират, дали са в добри или лоши отношения. Това важи и за всеки друг политически сблъсък, който наблюдаваме през последните три месеца. Проблемът в липсата на диалог, било то чрез конструктивна съвместна дейност по определени въпроси или чрез ожесточен дебат и противопоставяне, е, че не можем да получим достатъчно информация относно политическите позиции и намерения на хората, които в крайна сметка съсредоточават в ръцете си властта в България, а с това и възможността да влияят на съдбата на българските граждани. А такива намерения очевидно има, при това са мащабни и могат да определят посоката, в която ще се развива българската държава за много години напред.
За да не бъда голословен, ще дам конкретни примерa, при това такива от последните няколко дни и които далеч не изчерпват тезата. На 1 септември в една изпусната пред журналисти реплика и при отговор на въпрос как вижда проекта на ГЕРБ за нова конституция, държавният глава Румен Радев обяви, че е готов с негов собствен проект за ревизия или изцяло пренаписване на основният закон. При последвал въпрос какво представлява този проект, Радев обяви, че отказва да участва в дебат за нова конституция до разпускането на този парламент. Сериозно подценявано, това събитие съставлява много сериозен казус само по себе си, тъй като при оставка на кабинета „Борисов 3“ в ръцете на президента в продължение на няколко месеца ще бъде съсредоточена огромна власт, чрез съставянето на служебен кабинет. Същевременно същият този държавен глава обявява неопределено, че е готов с проект за нова конституция. Подобни процеси не могат да бъдат подминавани или игнорирани от обществения дебат, независимо колко изострено е положението с протестите срещу правителството.
Същата обоснована критика може да бъде отправена и по отношение на самите управляващи. След като премиерът Бойко Борисов обяви намерението на партията да влезе в дебат за изготвяне на нова конституция, на практика такъв дебат няма. Поканата за разговори към коалиционните партньори и други политически сили далеч не може да изчерпи процедурата по обсъждане на нещо толкова важно, колкото е един основен закон. Нещо повече, визираните разговори всъщност не дадоха никаква яснота за това какви са мотивите зад конкретните промени в конституцията, кои са авторите им, как се приоритизират измененията в основния закон и кои от тях не подлежат на никакъв дебат. Напротив, една от основните конституционни редакции в първоначално обявения проект, а именно делегирането на право на съдебната власт да има законодателна инициатива, отпадна, с мотив, че е срещнала неодобрение. Одобрение от кого? Каква е причината да присъства в първоначалния проект? Каква е причината да отпадне скоропостижно от ревизията му? Какво е мнението на специалистите по конституционно право по казуса? Какво е мнението на авторите на настоящата конституция по казуса? Безкрайно много въпроси без отговор и без възможност да бъде получен такъв.
Тази критична теза, разбира се, не може да бъде изолирана единствено до президента и премиерската партия. Дори напротив, тя важи с пълна сила за всички участници в политическите процеси през последните месеци. Така например, парламентарната опозиция в лицето на ДПС и БСП не дава по-голяма яснота върху отношението си към конституционните промени, с изключение на факта, че няма да подкрепят проекта на ГЕРБ. В своите изказвания представителите на двете политически сили са изключително пестеливи, като не отхвърлят по същество нуждата от промяна на основния закон. Отказвайки да влязат в сериозен диалог, макар и под формата на сблъсък на опоненти, всъщност тези формации не дават никаква яснота за намеренията си нито на медиите и анализаторите, нито на обществото.
Изключение не правят и извънпарламентарните политически играчи, като Демократична България, формацията на Слави Трифонов, тази на Мая Манолова или „Възраждане“. Нито една от тези формации не е изразила желание дори да обяви категорично дали има нужда от промени в конституцията, какви са те, дали могат да се осъществят в обикновено или е необходимо Велико народно събрание. Дори да приемем, че този дебат за тях е чужд и, възможно е, ненужен, то къде са политическите програми, върху които ще бъде планирано едно бъдещо управление на въпросните формации. Как те смятат да постигнат мнозинство в следващия парламент, с кого биха управлявали и с кого не? Убедителен отговор на тези въпроси не се получава именно поради липсата на диалог и комуникация между политическите играчи. Ако такъв бе осъществим, независимо дали трибуната му е консултативен съвет към президента, банката в Народното събрание, кръгла маса или какъвто и да е друг формат, то в процеса бихме получили представа за конкретните намерения на изброените.
В момента българското общество е жертва на ширещото се политическо лицемерие. На практика гражданите са оставени на сляпо да се ориентират в политическата обстановка, разчитайки на откъслечни медийни изказвания, площадни речи или постове в социалните мрежи. Което, надявам се всички бихме се съгласили, е крайно несериозно, когато имаш намерение да прекрояваш основния закон на една държава, да рестартираш системата, или да предизвикаш съществена промяна на политическата сцена. Това поведение е от полза за самите политически играчи, които се надпреварват в ораторско майсторство по отношение на събитията на улицата, но са крайно мълчаливи стане ли дума за сериозни политически ангажименти.
Колкото до споменатите събития на улицата, вече е повече от видно, че те могат да бъдат използвани достатъчно умело от всички участници на политическата сцена. Така както опозицията, парламентарна и извънпарламентарна, вееше знамето на протеста с цел легитимация на искането си за оставка на кабинета, така сега управляващите ще развеят знамето на същия този протест, но вече агресивен и недопустим, за да оправдаят отказа си да подадат оставка. Основният въпрос тук е дали при липсата на междуинституционален и междупартиен диалог, оставка и нови избори биха решили политическата криза, без да коментираме нейния мащаб. По-скоро отговорът е не, тъй като неудовлетвореността на политическите субекти ще продължи да ги тласка все повече към крайни действия и все по-малко към нормализиране на политическата обстановка.
