Рано или късно, историята предявява сметката за всяка илюзия, която човекът или обществото приемат като ръководство за своето действие и за своето развитие. В края на 70-те – началото на 80-те години в западния (преди всичко в англосаксонския) свят се разгърна поредната идеологическа революция на “неоконсерватизма“. Видни бивши либерални теоретици – като социолога Даниел Бел, и бивши левичари – троцкисти, трансформирали революционния си патос в десния политически полюс – осъществиха идеологическия преход от кейнсианската “държава на благоденствието” към възродената легитимност на “свободния пазар”, който бе разглеждан не само като ключ към икономическа ефективност, но и като единица мярка за морал и справедливост. Неоконсервативната революция бе инструмент за мобилизация в полза на разгръщия се глобализъм – световната интеграция на финанси, технологии, пазари и инфромационни системи.
Кейнсианският модел на макроикономическа регулация бе пречка пред глобализацията, защото той функционираше на нивото на националната държава. Лишаването на националната държава от икономически суверенитет бе възможно чрез делегитимация на “икономиката на търсенето” и нейните социални следствия и институции. Един от основните постулати на неоконсерватизма в описание на връзката между икономика и политика бе твърдението за естественото съответствие на свободния пазар и представителната демокрация. Няма пълноценна демокрация там, където пазарът не е “напълно свободен” и няма истински свободен пазар там, където отсъства представително демократично управление. Този постулат на неоконсерватизма – за необходимото съответствие на свободен пазар и представителна демокрация – бе използван успешно в идеологическата борба на Запада със залязващата съветска империя през 80-те години. Този постулат бе и основно верую – ключов лигитимационен инструмент – на глобалните корпоративни елити, които изнасяха с космическа скорост активите и индустрията на развитите западни общества в Америка и Европа към новите пространства на икономическа експанзия в Третия свят – включително и преди всичко Китай. В Пенсилвания, Мичиган и английските Мидландс глухо ръждясваха металните инсталации на индустриалните гиганти от близкото минало. Собствениците на капитала бяха вече в Шанхай, Ченгду и Бангалор.
Оставил собствените си индустриални работници у дома без традиционното им препитание, глобалният корпоративен капитал оправдава неограничения ръст на своите печалби в Третия свят и с пропагандното внушение, че по този начин глобализацията ефективно разпространява по света и представителната демокрация. Макар Китай да е комунистическа диктатура, емиратите в залива – средновековни сатрапии, а крехките национални институции в Африка – номинални държави, приобщаването на тези страни към “свободния пазар” – в глобалния му формат – неизбежно трябваше да породи вълна на демократизация и нарастващ респект към човешките права.
Днес Америка се управлява от сърдития на глобализацията Доналд Тръмп, който иска възстановяване на икономическия национализъм, Европа се тресе от сблъсъка на либерален пермесивизъм и възроден популистки национализъм, а Китай спокойно и лакомо поглъща нови и нови порции глобална икономическа власт – без да е привел в съответствие капиталистическия пазар с представителната демокрация. Китайският феноменален успех успя да заобиколи догмата за “напълно свободния пазар” – реализирайки впечатляващ растеж на една по същество дирижирана икономика. А политическата система на Поднебесната империя продължава да бъде старателно фризирана комунистическа диктатура.
Кризата на днешната международна система – стопанска, политическа и система на сигурност – се обуславя преди всичко от делегитимацията – на практика рухването – на идеологическите доктрини и политическите модели, осъществили процеса на неоконсервативна – неолиберална глобализация през десетилетията между 1979 г. (спечелването на парламентарните избори в Британия от маргарет Тачър) и 2008 г. (финансовата криза, започнала от Уолстрийт). “Необходимата” връзка между свободен пазар и представителна демокрация, която осмисли трансформирането на света на Студената война в един нов свят на либералния консенсус след 1989 г. днес е в необратима криза и дезинтеграция под напора на примери, доказващи обратното. Това, разбира се, е констатация, която буди у мен само съжаление. Но тя е факт. И този факт има тежки последствия за нас – за Запада, за Европа, за Америка…Тези последствия ни натоварват с интелектуални, морални и политически отговорности, които трябва да поемем – ние западнте хора – ако искаме да останем верни на своята традиция и идентичност.
Парламентарната демокрация не е просто “брат близнак” на “свободния пазар”. Демокрацията е обществена система, станала възможна в резултат на личностното развитие на западния човек в зората на модерните времена. Формирането на човека като автономна личност, способна да поеме отговорността за собствения си живот, откъсва модерните хора от зависимостта на техните предшественици в традиционното общество от заварени и наложени върху тях социални йерархии, съществуващи по “Божия воля”. Представителната демокрация е система – резултат от способността на модерната личност да съчетае собствената си свобода със свободата на другите. Тук е ключът, тук е детерминацията на демокрацията като конкретна историческа реализация на свободата. Каквато реализация е и пазарът – повече или по-малко свободен взависимост от обществените условия на своето разгръщане. Смисълът на гражданското равенство, на икономическия пазарен успех, на впечатляващото модерно развитие е свободата. Свободата – личната свобода и отговорност – е ключът към същността на западната цивилизация и западния човек. В центъра на успеха на модерния Запад стои свободния – с гарантирани права, способен да поеме индивидуална отговрорност човек. Човекът е цел, а не средство на общественото развитие.
Грубата илюзия на увлечения в баснословните си печалби глобален корпоративен капитал, че разпространявайки по целия свят технологичната матрица на “свободния пазар”, Западът ще разпространи автоматично и демокрацията, правата на човека и респекта към автономната личност е всъщност редукционизъм – плод на повърхностно и пожелателно пропагандно мислене. Не свободният пазар създава свободна личност – обратно, свободната творческа личност, поела отговорност за собствения си живот създава иснституции и общности на свободата – включително на пазара.
Експанзията на корпоративния глобализъм създаде благоприятни условия за симулация на свободен пазар при съхранени обществени отношения на несвобода. Китай постигна инструментална пазарна ефективност без да почувства необходимост от освобождаване на собствените си граждани – политически и институционално – от мащабния контрол на държавата. Путинова Русия също преследва пазарна ефективност – извън границите си, ако не толкова вътре в тях. Западът има проблем – светът има проблем. Икономическият успех, технологичният напредък имат смисъл като част от една система на политическа, гражданска, творческа свобода. Икономическият успех чрез симулирани предпоставки за свободна инициатива в условията на авторитарен контрол носи рискове. Това са традиционните рискове на несвободата – увеличени в пъти от натрупаното пазарно и технологично богатство.
*Публикацията е публикувана във фейсбук профила на автора. Заглавието е на “Консерваторъ”.
