Приключва една епоха в историята не само на Германия, а и на Европа. На 8 декември федералният канцлер Ангела Меркел ще напусне поста след 16-годишно непрекъснато управление. И ще влезе в историята – с добро или с лошо.
16 години начело на една от големите световни сили е изключително постижение. По-дълго от управлението на Маргарет Тачър, Роналд Рейгън и Франсоа Митеран, дори на Конрад Аденауер. Единствено Хелмут Кол, чиято “ученичка” е Меркел, се задържа (и то само десетина дни) повече на канцлерския пост. 16 години, след които и Германия, и Европа са много по-различни.
Ангела Доротеа Меркел е родена през 1954г. в Хамбург (тогава ФРГ), но израства в източногерманския град Темплин, където баща ѝ, лутеранският пастор Хорст Кансер, се премества със семейството си да проповядва Евангелието. Завършва физика в Лайпциг, а веднага след падането на Берлинската стена се включва в новата партия “Демократичен пробив”, която впоследствие става част от Християндемократическия съюз. Развива активна политическа кариера под крилото на Хелмут Кол и през 2000 г. оглавява ХДС, тогава е в опозиция на социалдемократическото правителство на Герхард Шрьодер. През 2005 г. ХДС-ХСС печели изборите за федерален парламент и на 22 ноември Ангела Меркел се заклева като канцлер на Германия – първата жена на този пост.
Съотношението на силите в Бундестага налага необходимостта от съставяне на “голяма коалиция” между ХДС-ХСС и Социалдемократическата партия. Подобни коалиции не са нещо ново за германската политика (съществува такава традиция и при Ваймарската република, и във ФРГ) – неслучайно такива управленски обединения между на пръв поглед различни, дори противостоящи се в идеологическо отношение партии, се наричат също “германска коалиция”. Този тип управление изисква сериозни компромиси между участниците и прави възможно прокарването само на онези политики, за които съществува консенсус. Ето защо първият мандат на Меркел е белязан и от мерки, които се различават от политическата ѝ платформа като лидер на опозицията. Увеличен е ДДС от 16 на 19%, повишават се социалните осигуровки и данъците върху доходите. През този мандат правителството трябва да се справя с предизвикателствата на Световната финансова криза (2007-2008), довела и до икономическата рецесия. Външната политика на Меркел е активна – поддържат се добри отношения с американските президенти Джордж Буш-младши и Барак Обама; през 2006 г. Меркел изразява загриженост за силната зависимост на Европа от руските енергийни източници; през 2007 г. приема 14-ия Далай лама в Берлин, въпреки риска от обтягане на отношенията с Китай.
Изборите през 2009 г. отново са спечелени от ХДС-ХСС и Меркел продължава да е канцлер, но този път начело на коалиционно правителство с либералите от партията “Свободни демократи”.
Вторият ѝ мандат ще се запомни най-вече с намаляването на безработицата до нива под 3 милиона души и премахването на задължителната военна служба. А да, и с аварията във Фукушима, след която започна плавната германска политика за отказ от ядрена енергетика. Но след 4-годишно съвместно управление, ХДС-ХСС отново е на върха, докато партньорите от “Свободни демократи” дори не успяват да прескочат 5-процентната бариера за влизане в Бундестага.
Третият мандат на Ангела Меркел е може би най-турбулентния, тъй като съвпада с руската анексия на Крим, гръцката дългова криза, продължаващата гражданска война в Сирия и миграционното цунами, заляло Европа през есента на 2015 г. Именно тези събития (особено последното) разклащат реномето ѝ на “железен” канцлер.
По отношение на Русия, именно Меркел през 2017 г. критикува поредния пакет американски санкции, тъй като те засягат изграждането на газопровода “Северен поток” – 2. Последното пък само по себе си е отстъпление от линията за търсене на енергийна независимост на Европа от Руската федерация.
Когато Гърция вече е изпаднала в тотален финансов колапс и отчаяна необходимост от международна помощ, именно от Германия идват най-настоятелните сигнали това да бъде обвързано със строги мерки за фискална дисциплина. Или казано по-просто, южните ни съседи да забравят за дотогавашната си финансова разхайтеност, която в крайна сметка засяга не само тях, а и цялата еврозона. Това обаче предизвикваше гневни реакции в Атина, а отстрани започна да изглежда, че истинският спасителен план за Гърция се нарича “Марита” (по името на плана за нацистката военна инвазия в Гърция през Втората световна война). В крайна сметка обаче Гърция сключи доста изгодно споразумение с кредиторите, откъдето тръгна анекдота, че всеки германец трябвало да си осинови по един грък, когото да издържа.
Най-полемичният казус обаче си остава мигрантския, когато през есента на 2015 г. Меркел покани в стил “елате, хиляди младежи” де що имаше желаещи от Близкия изток и Северна Африка да вкусят от благините на германската социална система. И те отидоха. Освен че системите за граничен контрол в много държави от ЕС (България беше приятно изключение) се оказаха тотално компрометирани, самите поканени гости отговориха на подарените им плюшени мечета с… групови изнасилвания на германски жени през Новогодишната нощ в Кьолн. Което пък, заради правителствен натиск, бе първоначално цензурирано от немските медии и първите информации се появиха от Швейцария. Не бива също да забравяме и терористичните атаки, които именно в този период бяха най-интензивни.
