НОВО

Има машина, има проблем

Експериментът с въвеждането на машинно гласуване в България, продължил повече от пет години, по всичко личи върви към своя край. Изразеното желание от управляващите от ГЕРБ да премахнат този елемент от изборния процес, подкрепено от поне две от партиите от Обединени...

Възможен ли е разлом между Европа и САЩ

Редакторите в дясната платформа "Консерваторъ" Тончо Краевски и Емил Вълков гостуваха в предаването "Реакция" по ТВ Европа с водещ Мартин Табаков. Гост също бе Жулиета Пенева от фондация "Силна Европа". Тема на разговорът бе конфликтът между Иран и САЩ, Европа,...

Жертви насилници

В подценената черна комедия от 1995-а „Тайната вечеря“ петима млади либерали започват да убиват идеологическите си врагове като ги канят на вечеря и им сипват вино с отрова. Първата им жертва е враждебен и опасен рецидивист с някои наистина смущаващи идеи и позиции....

Отново за легализацията, този път по-трезво

Легализацията на леките наркотици, в частност на марихуаната (или канабис, или още „тревата”) е сред хитовите теми на либералният авангард. Особено популярна в градските среди на младежите (обикновено момчета, но понякога и повлияни от тях момичета) от семейства с...

Антипопулизмът и екологизмът са днешните партии на страха

"Катастрофизмът излъчва манихейство, така както черният дроб отделя жлъчка. Той затваря умовете в кухи абстракции и формули. Това е ироничното отмъщение на Полемос: доктрините на борбата са приели цветовете на Доброто. Остава жалкият хоризонт на “съвместното...

Станахме ли путинисти в Осака?

Живеем с прекалено много думи, които се изсипват върху нас от всевъзможни дигитални и аналогови източници. Тези думи на свой ред също си живеят живот, сякаш независим от нас,  и мъчейки се да следваме неговата логика, често падаме в заблуди, изкушения и прелест....

Все повече френско лидерство и нарастващи реакционни нагласи в ЕП

ЕНП продължава да губи позиции сред електоралните нагласи на европейците. Ако изборите за Европейски парламент бяха днес, ЕНП щеше да регистрира с около 15 мандата по-малко. Закономерно, с оглед на това, че от изборите за ЕП през май месец досега ЕНП направи някои...

Няколко думи за учебниците по история

Хубаво!  Онези комунисти, които така и не поеха вината, поради недостатъчно количество вино, все пак победиха. Позволихме ме им да пренапишат разказът, наречен България. По-точно, нейната неотдавнашна зловеща история. Кекави политици, историци слаби в колената,...

Новият болшевизъм на Гугъл

Преди повече от 10 месеца разсъждавах по темата за цензурата в интернет, като поводът бяха зачестилите случаи на спрени потребителски акаунти във Фейсбук заради "нарушаване на Стандартите на общността". Тогава предположих, че ако някои потребители са баннати не...

Скрутън: Ръководени сме от хора, които нямат деца като Тереза Мей, Еманюел Макрон, Ангела Меркел

Философ, публичен коментатор и автор на повече от 40 книги. Една от най-известните и разпознаваeми фигури в консерватизма днес.Бруно Ретайо e френски политик, член на сената от 2004 година. Президент на областния съвет на департамент Венде. Роджър Скрутън и Бруно...

Консервативната “революция” – тогава и сега

Време за четене: 7 мин.

‘В божественото вярват само тези,
които сами са божествени.’  – Ф. Хьолдерлин

 

Решението да изложа следната тема пред вниманието на читателя бе подтикнато от две наблюдения. Най-напред, струва ми се приемливо предположението, че човешката проблема явява себе си в най-чист вид, отърсена от всички несъществености, във времена на непосредствена кризисност. Във времена, значи, в които от всеки ъгъл вее упадък. Ваймарска Германия, заключена между Първата световна война и идването на националсоциализма, ни представя с рядка яснота екзистенциалните търсения не на съвременниците си, а на човека изобщо. Същевременно обаче, движението което е предмет на този текст е безсъмнено пропито от своята контекстуалност; преди всичко от преживяванията от Голямата война. И тук идва ред на второто наблюдение: доколкото сме способни да изолираме нихилистичното влияние на войната върху ваймарската консервативна мисъл, ще може да прокараме паралел между тогавашната консервативна революция и надигащото се днес негодувание срещу либералната концепция. В известен смисъл, горните две наблюдения си противоречат и за това е важно да уточним, че конкретното събитие – Първа световна война – има конкретни проявления в настроенията на ваймарските интелектуалци, без обаче те да прикриват общите и в чиста форма явили се човешки дерзания.

