Един от любимите ми карикатуристи още от време оно – Ивайло Нинов – в една своя карикатура за „24 часа“ каза всичко. Мая Манолова е легнала с разперени ръце и крака пред паметника на съветската армия. Пред нея пристъпят Корнелия Нинова и Костадин Костадинов. „Искаме и ние да го пазим нощем“– излиза балонче от устата на Нинова. „Не – със съответното балонче от своя страна отговаря Манолова, – измислете си друг PR“.
Всичко е поза, цялата пара на парахода излиза през свирката – затова параходът стои на едно място и реве като ранен елефант.
Хайде да разиграем (който иска може и да се обзаложи) следния сценарий. До местните избори наесен паметникът на съветската (или „червената“ според Искра Баева, сякаш има някаква разлика) армия няма да бъде демонтиран*. Няма да бъде по ред причини, но най-вече поради традиционното политическо малодушие. В деня след изборите обаче палатковият лагер на Мая Манолова в защита на монумента ще изчезне, пък монумента – багери го яли. Стига, разбира се, лагерът да не се е вдигнал доста по-рано, при някакъв друг повод, да речем – сезонното захладняване и есенни валежи. Така или иначе в първия ден след изборите паметникът няма да е толкова емоционално важен, не и за „Левицата“, която, припомням, се състои от Мая Манолова, Татяна Дончева, Валери Жаблянов, Костадин Паскалев, Спас Пенчев и каквито там организации представляват, в случай че представляват някакви.
Патосът около него ще увехне, както увехна и за медицинските сестри, и за майките от „Системата ни убива“ (помните ли ги изобщо?) – както до изборите нямаше нищо по-важно на света от техните каузи, така след изборите всичко се уталожи до следващия път, който – хоп! – вече настъпи, но днес каузата е друга и сценариите са различни. Помните ли как през 2019 в обща акция с Борис Бонев и Борислав Игнатов (тогавашният на ДС (добрите сили) кандидат за столичен кмет) се правиха на интересни пред съдебната палата, качили се в инвалидни колички? Не се ли сетиха и сега да патрулират в такива колички около МОЧА, та поне да покажат някакво чувство за традиция, историчност и континуитет?
Днес, в 2023, обаче допускат досадна грешка. Ако медицинските сестри и майките на деца с увреждания през 2019 лесно можеха да минат за универсални каузи, то не е така с паметника на съветската армия. При него населението е много по-разделено, много по-изнервено. Дали Мая Манолова е изчислила колко души ще разяри? И колко ще омерзи? Дава ли си сметка, че се е превърнала в еталон за лицемерие в гражданския активизъм и с присъствието си компрометира всеки протест, към който се присъедини?
Недопустимо много и недопустимо дълго време се говорѝ за този паметник. Ако толкова бяха разисквали и за мавзолея, още нямаше да са го гръмнали. Дебатът вече няма абсолютно нищо общо нито с Втората световна война, нито с Хитлер, нито със Сталин, нито с поробената Европа, „освободена“ от съветската (пардон: червената) армия. Всеки се позиционира спрямо проблема, според конюнктурата и собствените си оперативно-тактически интереси. А всъщност обективният подход предполага две гледни точки: историко-идеологическа и естетическа.
Не случайно поставяме историята и идеологията под една шапка. Особено когато става дума за WW2, те са почти едно и също – това събитие е прекалено скорошно, за да се превърне в истинска история. Такава ще стане след стотина години. Засега си е чиста пропаганда и затова интерпретациите му са толкова променливи. Историята е царицата на пропагандата, защото захранва с идеи и концепции всички станали жанрове – публицистика, литература, кино и т.н. Давате ли си сметка колко идеологизирано е всичко в българската история от въстанието на Асен и Петър насам! Ако пък приемем за релевантен вечният, нестихващ и днес, спор за това дали сме хуни, траки или славяни, ще трябва да изместим границата още по-назад. Въпросът дали сме хуни, траки или славяни е фундаментален в идеологията, не се смейте! От неговия отговор зависи какви точно ни се явяват руснаците – братушки или филанкишии, – което днес, види се, е особено важно. Когато бяхме в тристранната ос („Рим, Берлин и Токио, верни на борбата…“, както се пееше в песента), се налагаше да сме хуни, за да не сме славянски унтерменши. Когато пък на края на социализма режимите в източния блок тръгнаха да се еманципират от СССР, тогава беше добре да станем траки, за да не сме нито фашисти, нито славянофили. И така се появи т. нар. наука тракология, вдъхновявана от Людмила Живкова и нейния интелектуално-мистичен кръжец. Този кръжец също си имаше паметник-символ – онзи пред НДК, който за щастие вече е само неясен спомен. Та, ето такова нещо е историята.
