Част IX от монументалния труд на Лъчезар Томов за консерватизма, либертарианството, либерализма и сложните системи (от десет части)
Предговор
Част I
Част II
Част III
Част IV
Част V
Част VI
Част VII
Част VIII

Консерватизмът като естествен отбор на идеи и Бърк

Забележителното в писмената история на консерватизма е, че неговият създател е бил известен либерал до момента на Френската революция. Едмънд Бърк, който защитава Американската революция, е бащата на писмения политически консерватизъм. Ударението върху „писмена“ история е защото този консерватизъм е практика дотогава, но не и теория. Естественият отбор на идеи създава колекция от евристики, но не абстрактни теории и философски трактати. В известен смисъл създаването на политическата философия на консерватизма е фазов преход, либерален импулс, в отговор на друг фазов преход – Френската революция, с цялата ѝ жестокост, кръв и хаос. Това е пример как естественият отбор на идеи интегрира стойностното от фазовите преходи след като е минало изпитанието на времето. Философията се е доказала като силно оръжие в епохата на Просвещението, с най-ярък представител Волтер, който комбинира остроумие, чар и логика с огромна енергия и оставя наследство от над 2000 творения – трактати, писма и книги. Времето налага интегрирането на философията в практиката на консерватизма и така възникват „Размисли за революцията във Франция“. В него авторът не само обосновава пълното отхвърляне на тази революция, но и изгражда фундамента на консерватизма, базиран на принципите на еволюционния подход, богатството на традицията и цялото знание, която тя съхранява, както и Християнството като основен камък на обществото от новата ера. Основната атака е срещу концепцията на Русо за обществения договор, базирана на егоизъм и рационалистично редуциране на сложната система на обществото, простираща се в целия времеви интервал от началото на историята до края на бъдещето, в един отрязък от време, равен на едно поколение:

„Обществото наистина е договор… но не и партньорство, с временен или нетраен характер. То е партньорство във всички науки, изкуства, партньорство във всичко добродетелно, във всичко съвършено… Тъй като целите на това партньорство могат да бъдат постигнати след много поколения, то се превръща в партньорство между… живите, мъртвите и още неродените“

Сякаш самата Еволюция пише тези думи. Хоризонтът на един вид е безкраен във времето, цялата информация от първата клетка до настоящето се съдържа в неговата ДНК, а целите на еволюцията са безкрайно далече в бъдещето. Управлението с такъв хоризонт се различава драматично от управлението на настоящето от гледна точка на настоящето. В математическата теория на управлението има регулатор, който се нарича пропорционално-интегрално-диференциален (ПИД), защото има три паралелни компоненти, които формират стратегията за управление. Пропорционалната усилва обратната връзка от обекта на управление в текущия момент, което осигурява бързодействието на управлението. Интегралната събира цялата история на поведението на обекта, с което осигурява неговата точност и стабилност. Сигналът, който постъпва в регулатора има доза неопределеност, която пропорционалната съставка усилва – „злобата на деня“, но интегралната съставка потиска и филтрира – „историческият контекст“. Третата съставка усилва скоростта на промяната на сигнала от обекта, с което в определени дози помага както за бързодействието, така и за стабилността, но над тях прави системата неустойчива. Това е по същество линейна екстраполация, като опит за прогноза в бъдещето (Фиг.17). Настоящето и бъдещето са двете компоненти, които могат да направят преходите в системата по-бързи, но и да я хвърлят в неустойчивост. Миналото може само да я забави, ако се прекали с него, но не и да я разбие. Първите две усилват шума спрямо сигнала и правят управлението по-произволно и по-безпринципно, докато третата потиска шума и връща смисъла в управлението. Наблягането на важността на историята в контекста на серийното поемане на рискове е оптималното поведение, а не ирационалното, както бе обсъдено в предишна глава.

Управление, което се простира в миналото, настоящето и бъдещето по необходимост включва и принципът на наследяването:

„Тази политическа линия ми изглежда като резултат от дълбоки размишления или по-скоро от щастливото следване на природата, която е мъдрост без размишление и превъзхождаща го; новаторският дух обикновено е следствие от самовлюбеност и ограничени възгледи. Хората, които никога не обръщат поглед към предците си, никога не ще помислят за своето потомство. Освен това английският народ добре знае, че идеята за наследяване осигурява надежден принцип за съхранение и надежден принцип за приемственост, без изобщо да се изключва принципът на подобрението. Тя оставя придобитото непокътнато, но гарантира и това, което придобива“

