Когато си безвъзвратно потънал в политиките на идентичността буквално всяко нещо се превръща в оръжие за водене на културна война. Дори и бебетата. Особено бебета. Новороденото момче на принц Хари и Меган Маркъл вдъхнови някои от по-печалните либерални медийни издънки в дългата и трагикомична история на либералните медийни издънки.
Понеже майката на Меган Маркъл е от афро-американски произход това моментално означаваше, че бебето трябва да се политизира.
Мастодонтът със стара слава и актуални рейтингови проблеми CNN пусна смешно-тъжен материал със зрелищното заглавие: „Колко черно ще бъде кралското бебе?“. Друго водещо ляво-либерално издание „Ел Ей Таймс“ публикува епохалният анализ „Ще отгледат ли Меган Маркъл и Принц Хари бебето си като черно?“
Така, първо си представете подобни заглавия в консервативни и десни медии. Колективният прогресивен вой „Хейт спийч“ щеше да огласи общественото пространство и да накара всички нормални хора да запушат ушите си, ужасени от стържещия звук на разярени активисти за социална справедливост. В моралната мъгла на либералния дискурс е забранено на не-либерални медии и говорители да пишат за „черно бебе“. Когато либералите питат „колко черно ще бъде кралското бебе“ това е интересно и важно, проява на загриженост и опит за повдигане на важни въпроси пред обществото. Ако консерватор случайно направи същото питане това вече е отблъскваща и токсична проява на расизъм и бял супремасизъм.
А сега си представете, че някой реши да смени цвета на бебето в медийните заглавия и да говори за бялото кралско бебе, което трябва да бъде отгледано като бяло. Масови протести, бойкоти, туитър-тълпи, готови за дигитален линч, гневни медийни фигури с изпънати в крайна емоция лица и пръст, осъдително сочещ към лошите расисти. Тук двойните стандарти са на квадрат.
Прогресивният проект е прорязан от парадокси.
От една страна посланието е, че расата, полът и сексуалната ориентация са социални конструкции. От друга всеки е разглеждан първо и основно на базата на своята раса, пол и сексуална ориентация. Хората, които говорят за пост-расово общество са същите, които облъчват публиката със заглавия като „Колко черно ще бъде кралското бебе?“ и „Ще отгледат ли Меган Маркъл и Принц Хари бебето си като черно?“
Да не говорим за наистина печално известната статия на „Ню Йорк Таймс“ от миналата година, в която изтъкнат афро-американски представител на академичните елити попита в масово споделян тежък анализ: „Да позволя ли на децата си да имат бели приятели?“. Разбира се, изводът беше, че по-скоро отговорът е не. Същата медия назначи в своя престижен редакторски борд младата авторка Сара Джеонг, която бе прекарала последните две години в стихийни расистки публикации и статуси срещу белите хора, които нарича „гоблини, заслужаващи да живеят под земята, защото изгарят на слънце“.
Най-голямата звезда на реномираното издание „Атлантик“ е откровеният расист Та-Нехиси Коутс. Той стана световна литературна и либерална икона с проповеди срещу „токсичната белота“ и непрестанни обвинения към културата и системата, които го превърнаха в милионер и уважаван автор.
Медиите постоянно облъчват обществото с расово обагрена и/или директно расистка реторика, а после в най-добрите традиции на тоталитарната пропаганда се обръщат притеснено и питат защо в Западния свят отново се говори по расови въпроси. Това е като да хвърлиш запалена клечка кибрит в река от бензин и после да плачеш, че има пожар.
В този контекст беше неизбежно афро-американският произход на майката на Меган Маркъл да стане част от пропагандната артилерия на прогресивната армия. Още след брака на Маркъл с принц Хари водещи издания публикуваха мнения на чернокожи радикални активисти, които казаха, че вече им пука за Кралското семейство защото ще се идентифицират със смесения произход на Меган. Цялата идея на медиите беше, че етническият бекграунд на младата дама е най-важното нещо в историята и повод за гордост. Имаше агресивно насърчавана расова идентификация в опозиция на „остарялото бяло“. Но в момента, в който някой плахо се опита да размени цветовете и същите тези хора скачат с най-модерното и употребявано обвинение на нашето време – „Ти си расист!“
Бебето допълнително ескалира настроенията в прогресивните среди.
Те бяха особено разочаровани от избраното име – Арчи Харисън Маунтбатън-Уиндзор. Западно звучащо, английско име. Или както борците срещу расизма го определиха – „бяло“. Доста от тях очакваха, че либералната Маркъл ще се наложи над протокола и традициите и ще сложи на момчето си „етническо“ име. И, разбира си, няма да се обръща към бебето като към момче, а ще го отглежда в джендърфлуиден ракурс.
Арчи Харисън Маунтбатън-Уиндзор е политическа кауза на прогресивния човек. Арчи е още бебе и си няма представа, че за едни възрастни професионалисти с престижни медийни трибуни той е расово брандиран, полово неопределен инструмент за проповядване на някои от най-глупавите идеи, познати на човека.
Старият майстор на политически некоректните прозрения Принц Филип със сигурност би се изгаврил праведно с идеологическите опити върху неговия най-нов правнук. Човекът е на 97 години и никога не е имал търпение за прогресивните патологии.
А черните дни за тези медии тепърва предстоят.