 Просвещенският оптимизъм заглъхва още през XIX век с философията на Артур Шопенхауер и последвалия fin de siècle, за да изчезне съвсем с развитието на Световната война.

Но ако из Европа се говори за криза, в следвоенна Германия типичните настроения са, по думите на Майкъл Зимерман, “ужас и отегчение”. Версайският договор, бързо случилата се индустриализация, рационализацията на обществените връзки и либералната Ваймарска конституция лишават немците от всичко познато и традиционно. “Немската душа” е осакатена. И в такъв един момент, сякаш следвайки думите на любимия си Хьолдерлин: “Гдето опасността е най-голяма, там надежда за спасението изгрява”, интелектуалците станали известни като консервативни революционери изнамират основания за оптимизъм.

Консервативната революция е феномен изпъстрен с прекалено много нюанси, оживен от различни и заслужаващи отделно внимание личности, за да можем тук да изискваме изчерпателно описание. При все това, на повърхността на този бурен океан изплува обединяващ стремежът към мит и символ. В подножието на тази романтическа опияненост пред митологизирания образ на света стои, или по-правилно, трепти една своеобразна Lebensphilosophie за която, както Шпенглер се изразява, “животът е първото и последното нещо”. В своето opus vitae “Залезът на Запада” Освалд Шпенглер все пак разчита, че модерният човек ще се върне към непосредствения, безабстрактен живот; живот разкриващ един “дълбок ред”. Всеки анализ на живота е едностранчив и действа така, както разчленението действа на организма: смъртоносно. Формата и символът утвърждават, формулата и абстракцията тровят. Митът, в своята наследственост, носи една мистериозна метафизична тежест – “Майката придържаща дете на гърдите си е великият символ на космичния живот”.

Прочулият се по онова време със „Стоманена буря“ Ернст Юнгер е сякаш най-подходящият пример за онази проблема, за която загатнахме в самото начало. При Юнгер откриваме оптимизма на детето, съзерцаващо с изумление и нетърпение мистериозния Космос. Романтизмът на него и на съмишлениците му е от нов вид, проактивен; впечатлен, но не и изплашен от технологията. Консерватизмът погрешно се схваща като задължително предполагащ лудизъм. Но ваймарските интелектуалци ни представят една поразително оригинална интерпретация на технологичното, обратна на схващането му като чиста рационализация на битието. Технологията, напротив, митологизира света; тя има собствена и крайно мистична същност. В известен смисъл, у консервативните революционери находчиво се преплитат фаустовата душа на западния човек (по Шпенглер), ориентирана към вечното покоряване и античното удивление от непроницаемостите. Така, без да се изпада в някакъв вид аграренVölkisch реакционизъм, се предлага лек срещу кризата на рационалната модерност, която Хайдегер описва по следния начин: „Всички неща потънаха до едно и също ниво или повърхност прилична на сляпо огледало, което вече не отразява, не връща нищо обратно“.

Читателят, естествено, е запознат с трагичния провал на течението на което дотук обърнахме внимание. Но макар и от далекогледа на историята, ние лесно може да откроим причините, които извратиха ваймарския консерватизъм в предвестник на нацистката глупост. Такова отсъждане е, разбира се, пресилено, доколкото мнозинството от водещите фигури на консервативната революция отхвърлят националсоциализма или от самото му начало, или малко след 1933 година. Същевременно обаче е достатъчно човек да се запознае с онова Юнгерово Fronterlebnis, за да установи връзката на ваймарците с фашистката идеология. „Фронтовото преживяване“ е  трансцендентално. Юнгер, за разлика от Ремарк, често величае изживяванията си от войната, като в „Стоманена буря“ той с вълнение описва едно почти религиозно чувство на единение с другарите си в окопите, подобно на онова, което в по-общ смисъл Ромен Ролан нарича „океанско чувство“. В този контекст, смъртта и унищожението също придобиват божествен аспект. Както може да се види и у Карл Шмит, това Fronterlebnis следва да се пренесе и на политическата сцена, измествайки бюрократичната рационалност. Политиката, следователно, се превръща в перманентна Kriegsideologie, чиято цел е отвеждането на естетизираното „фронтово преживяване“ в лоното на всекидневието.

По този начин изложено, проявлението „консервативна революция“ обрисува ясно своята двупосочност.

Героизъм и гениалност стоят зад съзнателната покана към света да се яви като многолика, митична и вълнуваща непрозрачност, във всеки случай, непрозаичност.. Човекът се прекланя пред метафизичния ред, който задължава, но и прави свободата възможна, разкривайки мерилото, спрямо което тя се отнася. И доколкото това мерило е самият живот, героите на този текст изпадат в тежко противоречие. Идеализацията на войната сама по себе си е именно нихилизмът, от който ваймарци опитват да избягат. Това е белегът, който стои по челата им, като съвременници и участници в Голямата война.