Общественият договор, който е сключен между поколенията, се нуждае от различна мотивация от чисто егоистичната, тъй като формира трансцедентни връзки на йерархия от дедите към потомците, информационни, а не властови взаимоотношения. Управлението е както и Аристотел пише естествено, формирало се заедно с условията отвън, които са го задали, развивало се във времето заедно с тях. То е резултат на еволюция на обществото в отговор на неопределеността и неконтролиреумите външни сили (климатични промени, епидемии, нашествия). Осъзнаването на неопределеността и пробабилистичното мислене са в основата на религиозното чувство на човека, както бе обсъдено в предишни глави. Детерминистичният подход и акцентът върху контрола над собствената съдба на човека са в основата отхвърлянето на религиите. Двете действия се отклоняват от обективната оценка, но първото е рационално с това, че приема истинската степен на зависимост от околната среда, ако и зад нея да се привижда Всемогъща сила (което по критерия на Колмогоров, обсъден в предишни глави не е отклонение от рационалността). Християнството с произтичащите от него ползи, свързани с различаването на сигнала от шума, поради твърдите критерии за добро и зло, разкаянието и прошката, които позволяват хората да се учат от грешките си и да не се губи информация, както и системата на общуване (етиката), която позволява непротиворечиво разрешаване на проблеми. Релативисткият морал, при който едно нещо е морално в зависимост от културния контекст, води до произволно големи несправедливости при сблъсъка на култури – тъй като едно деяние е морално за извършителя, но не и за жертвата. Етиката е система за предаване на информация, т.е. език, съответно тя трябва да е разбираема и за двете страни, за да възникне общуване, което означава едни правила за всички. Тя е по необходимост по-формална от човешкия език), тъй като общуването, което тя определя има преки, физически последствия.

Философията на консерватизма, оригинално зададена от Бърк, включва придобивките на либералната мисъл като демокрацията, икономическата свобода в синхрон с философията на Адам Смит. Причината е, че в тях той вижда постепенно и органично развитие на държавното устройство на Англия с нейната Магна Харта и аристократичен парламент, с нейните баланси между кралската власт и тази на васалите. Обстоятелствата (външната среда) са двигателят на тези промени, не вътрешна реорганизация като рязък скок, причинена от рационалистични доктрини:

„Обстоятелствата (които някои джентълмени пренебрегват) дават в реалността на всеки политически принцип неговата собствена окраска, с която се отличава. Обстоятелствата са това, което прави всяка гражданска и политическа схема полезна или вредна за човечеството.“

Обстоятелствата са причината Бърк да приеме новостите на Просветлението, интегрирани в традиционната система и да постави основата на класическия консерватизъм като един вид стратегия за управление на риска. Той не предлага крайни решения, излезли от света на формите, не статични универсални структури на властта, а начин, по който обществата да се развиват по своя естествен път без излишни сътресения, жертви и кръв. Това е проявата на естествения отбор в средносрочен период. Еволюцията на биологичните системи предлага подкрепа за възгледа на Едмънд Бърк, тъй като се оказва, че тя е процес, който е непредсказуем и необратим, но най-важното – дали мутациите са полезни или не, зависи от контекста, в който те се случват, т.е. от обстоятелствата:

„Същите мутации, които са приети от еволюцията, когато са предложени, ако бяха предложени много по-рано във времето биха били вредни и щяха да бъдат отхвърлени“[i]

Полезността на мутациите зависи от предишните мутации, които са резултат от натиска на външната среда. Такава е и полезността на идеите, която зависи от контекста, в който се прилагат – дали надграждат или развалят. Добавянето на демокрацията и икономическата свобода към обществото на Англия представлява полезна мутация, както вековете след това показват, защото същността на отношенията не се променя, а се обогатява – аристократичният парламент остава, но му е добавена долна камара от избираеми представители, а икономическата свобода осигурява възможностите за Англия да бъде лидер в Индустриалната революция. Липсата на свръхцентрализация и потискане на хората прави революцията ненужна и тя не се случва.

Съединението на традиционното устройство с неговата децентрализирана мрежа и представителната демокрация (пряката той мрази и нарича „най-безсрамното нещо на света“), при която няма директно въздействие от народа върху законодателната дейност предствлява (по-слабо свързана мрежа с по-малко обратни връзки нагоре по йерархията (само едно ниво нагоре) и по-малки рискове от резки промени от революционен тип (Фиг.18)

Липсата на директни връзки между несъседни нива е децентрализацията, докато обратните връзки стабилизират системата чрез упражняване на народната воля. Липсват и обратни връзки между несъседни нива, тъй като демокрацията е представителна. Хоризонталните връзки между нивата осигуряват възможности за обединение на класова или национална основа – неизбежно следствие на образованието и увеличаването на свободното население в градовете, както и на съкращаването на времето за пътуване между отдалечените населени места, което Индустриалната революция води.

