В съвременния глобален политически и публичен дискурс съществува една не толкова приятна, но исторически логична тенденция в опит за маргинализиране и дехуманизиране на десните и консервативните идеи от страна на представители на левия спектър да бъде поставен знак за равенство между националсоциализма и консерватизма, обобщавайки и двете идейни течения като противоречащи на прогреса и носители на патриархални, назадничави и антимодерни ценности.
В действително обаче нацистката идея е, разгледана обективно и по същество, пълно противоречие на консервативната.
Консерватизмът може да бъде синтезиран до три основни идеи, около които гравитира – това са прословутите “три кита” на консерватизма: Бог, цар и отечество.
При нацистите наопаки – няма нито Бог, нито цар, а още по-малко пък отечество. Националсоциализмът е подчертано просвещенска идеология (а не просто широко идейно течение, каквото е консерватизма) и ако има свои три основни опори, то това по-скоро ще са технокрацията, демократизмът и евгениката.
Технокрация, защото неразделен фрагмент от националсоциализма е просвещенската идея обществото да бъде подредено по инженерен път, използвайки постиженията на техниката и прилагайки техническите закономерности в обществения живот. Тази си характеристика нацистите споделят с болшевиките, като разликата е че мечтаният обществен модел при първите е изкривена и ожесточена представа за старогерманският феодален и дори античен бит, а при вторите – либералната модерност, кулминираща в подобие на освободен от материалната детерминираност първобитен строй, но за разлика от нацистката визия – общочовешки.
Демократизмът е неразделна съставна част на всеки тоталитаризъм бил той СССР или нацистка Германия и изследвайки действията, мирогледа и реториката на Адолф Хитлер и съпартийците му няма как да не забележим лайтмотива за прилагане на волята на абстракцията “народ” върху индивидите и малцинствените групи, които се възприемат като противоречащи на народната монолитност и разбиващи я. Демократизмът се изявява като една сатанинска “антисъборност” в сравнение с християнската съборност, опит на секуларността, на света да претопи безценната личност в собствените си рамки и форми. В нацистката доктрина човек не се стреми да осъществи своята Богоподобна личност в Христа, а просто да бъде “добър германец” или в по-модерни трактовки “добър бял човек”. Така онези, които не носят националния белег биват дехуманизирани и им се отрича правото на съществуване.
Евгениката като трети “кит” на нацистката идеология също противостои на консервативната ценност, каквато е любовта към отечеството и отново представлява антихристиянска и същевременно модернистична перверзия на естествено за човека състояние, каквото е привързаността към семейството и родния край. Пословичен е случаят с високопоставеният нацистки офицер от СС и заместник на Хайнрих Химлер – Райнхард Хайдрих, заличил името от надгробната плоча на собствената си майка поради подозрения в еврейски произход.
Йеромонах Серафим Роуз – изключителен ерудит, философ и православен монах, основател на православен манастир в Платина, Калифорния (САЩ), в книгата си “Nihilism: The Root of the Revolution of the Modern Age” (излязла на български език под заглавието “Човекът против Бога”) определя националсоциалистическата идеология като “последното, най-ярко нихилистично явление”, завършек на развитието на нихилистичната менталност, развиваща се активно в последните няколко века “започвайки с провала на нихилистическия експеримент на Френската революция”.
Като всяка окултна концепция и националсоциалистическата е дуалистична и създава изкуствен антагонизъм, който в случая е по оста локално – глобално. Това е в противоречие както на християнската съборност, така и на и на консервативната политическа идея за международни отношения, при която доминира практическата страна пред тоталния конфликт.
Липсата на отечеството при националсоциалситите е особено забележима когато разглеждаме идеята им за lebensraum – необходимо според идеологията им “жизнено пространство” за развитие на (подчертано) немския (а не някой друг, например българския) народ. В техния мироглед земята принадлежи не на онзи, който е роден и се труди на нея, а на онзи, който успее да я завладее чрез насилие. Тази перспекитва е в абсолютен контраст на предмодерния мироглед, при който отечеството там, където си роден, трудиш се и живееш със своите роднини и съседи.
Отечеството е нещо, което е благословено от християнската религия и си струва да бъде защитавано със защитна война, но и което нямаш право да отнемеш от другите, на които е разпределено, както са разделени и “езиците’ (народите) според Божията воля след събитията, отнасящи се до строежа на Вавилонската кула, описани в Библията.
