Мартин Табаков
Представете си старец, наметнал студените си кокали с тънък слойсбръчкана кожа, която е единственото нещо, което го дели от това да бъде обикновен скелет. С превит гръб, натиснат от тежестта на историческия му опит. И единствената му опора, бастунът, стои като реплика, възражение и протест срещу логичното.
Този изсъхнал, но кокалест старец е Европа. Стария континент е като платно, върху което бурните времена са тренирали своя почерк. И под всеки нов пласт прозира по-стар такъв. Платно с памет. И платно, което е по-голямо от всяка една стена, на която може да бъде закачено.
Но въпреки това, днес Европа резонира. Старецът не се е отдал на апатия, нихилизъм или меланхолия. Напротив, очите му светят като екран. Екран, който прожектира спомените му – било как османците се опитват да „задушат“ Виена през XVII век, било за пометения Наполеон и създалия се Свещен съюз, било за раздиращите империите и кралства национализми на XIX и XX век.
Това, което се случва днес на континента, също ще се озове на паметната лента на Европа, но други ще са зрителите, които ще заровят вниманието си в очите на стареца. Какво ще се прожектира след време, зависи от нас днес.
Именно днес в Стария континент има ясно забележима реакция срещу либералното статукво. Обикновено от апологетите на последното, тази реакция често се етикира като популистка, националистическа и консервативна. В своя защитен механизъм, либералното глашатайство обича да прави това: да закача на консерватора тежкия камък на национализма, пък белким строши консервативния врат.
Но съвместното съжителство между консерватизма и национализма е като това да събереш две жени под един покрив. Всичко може да започне културно, пък било и лицемерно, но е въпрос на време социалният експеримент да приключи с истеричен скандал. Особено пък когато на този фон има трето женско присъствие – това на либерализма, което се опитва да сплетничи срещу другите две.
Но независимо какви слухове сте чули, между консервативното и националистическото има разлики, не по-малки от тези между консервативното и либералното. Но нека обърнем внимание – така, макар и базово, на диференциацията между консерватора и националиста, доколкото сплетните на либерала по този въпрос се развиват в моралната лишеност на клюката.
Когато портите на ада се отварят и изскочилите оттам демони случват френската революция, консерватизмът започва не само да живее, но и да биографира писмено себе си – разбира се, като нагласа, наопаки на разбунтувалата се тълпа. Тогава, в своя епистоларен генезис, консерватизмът е по-скоро апология на елита – монархическия и/или аристократичния – и на статуквото (порядъкът и властта, насочени срещу безпорядъка и народовластието). Първата консервативна коалиция е тази между две от трите съсловия – това на благородниците с това на духовенството. Но това е качествена коалиция, а не количествена. Последната е на страната на третото съсловие – обилните народни маси.
Следователно, бидейки апология на елита и статуквото, консерватизъм няма широка социална база. Оттук той е развил по-скоро индивидуалистична нагласа, която е гледала на колективизма като на пряка опасност, която крачи гневно, стриже бради, пали Църкви и прескача високите стени на замъците. Консерватизмът насетне ще се превърне в парадокс: вътре в себе си и по природа – той ще продължи да бъде енигматичен и мистичен, но навън и по свойства – той ще е рационален и утилитарен.
На този фон, национализмът създава своята идентичност на базата на колективните представи за етническа общност и нация. Половата зрялост на национализма се случва именно като бунт срещу статуквото. Тук той се родее много повече с генезиса на либерализма, доколкото и двете са феномени на Просвещението и на френската революция. И двете имат рационалистичен, колективистичен и етнически заряд.И ако впоследствие либерализмът ще тръгне по друг път, то за национализма „Ние“ винаги ще си остане по-важно от „Аз“.
Но това не означава, че консерваторът не е развилизобщо своя колективна идентичност. Но той я разполага във векторите на религията. За консерватора религията е това, което е за националиста етносът. Всеки един от двамата уважава и другото: консерваторът отчита етноса много повече, отколкото един либерал би, така както и националистът уважава религията много повече, отколкото това би направил един либерал. Но за първия религията си остава по-важната, докато за втория – етносът.
Именно религията е един от тези вектори на консерватизма, които са го подтиквали да развива своята идеология в имперски архитектури и глобални проекти. Преди ЕС е бил СС – Свещения съюз на консервативните империи срещу революционна Франция и епидемията на Просвещението. Затова, за консерватора, глобализмът сам по себе си не е нещо лошо: зависи за какъв глобализъм обаче говорим.
И ако консерватизмът с неговата глобална религиозност е наопаки на прогреса, именно в последното е посят корена на раздиращия наднационалните проекти национализъм.
Импулсът за етническа колективност автоматично водят националистите до абсорбирането на идеята за равенството. Въпреки съвременния консенсус за политическото равенство, националистите са имунизирани от консервативния нюх за естествената и природна йерархия, която е много по-жизнена от нормативното равенство. В известен смисъл, ако националистите живеят в един плосък и хоризонтален свят, то консерваторите имат интуиция за йерархичната подредба на света, в която тукашната и социална стратификация е само увод спрямо цялостната такава. Оттук елитарните (в политически) и религиозните (в духовен) схващания на консерватора, които той си носи от своето идеологическо зараждане.
Функцията на държавата в икономиката е другата разделителна линия между двете разглеждани ценностни системи. Въпреки пропагандата на старите и новите леви срещу капитализма, консерваторът няма проблем да признае, че той е именнокапиталист. Така както едно време – също толкова непопулярно – е бил феодалист. Именно капитализмът е едно от нещата обаче, които консерваторите ще абсорбират от буржоазията, след като последната успешно е релативизирала техните феодални позиции. Появата на тоталитаризма пък окончателно ще инкорпорира капитализма в ценностния арсенал на консерватора.
На този фон, националистът е склонен да припознава много по-голяма роля на държавата в икономиката. Следователно и да прави компромиси със свободния пазар. В крайна сметка, националистът в икономиката става заложник на националиста в политиката – това колективно и етническо „ние“, в което всички сме равни, предполага солидарност, включително социална.
Ако тръгнете да търсите консерватори и националисти, много по-лесно ще намерите първите в бизнес сдруженията, а вторите – в държавните институции.
Между двамата са налице и други различия. Но най-общо казано, ако национализмът е функция на модерността, прогреса и рационализма, то консерватизмът е отколешната реакция на всичко това. И ако национализмът е стриктна идеология, то консерватизмът е по-скоро светоусещане. Поради последното, консерваторът е ценностно по-мобилен, на фона на идеологическата тромавост на националиста.
Разбира се, съществуват и редици дебели сходства между консерватора и националиста. Но тези прилики, така или иначе, са обект наистеричното и пропагандно либерално внимание. Последното крещи: пред олтара на популизма, консерваторите се венчаха с националистите!
Не знам какъв е националистическият отговор на тази политическа ревност. Но консервативният е даден преди две столетия от принц Метерних: това, което не може да бъде спряно, трябва да бъде направлявано.
С други думи, ако една дама ще крещи протяжно, поне затворете прозореца.
Консерватизмът рядко и по изключение е бил движещата сила на Европа. Никога не питайте какво са направили консерваторите, а по-скоро – какво са възпрепятствали да бъде направено.
Което означава едно: когато Европа има проблем, тя го разрешава на базата на своя опит в миналото.
Опит в миналото: това е самоличността на консерватора.
Ако подценявате стареца, не подценявайте бастуна му.