Въпреки всички трусове коалицията оцеля за още един мандат.
Впоследствие (2018 г.) обаче на повърхността изплуваха дълго потулваните противоречия между християндемократите на Меркел и баварския Християнсоциален съюз относно политиката по отношение на бежанците. Лидерът на ХСС Хорст Зеехофер пое поста на вътрешен министър и обяви “план за съкратена процедура за даване/отказване на политическо убежище и увеличаване на депортациите”. Според плана Берлин трябва да отказва убежище на кандидати, които вече веднъж са били депортирани или са регистрирани в друга държава от ЕС. Отхвърлените кандидати следва да бъдат връщани в държавата член на ЕС, в която са регистрирани/от която идват, независимо дали последната желае да им предостави убежище. Меркел изрази опасения, че това би дестабилизирало Европейския съюз.
Най-голямото предизвикателство през последния мандат на Меркел естествено бе пандемията от COVID-19. Правителствената политика за справяне с последиците няма как да бъде оценена еднозначно. Като безспорни плюсове могат да бъдат отчетени помощта, която Германия предостави на Италия в най-тежкия за страната период през пролетта на 2020 г. и, разбира се, участието на немската компания “Бионтех” в разработването на ваксината “Пфайзер”. Самата ваксинационна кампания в страната протича с различен успех в отделните федерални провинции, а продължителните рестрикции оказват негативно влияние върху икономиката и обществения живот. Доста неприятен привкус оставя и ролята на Германия в натиска за временно изваждане на употреба на ваксината на “Астра-Зенека” през пролетта на 2021 г., създавайки впечатление за удар спрямо конкуренцията, от който страда не само реномето на ваксината “АЗ”, а и се подкопава доверието към ковид ваксините изобщо.
Що се отнася до политиката спрямо България, “ерата Меркел” в Германия до голяма степен съвпада времево с “ерата Борисов” у нас. Между двамата лидери се създаде силно доверие, с почти романтичен оттенък, което предизвика усещане за една “дружба от векове за векове”. Борисов бе верен на германския си съюзник на международната арена, а Меркел се отплащаше като затвърди ролята на Германия на основен партньор на страната ни в ЕС. До голяма степен външнополитическата легитимност на ГЕРБ (особено след отстраняването на Цветан Цветанов, чиито връзки със САЩ са добре известни) се дължи на Меркелова Германия. Ескалирането на гражданското недоволство спрямо ГЕРБ от лятото на 2020 г. насам обаче води и до настроения, според които ХДС на Меркел (и ЕНП) дълго време са си затваряли очите пред някои недопустими практики у нас.
Много е трудно да се направи обобщение за четири пълни мандата. Със сигурност тепърва “ерата Меркел” ще бъде анализирана – първо от политолози, после от историци. Единственото, което бих си позволил в момента, е да откроя няколко извода, които на този етап ми се струват значими.
Управлението на Ангела Меркел ще бъде запомнено със стабилност. Приемственост в политиките, независимо от смяната на текущия коалиционен партньор. Терминът “стабилност”, използван неведнъж от доскорошните управляващи от ГЕРБ, е внесен именно оттам.
Меркел затвърди и популяризира практиката на “големите коалиции” и обширните, писмени коалиционни споразумения, като преговорите за последното продължиха близо шест месеца.
В същото време обаче периодът от края на 2005-а до края на 2021-а година ще се запомни и с деиделогизация. В името на прагматизма и един своего рода макиавелизъм (понякога наричан “меркеливелизъм”**) Ангела Меркел до голяма степен обезличи ХДС и тя вече не е онази партия на Аденауер и Кол, нито дори на самата Меркел от “опозиционния” ѝ период. В икономическо отношение ХДС зави наляво, към центъра и по този показател вече все по-трудно се отличава от СДП. В ценностно отношение ХДС зави към либерализма и здраво прегърна идеите на мултикултурализма, а в някаква степен дори и на новата радикална левица. Особено второто породи естествена реакция – отлив на членове и избиратели към “Алтернатива за Германия”, както и силна вътрешнопартийна опозиция (която обаче заради апаратни хватки не успя да се наложи, въпреки значителната си подкрепа сред членската маса). В защита на Меркел все пак следва да се отчете, че това идейно обезличаване така и не доведе до разрив със силно консервативния баварски ХСС.
Друг съществен недостатък е, че в края на управлението на Меркел Германия отчетливо отстъпва на Франция лидерската роля в ЕС. След като десетилетия бе една от водещите държави и дори в доста отношения “мотора” на Евросъюза.
Като заключение, не бих дал окончателна оценка. Политиците ги съдят първо избирателите, после историята. А всички рано или късно се изправяме пред Божия съд.
*mutti (нем.) – мама, мамче. Популярно название на Ангела Меркел
