НОВО

Ще сложи ли мюфтийството тире?

През последните дни съдбата на дълговете на мюфтийството (или както шеговито е известно „Българска Мюсюлманска Църква“) беше широко дискутирана, главно в аспекти, които бяха на нивото на гореспоменатите шеги или на дребно политиканстване. По същество дискусия много...

Трябват ни бащи и предци, които да ни покажат какво сме

Петър Николов-Зиков е възпитаник на Класическата гимназия, доктор по история на Нов български университет, отскоро и доцент по политически науки. Автор е на задълбочени изследвания върху развитието на дясната политическа мисъл, поместени в книгата му ,,Раждането на...

Значението на манифестът на Макрон за европейската енергийна политика

Преди десетина дни френският президент Еманюел Макрон пусна пламенна декларация за „спасението“ на Европа. Текстът не се отличава с конкретика и по-скоро има вид на уводна част от някакъв идеологически манифест. Въпреки това, в него се срещат някои генерални насоки и...

Макроновия ренесанс

Миналата седмица френският президент Макрон се обърна с писмо към всички европейци, като изложи в него визията си за “ренесанс” на европейския проект. Не можейки да остане по-назад, до края на седмицата Германия отговори на предизвикателството, макар че под немската...

(Полит)коректна наука

Става все по-трудно и опасно да се занимаваш с наука по време на политическа коректност. Хората, които доскоро издигаха абстрактната идея за наука като тотем на своето превъзходство над ретроградните и безпросветни проли, сега заличават реални и значими учени, уличени...

Време разделно в Европейската народна партия

Миналата седмица беше задействана процедура за изключването на партията на Виктор Орбан (Фидес) от семейството на Европейската народна партия. Формалният повод е билборд кампанията на унгарското правителство, която показва Жан-Клод Юнкер и Джордж Сорос един...

Роджър Скрутън за „Фигаро“: Във Франция, левият интелектуалец е свещеник без Господ

Философ, публичен коментатор и автор на повече от 40 книги. Една от най-известните и разпознаваeми фигури в консерватизма днес.Какво е дясното? Защо повечето интелектуалци са левичари? Разделението по оста „дясно-ляво“ актуално ли е все още във времето на популизма?...

Жабите бик и блатото на европейската политика

Жабата бик* притежава изключително развит бащински инстинкт. След заветната победа в придобиването на правото да оплодят женската, тя снася яйцата си в неговата локва и бързо тръгва към нови подвизи, докато младия татко остава да се грижи сам за своите попови лъжички....

Има ли ваксина срещу анти-ЕС настроения?

Франция планира да замени понятията "майка" и "баща" с "Родител 1" и "Родител 2" в официалните документи. Предложението е на депутатите от партията на президента Еманюел Макрон "Република, напред". Според вносителите, идеята е формулярите да бъдат адекватни на всички...

С Макрон напред към светлото бъдеще!

В началото на седмицата френският президент Емануел Макрон представи своята визия за бъдещето на Европейския съюз. Манифестът "Европейско възраждане" бе публикуван на всички официални езици в ЕС и насочен към всички граждани на Евросъюза. Идеите, включени в документа,...

Демократичният консенсус срещу либералното статукво

Време за четене: 5 мин.

Мартин Табаков

Отминалият форум в швейцарския курорт Давос отново бе използван като трибуна, от която водещи европейските лидери разкритикуваха, макар и не персонално, американската администрация и конкретно Доналд Тръмп. Пък било и иносказателно, немският канцлер Меркел и френският държавен глава Макрон полемикираха с президента на САЩ. Един път, говорейки против популизма, протекционизма и национализма. Втори път, утвърждавайки необходимостта от последващо усилие за утвърждаване на глобалния порядък.

Нито един от двамата европейски лидери не може да бъде обвинен в импровизирано или произволно говорене. Но това не променя усещането, че и Меркел, и Макрон изостават в схващането на процесите, които текат в Европа и САЩ.

Всяка приказка си има автор, но изглежда така, че страниците на европейското повествование започват да се еманципират от пишещата ги ръка.

Сравнително до скоро, евро-атлантическото пространство се състоеше от отчетливо ядро и ситуационна периферия. Ядрото се олицетворяваше от САЩ и европейската триада Берлин – Париж – Лондон. Ситуационна периферия, в лицето на посттоталитарните държави от Централна и Източна Европа, пък реагираше според случая: подкрепяше (на икономическо и военно ниво) или отхвърляше (на културно-политическо ниво) това ядро. И доколкото разминаването между ядрото и периферията не са новост, то „деленето“ на самото ядро бе необичайно.

Но точно това се случи: един път, когато чрез Брекзит Лондон изпадна от европейската триада. Втори път, когато реакционерът Доналд Тръмп бе избран за президент на САЩ. Брекзит и Тръмп бяха посочени като двете язви на евро-атлантическия стомах. И тези язви доведоха до изтъняването на мембраните на евро-атлантическия консенсус. Ядрото започна да се дели: Берлин и Париж срещу Вашингтон и Лондон.