Понятието “консервативна революция” е вероятно повод за известно недоумение у читателя. Но това учудване произлиза от една общоприета необоснованост, която стига често дотам да нарича себе си историческа обективност и според която човешката история е движение от мита към рационалното, от метафората към научния език. На пръв поглед съвременните събития са несъпоставими с онзи почти сюрреалистичен междувоенен период, период на “надигащата се наоколо ни реалност”, по думите на Вилхелм Мичъл. Но модният днес подход към историята, както всяка мода, е прекалено претенциозен, за да убеди сериозно някого във фаталността на своето отсъждане. Прогресисткият възглед, който днес преобладава е от особен характер. От една страна, поради спецификата на своите основополагащи принципи и, преди всичко, поради наложителността му от високите кули на неколцина философи, той трябва да буди сериозно съмнение по отношение на своята обективност. От друга обаче, този особен прогресистки поглед е дотам пронизал ежедневието, че за нас възможността да му се противопоставим се явява като гаргантюанска трудност. В същото време, именно конвенционалността му е най-сериозният и, действително, най-натрапваният аргумент в негова полза, който, ако бъде оставен без противоотрова ще се настани всепобедно и в последното кътче на света, приемайки за първо основание онова, което е всъщност неговото проявление.

И ето, позволявайки си да направим стъпка встрани от ежедневната мисъл, с лекота установяваме, че унищожението на символа, разнищването на поетичното не само не е необходимост, но е обречено на провал.

Лъжебоговете са неспособни да лъжат твърде дълго. Речите на бюрократите, едни и същи навсякъде, вече не убеждават никого. Откритията на специализираната наука, издигната в култ, с нищо не допринасят за удивлението на личността от пулса на живота, а напротив, изсипвани като новинарски поток само засилват тягостното чувство на странстване в клетката на посредственото, незначителното, фактологичното. И действително, фактологията се стреми, сякаш самоподдържащ се механизъм, да проникне и в най-интимното: приятелството е по Фройд, любовта е химия, нацията – инструмент. Подобно тоталитарно опростяване, или по-вероятно, опростачване ни се представя като неизбежност, като единственият път пред историята. Времето е, значи, на събитийната яловост.

Но днешните тенденции, отдавна не просто събития, които подтикват любителя на аналогизмите към поглед в миналото, разклащат застрашително кулите на прогресизма (дефиниран, както беше загатнато по-горе). Отказът на все по-огромните мнозинства да възприемат онуй, което упорито им се натяква като единственост ни позволява да обърнем бюрата на историците с краката нагоре и да извършим следното предположение: истинският реакционизъм (разбрано изцяло в пейоративния смисъл на думата; като безсъдържателен отговор на поставен проблем) е всъщност либералният модел наложен постепенно след Втората световна война. Не друго, а стремежът да се предотврати в бъдеще катастрофата, която нацизмът донесе със себе си, продиктува излагането на прогресистко-либералната идеология като единствената възможност пред Запада. Този модел с нищо не подсказва, че има белега на естественото развитие, а е в голяма степен поставен отгоре. И ако тази негова поставеност вероятно бе добро решение в краткосрочен план, като успокоение на страстите, като буферен период за внимателно обмисляне на бъдещето и премисляне на миналото, то неговата абсолютизация и, ако позволите, фетишизация не можа да остане ненаказана.

Твърдя, следователно, че консервативната вълна, която виждаме днес не е някакво временно проявление, нито е прост реакционизъм, а е революционното начало на един процес, който би могъл да избави човека от плоското, безплътно и нихилистично световъзприемане и да възвърне очарованието, което съвременникът все по-рядко намира в себе си и околния свят и, което боговете на редукциите и филистерството му отнеха: веднъж превръщайки го в глобален бездомник; втори път във вселенски скептик. Недоволството, което се надига днес, засега предимно в измерението на инстинкта, е отегчението и ужаса от окастрената реалност.  Аналогията с ваймарските консерватори, чийто проект бе унищожен от лудостта на онези години, тук става ясна: тяхната мисъл не е случайно отроче на времето си; тя сочи към онуй, що е изконно и завинаги човешко –утвърждаването на живота и вярата в божественото.

Споделете чрез

Предишен

Следващ

Запишете се за нашия бюлетин:

По този начин, ще получавате:

* Най-интересните статии от месеца
* Новини за събитията организирани от нас
* Ексклузивно съдържание

Успешно записване за бюлетина на Консерваторъ!