Амелия Личева
„Декамерон“ е сред най-азбучните произведения в историята на литературата, защото чрез него се обяснява същината на новелата, показват се подходи като обрамчването и прилагането на техниката „разказ в разказа“; то е и сред книгите, които дават основание на литературоведи като Цветан Тодоров да говорят за „граматика на разказа“ и да разсъждават върху особеностите на наратива и наративните модели. Така че никак не е случайно, че всяко време се опитва да даде своя версия на „Декамерон“.
В последните години една от авторките, които се насочиха към препрочита му, беше Фей Уелдън с нейния „Спа Декамерон“. В трактовката на Уелдън и в духа на разбиранията й, се прави опит да се представи необяснимият, но магнетичен свят на жените – затова и героините й разказват своите лични истории, в които има много секс, самота, но и сатира, и забава. Защото при Уелдън тъгата и смехът еднакво белязват човешкото същество.
Да даде своя версия на „Декамерон“ от днешния ден, се решава и българинът Иван Стамболов. За изкушените името на Стамболов е добре известно – той е журналист, публицист, има свой блог и е автор на книгите „Безобразна поезия“ и „Сула в огледалния свят (Дзен и изкуството да си обършеш гъза)“. Както е видно още от заглавието на последната, Стамболов обича да се насочва към класически творби и да ги препрочита, натоварвайки ги с актуалност. Точно така се е случило и с новата му, трета книга.
За разлика от Уелдън, Иван Стамболов се концентрира върху мъжкия свят – героите, които се събират, за да си разказват истории и така да оцелеят, са само мъже. Интересна е групата на тези мъже. Предубеденият читател ще каже, че става дума за пияници, чревоугодници, рентиери, сиреч – безделници, презадоволени, капризни същества, и т.н., и т.н. Но непредубеденият, който ще започне да чете, ще види, че това са трудно свикващи с времето си хора, един относително отмиращ вид на старите софиянци, които обичат хубавото и зад привидно материалното искат да хранят духа си. Затова и не би било преувеличено да се каже, че герои на „Додекамерона“ на Иван Стамболов са хора, които искат да се скрият в измислицата, в думите, за да могат да понесат променящия се свят.
Какъв е обаче този свят?
Този свят е съвремието ни, определено като време на икономическа и финансова криза. И в този смисъл повсеместно. Но много повече в „Додекамерон“ светът е българският свят с референции към всичко онова, което публицистът Иван Стамболов е свикнал да развенчава. В сегашното на героите, но и в историите, които те разказват, става дума за новобогаташите, за приватизацията, за куфарчетата с пари и подкупи, за монархията, за времето и преди, и след демокрацията, за обществените поръчки и затова, че „бизнесът умря“. В много от конкретните истории прозират важни детайли от ежедневието, които дори повече от всичко друго охарактеризират социализма или актуалното ни битие.
Особено показателен е финалът на „Додекамерон“, според който разказвачите шеметно успяват, а България се превръща в идеална страна, за пребиваването в която и за работна виза чакат на опашки другите европейци; тя е успяваща, богата страна, в която само духовното има значение. Разбира се, това Елдорадо е жестоката ирония на Стамболов, огледалото, което идва да ни покаже обратното и да посочи какъв всъщност е истинският образ на страната ни, разминаващ се изцяло с горепосочената визия. Не по-малко саркастичен е и образът на успеха на приятелите. Той също е обърнат, ироничен – няма как хора като тях да успяват, че и да управляват България. Без да е изречен директно, чрез този похват на двойничеството, Иван Стамболов алюзира една от любимите си теми – простотията е тази, която побеждава в България; градските, фините хора имат само своите утопии или перспективата да напускат страната си; а позицията на свободния интелектуалец, който обича да чете, да разсъждава, да се колебае, да криволичи, който разсъждава за духа и душата, е не просто губеща, тя е дълбоко маргинална.
Отвъд политическите аналогии, които придърват „Додекамерон“ към сатирата, това е и една много забавна книга, в която могат да се четат истории за възкръснал заек, за въздух в бъбреците, за пъпчива проститутка и още множество забавни четива. Те правят от книгата и едно много приятно четиво, което може да се хареса на широк кръг читатели, стига те все още да вярват, че най-удачното прекарване на свободното време е с книга в ръка. И най-сетне, „Додекамерон“ е и една отлично написана, „учена“, умна книга, която разчита на множество препратки и цитати, на интертекстуални интерпретации, а и на трансцендентен прочит, способен да види в цялото пътя на отделния човек към неговото спасение и усъвършенстване, към сливането на световете и преходите между видимото и невидимото.
