НОВО

Не плачете за Шотландия, няма да ходи никъде

Категоричната победа на Консерваторите в Обединеното кралство не остави много възможности за опозицията. Обикновено губещият изборите има различни оправдания или малки успехи – спечелил е неочаквано много, има по-голяма бройка абсолютни гласове, чака вота от чужбина...

Наследството на Източния въпрос

Източният въпрос се появява на политическата сцена след Карловицкия мир от 1699 г., според който Османската империя изгубва голяма част от своите владения в Украйна и днешна Русия. От тази епоха започва бързият упадък на турската държава и се повдига въпросът за...

Победата на Борис Джонсън – антибиотик за пораснали

Мислеха го за идиот. Или поне за клоун, който може да жонглира с кеч-фрази и саундбайтове ("get Brexit done"). Но откакто бе избран за лидер на Консервативната партия и министър-председател на Обединеното кралство, Борис Джонсън направи това, на което малцина вярваха,...

„Либералната“ загуби от Демокрацията

Консервативната партия в Обединеното кралство постигна унищожаваща победа, невиждана от времената на Тачър, а лейбъристите – най-тежкото поражение за последния век. Последните губят и някои от традиционните си крепости. Това не е най-важното. Корбин няма да види...

Британците гласуваха за край на политическата агония

Консерваторите спечелиха тези избори, с голямо мнозинство. Какво означава тази победа?1. Умората от Брекзит си оказва влияние. Хората искат решение и то бързо и незабавно. Мечтаят за край на политическата агония.2. Джонсън е по-силен лидер от Корбин. Безспорно успех...

Срещата на НАТО – зад кулисите на медийния фолклор

Реалната динамика на провелата се в Лондон среща на върха на НАТО има малко общо с публичните престрелки между отделните лидери, на които станахме свидетели. Вървенето по следите на размяната на пейоративни коментари - на американския президент Доналд Тръмп спрямо...

“Зелената философия” на Роджър Скрутън

Авторът в дясната платформа "Консерваторъ" Кристиян Шкварек гостува в предаването "Денят с Георги Любенов" по БНТ. Тема на разговора бе излязлата наскоро на български език книга на сър Роджър Скрутън "Зелената философия". Вижте пълното видео:...

Видео & Снимки: Представяне на Роджър Скрутън – “Зелената Философия”

Представяне на книгата „Зелената философия“ на Роджър Скрутън, организирано от "Сиела Норма" и дясна платформа "Консерваторъ".ВодещБорис СтанимировПанелисти:Д-р Нено Димов – министър на околната среда и водите Д-р Красен Станчевдоц. д-р Антоний ГълъбовБоян...

Най-важните избори – 3 основни проблема на Борис Джонсън

Днес се провеждат най-важните избори в следвоенната история на Великобритания. Ако искат да осъществят Брекзит, британските граждани ще трябва да препотвърдят резултата от референдума на тези парламентарни избори и да излъчат мнозинство, което да приеме сделката на...

Тукидидовият капан, САЩ и Китай

В древността е имало два центъра на мир, спокойствие и цивилизация, съществували едновременно в двата края на стария свят – Pax Romana и Pax Sinica, или Римския мир и Китайския мир. Римската цивилизация днес е родила множество държави и организации,...

Демократичният консенсус срещу либералното статукво

Време за четене: 5 мин.

Мартин Табаков

Отминалият форум в швейцарския курорт Давос отново бе използван като трибуна, от която водещи европейските лидери разкритикуваха, макар и не персонално, американската администрация и конкретно Доналд Тръмп. Пък било и иносказателно, немският канцлер Меркел и френският държавен глава Макрон полемикираха с президента на САЩ. Един път, говорейки против популизма, протекционизма и национализма. Втори път, утвърждавайки необходимостта от последващо усилие за утвърждаване на глобалния порядък.

Нито един от двамата европейски лидери не може да бъде обвинен в импровизирано или произволно говорене. Но това не променя усещането, че и Меркел, и Макрон изостават в схващането на процесите, които текат в Европа и САЩ.

Всяка приказка си има автор, но изглежда така, че страниците на европейското повествование започват да се еманципират от пишещата ги ръка.

Сравнително до скоро, евро-атлантическото пространство се състоеше от отчетливо ядро и ситуационна периферия. Ядрото се олицетворяваше от САЩ и европейската триада Берлин – Париж – Лондон. Ситуационна периферия, в лицето на посттоталитарните държави от Централна и Източна Европа, пък реагираше според случая: подкрепяше (на икономическо и военно ниво) или отхвърляше (на културно-политическо ниво) това ядро. И доколкото разминаването между ядрото и периферията не са новост, то „деленето“ на самото ядро бе необичайно.

Но точно това се случи: един път, когато чрез Брекзит Лондон изпадна от европейската триада. Втори път, когато реакционерът Доналд Тръмп бе избран за президент на САЩ. Брекзит и Тръмп бяха посочени като двете язви на евро-атлантическия стомах. И тези язви доведоха до изтъняването на мембраните на евро-атлантическия консенсус. Ядрото започна да се дели: Берлин и Париж срещу Вашингтон и Лондон.