Реакционният консерватизъм

Консерватизмът на Бърк не е единственият вариант, предложен от европейските философи и политици. Естественият отбор на идеи действува на две нива – средносрочно и дългосрочно. В средносрочен аспект могат да се отберат лоши идеи, които да не оцелеят в дългосрочен при практическата проверка. В някакъв смисъл всеки консерватизъм е реакция на резките промени, но докато класическият еволюционен подход отсява малкото на брой, които са полезни, то континенталният вариант на Жозеф Дьо Местр е пълно отрицание на реалността и желание за завръщане към състоянието преди Революцията. Проблемът с тази реакция е, че иска възвръщане към точно този строй, която я е причинил в обективно променящите се обстоятелства, т.е. това е подкана към серия от контрареволюции и трайни колебания, което се и случва във Франция – след Революцията имат опити за реставрация на монархията, после идва Наполеон, който става император, след него отново опити за възвръщане на стария режим, втора република, втора империя и така, докато последният крал Анри V не се оттегля от престола си поради отказа да замени знамето на Бурбоните с бяло синьо червеното знаме като официален флаг на Франция. Последствията от Революцията са сто години хаос, кръв на десетки хиляди невинни, и континентални войни, стигнали чак до Москва. Връщането към устройството, което я е причинило, не е консерватизъм, а романтизъм. Романтизмът е идеализирана представа за миналото, съчетана с идеализираната представа за народа, която поражда национализма. Самият дьо Местр залага на този национализъм, когато отхвърля напълно ролята на индивидуалния разум при управлението на държавата:

„Управлението е истинска религия; То има своите догми, своите тайнства, своите свещенослужители. Да позволим на всеки човек да може да го обсъжда означава да го разрушим. То има живот само чрез националния дух, т.е. чрез политическа вяра, която се опира на символи.Изначална нужда на човека е неговият прохождащ разум да бъде усмирен чрез двоен ярем; той трябва да бъде омаломощен и след това да се слее с националния дух, за да промени индивидуалното си съществуване с общностно съществуване подобно на реката, която след като се влее в океана, продължава да съществува в общата водна маса – но вече без име и без форма“

Това е по същество предложение горните нива на обществената система напълно да ги поробят и държавата да стане единен организъм, в който всеки човек е заменима клетка, която е загубила своите собствени цели и стремежи и се реализира напълно чрез него. Това е зловещата идея, която проправя пътя на тоталитарните системи или е ранен предвестник на тяхната поява. Дьо Местр гледа на индивида като на случайно движеща се частица, която се блъска в другите и създава Брауново движение, като само в големи количества се формира някакъв ред чрез взаимно компенсиране на флуктуациите им – или по-скоро това е математическият превод на неговата концепция. Този тип реакция е грешен не заради желанието за възвръщане на минало състояние, а заради конкретното състояние, към което се търси завръщане и заради това, че е проява на идеализиране на нацията и държавата, нещо различно от истинския консерватизъм с неговата трезвост и прагматичност. Фактът, че на по-късен етап национализмът става част от консервативните схващания (Рандолф Чърчил, Бисмарк и други) не противоречи на това, защото както казва Бърк, обстоятелствата определят полезността на действията. Мутацията на национализма по времето на Местр е вредна, а в края на деветнадесети век, полезна по необходимост. Причините са класовите борби, нарасналото градско население и разхлабените връзки между различните слоеве на обществото поради оттеглянето на църквата и секуларизацията, които имат нужда от общ мит, който да ги държи заедно.

Реакцията на дьо Местр не е единствена, след него идва епохата на авторитарния консерватизъм, който предшествува възхода на тоталитарните режими на комунизма, национал-социализма и късния фашизъм на Мусолини. Консерватизмът, който се опитва да отхвърли демокрацията, индивидуалната свобода и върховенството на закона, не успява, защото обстоятелствата са се променили. Идеите на Томас Карлайл за ролята на героите в историята като неин двигател (редукционистичен, едностранен поглед към сложните системи и тяхната еволюция, направлявана от случайността) подготвят почвата за идването на по-крайни философии като идеите на Доносо де Кортес. Той смята, че легитимността на властта идва не от наследствеността, а от насилието, което тя може да упражнява – в пълен противовес с идеита на Русо и с цивилизацията изобщо още от времето на Аристотел, който класифицира тиранията като девиантна форма на управление. Всички тези форми на дългосрочно селектиране на идеи са неуспешни, поради неотчитане на обстятелствата, в които се опитват да се наложат, но оказват и вредно влияние като не само не възпират тоталитаризма, но донякъде и съучаствуват в неговото идване на власт, като преходна форма на централизация на властта и поробване на долните нива на системата.

Kъм Част X – Иманентни принципи и ценности на консерватизма

Библиография:

[i] Premal Shah, David M. McCandlish, and Joshua B. Plotkin, Contingency and entrenchment in protein evolution under purifying selection PNAS, vol. 112 no. 25 , June 23, 2015 doi: 10.1073/pnas.1412933112