Паметникът на съветската армия, както и всички подобни паметници в Европа, имат една единствена цел – безапелационно да покажат кои са добрите и кои са злите сили в една ситуация, в която това, меко казано, не е съвсем ясно. Хитлер е сатана, всичко свързано с него е зло, следователно всичко против него няма какво друго да е, освен добро. И е важно да се знае кое е „доброто“, защото на него се гради целият европейски следвоенен мироглед.
Ако поставим под съмнение приказката за доброто и злото, то ще рухнат митологеми като героичната антифашистка борба, партизаните, ятаците, активните борци; цялата власт след 1944 ще бъде поставен под съмнение. Думата „революция“ лесно ще се замени с „преврат“, а работническо-селската диктатура на Отечествения фронт – с хунта. Изобщо, десакрализирането на паметника ще постави под съмнение легитимността на всичко случило се през втората половина на XX и първата четвърт на XXI век. Освободителите – и съветски, и български – бързо ще се превърнат в окупатори и превратаджии. Това е достатъчно страшно. Хич даже не е толкова важно какви спомени навява монументът. В един филм обясняваха на млад крал, че властта се нуждае не толкова от святост, колкото от мъдрост. Напротив! Властта се нуждае преди всичко от святост. Ако няма иманентна такава, задължително е да се измисли. Щом махнем МОЧА, ще отнемем илюзорната святост на тоталитарната власт с всички последици за привилегированите поколения, които днес управляват под формата на капиталисти и частни предприемачи. Това е проблемът. А не чувствата на „безсмъртния полк“ или на оня с ватенката, дето от няколко дни обикаля МОЧА, за да го снимат.
Естетическата гледна точка е по-различна. Там разказът в защита на паметника е друг. Казват така: в създаването на този амбициозен проект са привлечени най-утвърдените творци на България – както на царството, така и на народната република. Тоест паметникът има надидеологическа и надпартийна стойност. Иван Сотиров ни предлага много интересно свидетелство по този въпрос – писмо от проф. Любомир Далчев (големия скулптор и брат на поета Атанас Далчев), един от авторите на МОЧА, изпратено до в. „Труд“ през 1993 (14 години след като емигрира в Америка), но публикувано едва през 2004. В писмото между другото се казва:
„Предвиждаха се помощници, за да се изпълни срочно. В комунизма всичко се замисля набързо, за да се изпълни срочно. Помощниците бяха току-що завършили студенти по скулптора, от които беше изпълнена възложената работа. Те правеха етюди по натура, каквито са правили в академията, и ги пренасяха в композициите. Фунев, Зидаров и Дойчинов идваха, за да одобрят направеното, без да влаган нищо свое, никакви подобрения и промени. Това беше „социалистическият реализъм”, който се приемаше“.
И казва още:
„Дори ако художествените достойнства на творбите по паметниците са много големи, това не е мотив паметникът да остане – да оправдае неговото съществуване и особено сега“.
Думи, написани през 1993. Толкоз за художествените достойнства на паметника. Но нито те, нито историко-идеологическите са в основата на мотивите на палатковия лагер на Мая Манолова, с който започна нашият разказ. Тук нещата са много по-прости. В резултат от дългогодишни хибридни схватки в медиите, в обществото вече са обособени ясни лагери на русофили и русофоби (евроатлантици). Поради непремерения, често пъти дразнещ космополитизъм на вторите, първите естествено се обръщат към националното, българщинàта, ако че е абсурдно да се изживяваш като националист и заедно с това да величаеш интересите на чужда държава и чужда нация. На този електорален резервоар разчитат „Левицата“ и в частност Мая Манолова, за която появяването по телевизора е нужно както слънцето и въздухът за всяко живо същество. Е, този резервоар в София не е много убедителен и това е поредната грешка на „Левицата“. Но пък какво – купон да става! Ексхибиционизмът увлича. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
*Докато текстът пътуваше от компютъра на автора към печатницата, стана ясно, че до края на годината паметникът няма да бъде бутан.