Но всъщност това, което направиха обществата в САЩ и Великобритания, бе да отхвърлят либералното статукво. А това автоматично ги приближи към ситуационната периферия на евро-атлантическото пространство – Централна и Източна Европа.

Оста Берлин – Париж не си дава сметка точно за това: че тя е изправена пред очевидната опасност да се превърне от ядро на евроатлантизма в негова споделена периферия, разположена между САЩ и Великобритания, от една страна, и централно-източна Европа, от друга. А това, което обединява този нов „мост“ – мостът на демократичния консенсус, е отхвърлянето на либералното статукво. От Унгария и Полша, през Великобритания, до САЩ.

Имайки предвид това, което казаха в Давос, изглежда така, че Меркел и Макрон не разбират новата ситуация, в която се намират: че те са поставени в обхвата на менгемето.

Би било изкушаващо да изпреварим времето и да заявим, че стените на това менгеме, което все повече ще притиска либералното статукво, са консервативни. Но е рано за подобно заключение, най-малкото заради разнообразието на бойкотните нагласи, формиращи тази реакция. Те, в зависимост от това къде се развиват, са социалистическо носталгични, националистически, религиозни и т.н.

И понеже това разнообразие няма как да бъде обобщено като консервативно, то най-малкият общ знаменател, под който можем да го съберем, е демократичното. Демократичният консенсус защитава правото на всяка една идеология, която не е анти-човешка, да управлява според пропорционалната си сила в обществото.

Демократичният консенсус атакува либералното статукво не толкова от ясно-профилирани ценностни позиции или поне не от хомогенни такива. И либералното статукво се критикува не поради това, че е либерално, а понеже не е демократично. А то не е демократично, тъй като налага идеологията си като норма. Проблемът на демократичния консенсус с последното не е в това, че има либерали, а че други не са позволени. И в това, че либерализмът става по-важен и обезателен от демокрацията.

Оттук предикатът „либерална“ изяде същността „демокрация“. А самото постановяване, че демокрацията е възможна само като либерална, спъна изобщо схващането за демокрация.

Ситуацията дори е и още по-парадоксална. Тъй като самата история на либерализма е хронология на освобождаване на човека от обществото, на обществото от местните властимащи и на местните властимащи от глобалните властимащи. Текущата демократична реакция по своя инструментариум е либерална понеже иска да се еманципира от поредното господство.

Затова либералното статукво, ако иска да бъде честно със себе си, не трябва да воюва срещу тези протестни нагласи. Това е все едно да воюваш срещу себе си, така както либералът от предишните няколко века с удоволствие би протестирал срещу либерала от този век. Но този либерал, сегашният, за разлика от онзи либерал, някогашния, позволява само либерали.

В това отношение, либералната демокрация на Берлин и Париж е толкова едностранно индоктринирана, че при още повече старание ще започне да напомня флирта на Русия и Турция с консервативната демокрация. В европейския случай демокрацията се превръща в срамежливото листо на радикализирания либерализъм, във вторите – на авторитаризма и на ислямизма. Но винаги се получава така, когато една идеология „глътне“ цяла политическа система.

Затова държавите от либералната ос, ръководени от Берлин и Париж, ще бъдат все повече пресирани от лагера на държавите от демократичния консенсус. Последният не изключва от себе си либералното, но не му и дава приоритетни позиции. Дава му толкова, колкото то само си произведе от съчетанието между количеството и качеството си.

Някой би възразил, че в държави като Русия и Турция също има обществен консенсус. Но той не е формиран демократично и информирано, а е функция на едностранна пропаганда. Друг ще възрази, че от написаното излиза, че една Полша или Унгария са по-демократични от една Германия. Ако говорим за разделение на властите и функционирането на институциите, то това едва ли е случаят. Но в Полша и Унгария конфликтът между елита и народа е снет в голяма степен, за разлика от държави като Франция и Германия. А базовата цел на демокрацията е да интегрира своите културни и социални компоненти, а не под техен натиск да се разпадне.

Разбира се, подобни констатации са по-скоро обезпокоителни, отколкото да носят удовлетворение. Европейският проект би бил невъзможен без своите Франция и Германия. Европейското повествование няма да е книга, а ще е комикс, ако в него Берлин и Париж не присъстват. Затова тези ключови столици са поканени обратно в семейството на държавите от демократичния консенсус.

Белким на следващия форум в Давос се обърне внимание не само на популизма, протекционизма, национализма и на случващото се ново деление в рамките на евро-атлантическото пространство, но и на причините, които ги пораждат. И да си признаем, че вината за тези причини е толкова голяма, че няма как да не е споделена.

Споделете чрез

Предишен

Следващ

Don`t copy text!

Запишете се за нашия бюлетин:

По този начин, ще получавате:

* Най-интересните статии от месеца
* Новини за събитията организирани от нас
* Ексклузивно съдържание

Успешно записване за бюлетина на Консерваторъ!