Независимо от личното мнение по казуса, надали някой би могъл да отрече, че импийчмънта на президента на САЩ Доналд Тръмп беше нагледна демонстрация на разликата между право и политика. Отбелязването на този факт не е поставяне на морална оценка, а най-обикновено описание на действителността, такава, каквато винаги е била. Ако правото и съответно съдебната власт, в държавно-устройствен план, е призвано да ограничава политическото действие чрез поддържането на конституционният ред и на установените норми, то политиката е процесът, чрез който организираното волеизявление на гражданите сътворява това, което е и ще бъде общото за всички право. С оглед човешкото несъвършенство, дори най-добрите системи са точно толкова добри, колкото хората, които ги съставляват и употребяват.
Бащите основатели на Съединените щати са били напълно наясно със слабостите на човешкия характер.
Ако хората бяха ангели, нямаше да има нужда от правителствена власт, а ако властимащите бяха ангели, нямаше да има нужда от правила, които да определят границите на възможното в управлението. Уви, хората не са ангели, затова в конституцията е заложено разделение на властите, чрез което, както Хамилтън и Мадисън пишат във Федералистът, амбицията да среща амбиция, така щото те да стоят в противовес една на друга.
Определянето на границите на възможното не е свършено веднъж и завинаги с влизането в сила на конституцията на САЩ през 1789 година. Това е ежедневен процес, на който конституцията дава единствено ограничителна рамка. В този смисъл, връщайки се към разликата между правото и политиката в контекста на упражняването на властта, налице са, в най-широк смисъл, активна и реактивна страна, стремеж към разширяване на границите на възможното и стремеж към ограничаването на възможното до абсолютния минимум, предвиден в конституцията. Независимо дали намираме аргументите, които бяха вложени в двете обвинения срещу президента Тръмп, за напълно валидни и, съответно, осъждаме морално неговото поведение като непристойно за президентската институция, или считаме същите за недостатъчни и неговото поведение за приемливо с оглед възможностите и ограниченията на неговият пост, същественият въпрос по отношение на неговият импийчмънт е само и единствено конституционен – за това къде се намира центъра на властта.
Двете обвинения – злоупотреба с власт и за възпрепятстване на работата на Конгреса, разкриват много ясно дълбокият идеологически разлом в американската политическа система в момента, който засяга самото устройство на държавата.
Много е важно да се отбележи, че американската държава е република, а не демокрация, въпреки честата реторическа употреба на последната дума в обществения дискурс.
Действително, провеждат се избори и легитимността на властта се гради върху принципа на участието и съгласието на гражданите, но тя не е директно следствие от тяхната воля, изпълнителната власт не произхожда от волята на гражданите за моментният състав на законодателната власт, президентът де юре се избира от електорална колегия, чиято цел е да балансира интересите на отделните щати, а неговата роля значително надхвърля в своите отговорности ролята на един министър-председател в една европейска демокрация, например. Няма как в следващите редове да навляза в повече подробности, но препоръчвам на всеки да се запознае с правомощията на американските президенти.
Бащите основатели на американската държава предупреждават за рисковете от такава обвързаност между законодателната и изпълнителната власт, в която втората произхожда от първата директно и подлежи на влияние от моментни страсти в обществения живот. Нещо повече, именно за да тушират тези страсти и породените от тях въжделения в законотворчеството, законодателната власт е разделена между Конгреса и Сената, създавайки процедури за вземане на решение, изрично усложнени с ясната цел да не може да се гласува без значителен дебат даден закон само и единствено защото определена партия разполага с мнозинство. Може да се каже, че липсата на две камари на нашия български парламент е един от дефицитите на демократичната ни система, но да оставим тази тема настрана.
Демократическата партия, още от самото си основаване преди почти двеста години по времето на Андрю Джаксън, защитава позицията, че прекият избор е единственият легитимен, а възможно най-широкото представителство, това в конгреса, следва да бъде и център на властта. Това е в дълбоко противоречие с голяма част от принципите, които стоят в основата на държавното устройство на САЩ. Разбира се, всичко подлежи на промяна с времето а и не е нелегитимно да се стремиш към промяна. Но досега това е било ограничено първо, от конституционните рамки на дебат и второ, от благоприличието, което е морално изискуемо в общественият дискурс.
Това благоприличие беше изцяло загърбено още преди избирането на президента Тръмп, в самата кампания, когато Хилари Клинтън нарече привържениците му окаяници, като тук избирам възможно най-деликатният превод на точната английска дума (deplorables).
