fbpx

НОВО

Точка от която няма връщане назад

През последния месец в Близкия Изток бяха официално очертани новите нива на взаимоотношения между държавите съюзници на САЩ в региона. Те бележат нови точки от които няма връщане назад. Макар и да изглежда, че всички маневри на САЩ са свързани с обслужването на...

Тръмп срещу всички

Редакторът в дясната платформа "Консерваторъ" Теодор Димокенчев участва в предаването "Политиката под прицел" по телевизия СКАТ. Тема на разговора беше политиката в САЩ и предстоящите избори там. Запис от участието можете да видите тук:...

Какво значи икономическа криза и как да оцелеем в нея?

Големият първоначален удар е по капиталово интензивните сектори Приходите за бизнеса спадат - трябва да спаднат и разходите В тази светлина поне е добре да не повтаряме грешките от миналото Идва ли финансов Армагедон? Никой не знае, но да се надяваме, че не. Добре ли...

Третата гледна точка

Крайности може да има само при абсолютното добро и абсолютното зло Най-отвратителното е омразата и да не ми разправят, че я сеят провокатори - тя започна с вдигнатия юмрук на президента Винаги има трета гледна точка, дори и когато първите две са толкова ярки, че тя...

Турция на шест морета

Както вече е добре известно, в Източното Средиземноморие Турция и Гърция си мерят дължината на плажните кърпи. И двете страни имат аргументи: докато чисто военното предимство е на страната на Анкара, то зад гърба на Атина наднича силна дипломатическа подкрепа....

Генетичната история на българите

Когато стане въпрос за история, особено за нашата, често изниква темата за произхода. Откъде идваме? Колко древен е нашият народ? Въпроси, за които няма точни отговори, а само теории. От кого всъщност сме произлезли ние българите, кои са нашите най-близки роднини? По...

Какво има на политическата сергия у нас?

Българският политически дебат страда от липсата на критично мислене и умение за вникване в нюансите. Разсъждаването в черно-бялата гама не помага за разбиране на реалността, която е сложна така или иначе. А и това е нарочно търсен ефект - емоциите се контролират...

Хората заделят за черни дни. Колко тежка ще е кризата?

Притесненията от политическата турбуленция потискат потреблението и влошават бизнес климата Светът преминава през изключително несигурни времена. Гражданите, бизнесът и държавата търсят отговори на въпросите как и кога ще преодолеем икономическите предизвикателства....

Защо всеки се прави на какъвто не е?

Скараха се премиерът и президентът и „революцията“ пламна Обществото е като организъм, като тяло, което има лява и дясна ръка След като „Великото народно въстание“ не се състоя (все още не разбирам защо го наричат така, при положение че нито е велико, нито е народно,...

Защо сменихте залата?

Потопени сме в символи, те са навсякъде около нас. Ето например новата сграда на Парламента. Защо смениха старата, защо се преместиха? Парламентът между паметника на Цар Освободител, Патриаршеската катедрала, Академията на науките и Университета е символ. Символ на...

Да закрием БНТ, вместо да му търсим шеф

Време за четене: 5 мин.

Една телевизия, която не гледам, но издържам с данъци, щяла да има нов директор в края на този месец. Това, учудващо за мен, се оказва, че е въпрос от животрептущо значение за моралната полиция на “автентичното дясно”, вместо да е повод за явна дискусия от смисъла на съществуването на същата в този й вид.

Един от кандидатите е “дърто ченге” (и това е най-милото, което прочетох). Да, така е. Същия кандидат е получил някаква подписка с подкрепа от други дърти ченгета и някаква странна амалгама от общественици, за повечето от които ме мързи да сложа дори кавичките около определението “общественик” – толкова слабо ме вълнуват. Сред тях, обаче, изпъкват някои имена. Най-изненадващото за автентично-дясната мисъл беше това на Иво Беров. Изненадата, сама по себе си, не е без причина. Иво Беров е човек с репутация на безкомпромисни принципи и непоклатима лоялност към тях, както и към хората, с които е споделял житейския и политическия си път. Подобна подкрепа изглежда сякаш е в абсолютен контраст с тях. Но дали наистина това е така? Дали виждаме падението на един човек – виждан като морален стожер, който “не се предава” и който, защо пък не, да бъде жертвата от наше име, докато ние самите не живеем съвсем както заявяваме, че искаме всички да живеят? Дали в същност реакциите срещу неговото решение са проявление на част от симптомите, които бих определил съвкупно като автоимунната болест на тази общност?