Но всъщност това, което направиха обществата в САЩ и Великобритания, бе да отхвърлят либералното статукво. А това автоматично ги приближи към ситуационната периферия на евро-атлантическото пространство – Централна и Източна Европа.

Оста Берлин – Париж не си дава сметка точно за това: че тя е изправена пред очевидната опасност да се превърне от ядро на евроатлантизма в негова споделена периферия, разположена между САЩ и Великобритания, от една страна, и централно-източна Европа, от друга. А това, което обединява този нов „мост“ – мостът на демократичния консенсус, е отхвърлянето на либералното статукво. От Унгария и Полша, през Великобритания, до САЩ.

Имайки предвид това, което казаха в Давос, изглежда така, че Меркел и Макрон не разбират новата ситуация, в която се намират: че те са поставени в обхвата на менгемето.

Би било изкушаващо да изпреварим времето и да заявим, че стените на това менгеме, което все повече ще притиска либералното статукво, са консервативни. Но е рано за подобно заключение, най-малкото заради разнообразието на бойкотните нагласи, формиращи тази реакция. Те, в зависимост от това къде се развиват, са социалистическо носталгични, националистически, религиозни и т.н.

И понеже това разнообразие няма как да бъде обобщено като консервативно, то най-малкият общ знаменател, под който можем да го съберем, е демократичното. Демократичният консенсус защитава правото на всяка една идеология, която не е анти-човешка, да управлява според пропорционалната си сила в обществото.

Демократичният консенсус атакува либералното статукво не толкова от ясно-профилирани ценностни позиции или поне не от хомогенни такива. И либералното статукво се критикува не поради това, че е либерално, а понеже не е демократично. А то не е демократично, тъй като налага идеологията си като норма. Проблемът на демократичния консенсус с последното не е в това, че има либерали, а че други не са позволени. И в това, че либерализмът става по-важен и обезателен от демокрацията.

Оттук предикатът „либерална“ изяде същността „демокрация“. А самото постановяване, че демокрацията е възможна само като либерална, спъна изобщо схващането за демокрация.

Ситуацията дори е и още по-парадоксална. Тъй като самата история на либерализма е хронология на освобождаване на човека от обществото, на обществото от местните властимащи и на местните властимащи от глобалните властимащи. Текущата демократична реакция по своя инструментариум е либерална понеже иска да се еманципира от поредното господство.

Затова либералното статукво, ако иска да бъде честно със себе си, не трябва да воюва срещу тези протестни нагласи. Това е все едно да воюваш срещу себе си, така както либералът от предишните няколко века с удоволствие би протестирал срещу либерала от този век. Но този либерал, сегашният, за разлика от онзи либерал, някогашния, позволява само либерали.

В това отношение, либералната демокрация на Берлин и Париж е толкова едностранно индоктринирана, че при още повече старание ще започне да напомня флирта на Русия и Турция с консервативната демокрация. В европейския случай демокрацията се превръща в срамежливото листо на радикализирания либерализъм, във вторите – на авторитаризма и на ислямизма. Но винаги се получава така, когато една идеология „глътне“ цяла политическа система.

Затова държавите от либералната ос, ръководени от Берлин и Париж, ще бъдат все повече пресирани от лагера на държавите от демократичния консенсус. Последният не изключва от себе си либералното, но не му и дава приоритетни позиции. Дава му толкова, колкото то само си произведе от съчетанието между количеството и качеството си.

Някой би възразил, че в държави като Русия и Турция също има обществен консенсус. Но той не е формиран демократично и информирано, а е функция на едностранна пропаганда. Друг ще възрази, че от написаното излиза, че една Полша или Унгария са по-демократични от една Германия. Ако говорим за разделение на властите и функционирането на институциите, то това едва ли е случаят. Но в Полша и Унгария конфликтът между елита и народа е снет в голяма степен, за разлика от държави като Франция и Германия. А базовата цел на демокрацията е да интегрира своите културни и социални компоненти, а не под техен натиск да се разпадне.

Разбира се, подобни констатации са по-скоро обезпокоителни, отколкото да носят удовлетворение. Европейският проект би бил невъзможен без своите Франция и Германия. Европейското повествование няма да е книга, а ще е комикс, ако в него Берлин и Париж не присъстват. Затова тези ключови столици са поканени обратно в семейството на държавите от демократичния консенсус.

Белким на следващия форум в Давос се обърне внимание не само на популизма, протекционизма, национализма и на случващото се ново деление в рамките на евро-атлантическото пространство, но и на причините, които ги пораждат. И да си признаем, че вината за тези причини е толкова голяма, че няма как да не е споделена.

Споделете чрез

Предишен

Следващ

Запишете се за нашия бюлетин:

По този начин, ще получавате:

* Най-интересните статии от месеца
* Новини за събитията организирани от нас
* Ексклузивно съдържание

Успешно записване за бюлетина на Консерваторъ!