Липсата на отечество в смисъла на конкретна земя води до утвърждаване на друга съставна част от идеологията на националсоциалистите, а именно антимонархизма. Монархът, черпещ своето свещено право от Бог и установената от Него йерархия – сиреч свещен ред, се превръща в самозван натрапник, спиращ прогреса и развитието на народа, стоящ нерядко срещу изявата на народната воля. Монархът в стария класически вид е антинароден по своя характер и защото в стремежа си да увеличи земите си той се превръща в Император, а империите по правило са мултиетнически и населени със съжителстващи си в механичен ритъм и живеещи по един основен закон народности, като именно думата на монарха стои срещу народните обичаи. Неслучайна е и пословичната омраза на Хитлер към “немощния кайзер”, както и отказът на нацисткият лидер да възприеме монархически титул за сметка на употребата на първичната и напомняща по своя смисъл за вождовете в предхристиянските племена титла Fuhrer – водач.
Ето какво пише Олдъс Хъксли в предговора на антиутопичния си роман “Прекрасен нов свят”:
“Възможно е обаче да проявим достатъчно здравомислие и ако не спрем изобщо да воюваме, то поне да се държим разумно като нашите предци от осемнадесетия век, невъобразимите ужаси на Тридесетгодишната война са дали всъщност урок на човечеството и в продължение на повече от сто години политиците и генералите на Европа съзнателно са се съпротивлявали срещу изкушението да използуват военния си потенциал до границите на разрушението или (поне в преобладаващата част от конфликтите) да продължават да се бият до пълното унищожение на противника. Били са безспорно агресори, жадни за печалби и слава, но са били и консерватори, решени на всяка цена да запазят цял своя свят, и са имали това за постоянна грижа. През последните тридесет години изобщо нямаше консерватори — имаше само леви националрадикали и десни националрадикали. Последният държавник консерватор беше петият Лансдаунски маркиз и когато той написа писмо до „Таймс“ с предложение Първата световна война да бъде приключена с компромис, така както са завършвали повечето от войните през осемнадесети век, редакторът на този консервативен навремето вестник отказа да го публикува. Националрадикалите си правеха каквото си поискат и последствията са известни на всички ни — болшевизъм, фашизъм, инфлация, депресия, Хитлер, Втората световна война, разрухата в Европа и почти всемирен глад.”
В логиката на гореописаното връзките на нацистките ръководители с недвусмислено окултистки организации като Thule-Gesellschaft и съответно влиянието на окултната теософия на Елена Блаватска в нацистката идеология, символика и дори архитектура – какъвто е случаят с необичайната декорация на замъка Wewelsburg, експедициите на Ahnenerbe, издигането в пропаганден култ на старогреманската предхристиянска стилистика и множество други примери, недвусмислено манифестиращи антихристиянският елемент в националсоциалистическата доктрина изглеждат повече от логично; антихристиянски елемент, който води до естествено отхвърляне на Бог в целия спектър на националсоциалистическия обществен живот – от ужасяващите лагери на смъртта, през желанието да се модифицира изкуствено човешкото същесво и до предизвикващите иронична усмивка опити на нацистката партия да изкара Иисус Христос ариец и борец срещу “международното иудейство”.
Различията между консервативният мироглед и националсоциалистическата идеология твърде ясно проличават в различното им отношение към семейството например – докато за консервативните хора семейството е основополагаща ценност и основна градивна единица на свободното общество, а интимните отношения и верността на партньорите са неприкосновени, то за националсоциалистите семейството е нищо повече от функция на нацията, която няма абсолютно никакво друго предназначение, освен да изпълнява ролята по създаване и отглеждане на деца.
Които деца обаче недвусмислено следва да бъдат възпитавани преди всичко във вярност и любов не към своите родители, а към народът, държавата и нейният ръководител. Нещо повече – при сблъсък, макар и латентен, между семейството и нацията, то според националсоциалистическата идеология семейството следва да отстъпи.
Примери за насилието, извършвано над традиционното семейство в нацистка Германия се простират от казионните организации като Hitlerjugend и стигат до пропагандните кампании, насърчаващи жените в детеродна възраст да търсят подходящи и сертифицирани по държавните стандартни партньори.
Националсоциализмът не просто не е, но и няма как да бъде причислен към консервативните идеи и движения. Напротив – градящ идеологията си върху модернистични и нихилистични концепции, той е тяхно откровено отрицание.