Разбира се, самият Доналд Тръмп е много далеч от високите стандарти на поведение, заложени в моралните аргументи на Федералистът. Но президентът Тръмп не е унищожител на тези стандарти, той е диагностикът на състоянието на настоящата политическа култура, в която е възможно от ден първи политическите лидери на опозицията да заявят, че си поставят за цел да свалят от власт легитимно избран президент. Делото за импийчмънт беше кулминацията на тригодишни целеустремени усилия на демократическата партия не само да свалят от власт Тръмп, но и да поставят под съмнение, и евентуално премахнат, конституционни принципи, като електоралната колегия или настоящият баланс между отделните власти.
Разбира се, това е едно изключително лицемерно усилие от страна на днешните демократи. На този етап, истинската цел е центърът на властта да бъде там, където са те и където е вече установеният умерено и не толкова умерено ляв естаблишмънт. Демократите, в настоящият момент, са една все по-крайно лява формация и като такава не би се поколебала да прави същото, че и повече, с президентската власт, ако в момента беше тяхна. Нещо повече – ние знаем със сигурност, че те биха го правили. Самият Обама, преди преизбирането си през 2012 година, бе хванат с включен микрофон в разговор с тогавашният руски президент Медведев, казвайки му, че след изборите ще може да е по-гъвкав в преговорите за ракетната защита в Европа. Неговият вицепрезидент, Джо Байдън, съвсем открито се хвали, че е поставил на карта с ултиматум от шест часа помощ от близо милиард долара за Украйна, която щяла да бъде спряна, ако тогавашният разследващ казуси с енергетиката на страната прокурор не бъде накаран да си подаде оставката пред вече бившият президент Порошенко. Хънтър Байдън, синът на Джо Байдън, от своя страна, бе назначен в украинска енергийна компания, от която всеки месец в течение на три години получава близо осемдесет хиляди долара. Именно тази злоупотреба с власт, която може и да изберем да не наричаме корупция, защото не е изрично незаконна, но със сигурност е съмнително морална, бе в корена на мотивите зад импийчмънта, заради телефонен разговор с новият президент на Украйна Зеленски, в който Тръмп намекна, че ще разчита на неговото съдействие за разследване на корупцията, която явно преминава граници – буквално и метафорично.
Дори да се съгласим, че действията на Тръмп са в сивата зона на морала, да стигнем до заключението, че те представляват злоупотреба с власт в юридически смисъл, след като такава не е дефинирана в конституцията, или пък, че той е възпрепятствал работата на конгреса, използвайки предвидените му по конституция правомощия, изисква изключителна гъвкавост на мисълта.
Активната позиция на Демократическата партия е напълно разбираема. Тя е своеобразна самозащита. Реактивната позиция, обаче, е много повече от защита на личността Тръмп или на моментното намиране на изпълнителна власт в представител на Републиканската партия, тя е защита на установените конституционни норми, което беше и ключова част от аргументите, разгърнати по време на делото в Сената от конституционният юрист, преподавател в Харвард, г-н Алън Дършовиц, иначе демократ в своите лични политически убеждения. Те просто не покриват конституционните критерии. Самият факт, че още в конгреса обвинението не само, че не спечели подкрепа от нито един републиканец, но и не успя да консолидира изцяло вотът на всички конгресмени от демократическата партия, е достатъчно показателен. Очаквано, Сенатът оправда Доналд Тръмп и по двете обвинения, окончателно демонстрирайки тежката партизанщина, която неумело се криеше зад мотивите за импийчмънт.
Няма да е пресилено да се каже, че чрез този процес вместо да поставят под съмнение компетентността и способността на Доналд Тръмп да бъде президент на САЩ, вместо да спечелят подкрепа за демократическата партия, поставяйки ги в контраст с него чрез тяхното принципно и морално поведение, демократите практически гарантираха неговото преизбиране. Това се случи благодарение на детинското поведение на почти всичките им видни конгресмени и сенатори, благодарение на раздадените златни сувенирни писалки при подписването на обвинителния акт, на почти невменяемите внушения на Адам Шиф, че Тръмп би могъл да продаде Аляска обратно на Русия, благодарение на жалкият акт на скъсването на речта на Тръмп от страна на Нанси Пелоси веднага след годишното обръщение към нацията за състоянието на съюза.
Навръх процеса срещу него, социологическите проучвания показват най-висока подкрепа за президента от началото на мандата му. Затова, гответе се за още четири години Доналд Тръмп.