Няма да повтарям думите на Иво Беров, с които обяснява защо е подкрепил Иван Гарелов. Те са емоционални, но имат и друго качество – истински са. Има истина в тях, истина, която плаши. Защото разкрива причините за почти всички провали на тази общност. Защото не става дума за това “да се помогне на някого” или не, а за това, че забравяме смисъла от принципите ни. Забравяме дори хора.

Лоялността е много важно нещо. Без нея нито авторитарно-йерархични, нито анархо-капиталистически общности не могат да просъществуват. Лоялността започва като лоялност към семейството, а после – към принципите, които човек избира да спазва и защитава. Преди всичко, лоялността изисква усещане за чест и себестойност. Не може да бъде лоялен човек, който не уважава себе си, не уважава труда си и съответно не е способен да уважава околните си. Лоялността е онова, което отдаваме на съмишленици, колеги и приятели, не в очакване на признание и потупване по рамото, а защото умеем да ценим у другите, това, което е значимо и ценно у нас самите. Лоялността към човек не може да се купи, ако можеше, тя не би струвала нищо. Тя може само да бъде спечелена… и загубена. Без това да означава нелоялност към принципите.

Последното, когато иде реч за лоялност между заявени съмишленици, понякога е болезнена тема за размисъл, защото ни кара, ако ще и само подсъзнателно, да се вглеждаме освен в “грешките на другия” и в собствените такива. Особено болезнени са размислите свързани с уважението към труда на другия, съответно уважението към личността, а от там и към живота сам по себе си.

Как би могъл човек като Иво Беров да подкрепи ченге като Иван Гарелов?

И с това питане премахваме човешкото и у двамата.

Но ние сме забравили вече за човека Беров, защото той за сектата (да, без извинение, сектата на измъченото, страдалческо “дясно”) е онази съвкупност от безкомпромисни принципи, които ние не сме били достатъчно смели да защитаваме сами в собствения си живот. Разбира се, това също не е човека Беров. Той, в крайна сметка, е просто човек. Като всеки от нас диша, храни се, спи… просто живее. Някак.

И в този живот, явно е видял повече добро от неморалния Гарелов, отколкото е видял от много от високоморалните политици на “автентичното дясно”. Едното питане “как си, човеко” прави разликата.

Любопитен щрих в този сюжет е факта, че едиствено Иван Гарелов е проявил достатъчно лоялност към собствените си принципи, както и нужното уважение към работата си, така щото да публикува концепцията си за развитие на медията, каквато ще да е тя. Никой друг от кандидатите не го е направил. Което подсказва колко трагично ниско е нивото, имайки предвид високата вероятност, че няма да е избрания кандидат. И това ще е правилно, защото Гарелов е човек от онова минало, което е крайно време да спре да влияе на днешния ден. Друг е въпроса, дали ни очаква нещо по добро в конкретния казус.

Докато култът към принципите на “анти-комунизма” се изразява единствено в изискване на абсолютна лоялност към личността на изразителите им в политическия живот,  докато те са единственото, което се използва за мерило за “дясното”, докато единствените теми на същото са абстрактно-реформистки, докато политическата идеология, която единствена си поставя за цел да постави личността на пиедестал – нейния живот, нейните стремежи, нейния труд, нейната любов, ако щете – и да я защитава на всяка цена, в същност се превръща в опасна тема за заявилите се като споделящи я – уж единствени десни политици, тази общност, сляпо подкрепяща аморфните мантри за “справедливост” от прехода (ако ще и да е на нов глас, с нови цветове и с нови имена), скоро с носталгия ще си спомня за времето на големите успехи от 2,96% на изборите. Дори и да се “обедини отново в името на принципите”, въпреки, че все повече не е ясно какви са тези принципи и защо трябва провалът, импотентността и тщеславието да бъдат възнаграждавани.

Тази сутрин видях един луд на една от спирките на метрото. Пишеше протестни слогани на картони и си мърмореше сам нещо срещу държавата. За момент видях себе си в една алтернативна вселена. После ми стана благо на душата, защото с радост мога да заявя, че не съм носител на тази автоимунна болест на “дясното”. Радостно е също, че “безкомпромисния” Беров е много повече човек, отколкото се допуска от трагичния образ, който му се вменява от хора, които надали имат смелостта да полудеят.

За съжаление, познавам хора, за които се страхувам, че имат тази смелост. А точно те не заслужават тази съдба.
Затова, бийте си два шамара. Отворете си очите.
Това не е дори частица от проблемите на хората, които уж искате да защитавате.

Споделете чрез

Предишен

Следващ