Във войната за реалността езикът е първата плочка домино – и местоименията нямат нищо общо с учтивостта, а имат всичко общо с идеологическото послушание.
През лятото на 2016 г. транс активисти взеха на прицел д-р Джордан Б. Питърсън, по него време сравнително неизвестен психолог, преподаващ в Университета на Торонто. Питърсън бе публикувал видео, в което обяснява защо е против проектозакон C-16, внасящ поправка на канадския Закон за човешките права, чрез който се регулира начинът на говорене във връзка с половата идентичност. От позицията си на някой, изучавал тоталитаризма в продължение на десетки години, Питърсън заяви съвсем недвусмислено, че в битката за цивилизацията езикът винаги е бил едно от първите бойни полета – и затова е хълмът, а който си струва да се пожертваш. Всички знаем как протече тази битка. Вместо да бъде „отменен“, Питърсън забогатя и се прочу.
Постфактум мнозина се чудеха: защо е готов Питърсън да пожертва кариерата си за въпроса с трансджендър местоименията? Днес той е един от най-известните интелектуалци по света, но навремето беше напълно възможно историята да приключи така, както става в повечето случаи от този род: с уволнение тихомълком, 24-часова новинарска история и поредна победа за позьорите с женски дрехи. Чух един студент да задава този въпрос на Питърсън на една от първите му лекции през 2017 г., преди да стартира световните си турнета, отличаващи се с присъствието на охрана и внушителни лекторски хонорари.
Той просто отговори: защо не? Обикновено, изтъкна той, не са много убедителните причини да умреш за някое парче земя. Но за да се бие, човек все някъде трябва да тегли чертата. За Питърсън тази черта е езикът. Той не пожела да говори по начина, по който транс активистите и техните правоприлагащи органи му казваха, че трябва, защото отказа да отстъпи на държавата правото сам да избира думите си.
В наши дни е истинско клише да се споменава Джордж Оруел – всеки го прави.
Но наложи ли се да обясним как тоталитаристите от всякакви разновидности манипулират езика с идеологическа цел, е трудно да се намери нещо по-добро от „1984“. „Не разбираш ли, че главната цел на новговор е да ограничи мисълта?“ – казва Сайм от Министерството на истината на Уинстън Смит. „Накрая ще направим престъпмисълта практически невъзможна, защото няма да има думи, с които да се изрази.“[1]
Когато бъде стеснен наборът от достъпни термини, се свиват и границите на дебата. Когато приемете наложените върху езика ограничения – или в случая с „предпочитаните местоимения“, склоните да използвате думите, които се изисква от вас – вие приемате избраните от идеологическите си опоненти основи и се съгласявате да захвърлите най-мощните си оръжия за излагане на тезата си: думите.
Мнозина в дясното пространство смятат, че целият този дебат за местоименията е загуба на време.
При толкова много културни битки за водене това е разбираемо. Надушили това, много транс активисти и техните съюзници с нетърпение представят исканията си като обикновен жест на учтивост. „Стига си се правил на идиот“ – казват те.
„Какво ще ти стане, ако наричаш някого по начина, по който иска? Нали не те караме да вярваш в това от дъното на душата си? Просто те молим на обществени места да се съобразяваш.“
Макар да не го изричат гласно, ние, които слушаме внимателно, можем да чуем премълчания от тях завършек: засега.
Когато се опитам да разбера дали дадена политическа фигура или коментатор е готов да плува срещу течението на времената, установявам, че въпросът за местоименията е добър индикатор. Ако е склонен да използва местоимения от мъжки род за жена, която твърди, че е мъж, или местоимения от женски род за мъж, който твърди, че е жена, тогава той ни казва всичко, което е нужно да знаем за него. Да отстъпиш за местоименията е да предадеш основите си, защото ако си склонен да им играеш по свирката от учтивост, докъде ще стигнеш? Как можеш да настояваш човекът, когото току-що си нарекъл „тя“, да не се допуска в женската съблекалня и да не му се разрешава да се разголва пред жени и девойки в спа центъра?
Във войната за реалността езикът е първата плочка домино – и местоименията нямат нищо общо с учтивостта, а имат всичко общо с идеологическото послушание. Намирам за окуражаващо да виждам как много либерали се включват във войната срещу новата „събуденост“ – Бари Уайз, Андрю Съливан, Кейтлин Фланаган и други ангажирани с новосъздадения Университет на Остин например – но се чудя каква ли позиция ще заемат по този въпрос. Много либерали са по-загрижени за благоприличието, отколкото за здравия разум и у мен се прокрадва съмнението, че много от тях биха се обърнали с „госпожо“ към първия адмирал от „женски“ пол на Америка – едър мъж, който допреди се казваше Ричард Ливайн, – ако ножът опре до кокала.
Какво всъщност отстъпваме, ако се съгласим с „предпочитаните местоимения“?
Признаваме, че този, който настоява да бъде наричан „тя“, в действителност е жена. След като се утвърди това, какви основания имаме да не го пускаме в женските тоалетни или в плувния отбор за девойки, или в кризисния център за изнасилени жени, травматизирани от мъже? Простият отговор е, че нямаме такива. Той настоява да го наричаме жена и ние сме се съгласили да правим това от учтивост. Но след това тази учтивост ще бъде използвана като бухалка.
Падне ли първата плочка домино, останалите ще я последват съвсем скоро. Не знам коя е последната плочка, но вече сме стигнали дотам едновремешните престижни издания да използват изрази като „нейния пенис“ – и затова дъното може да е много по-надълбоко.
Според Питърсън малко твърдения са по-нелепи от „това са просто думи“. Думите са всичко. Думите оформят начина, по който разбираме и възприемаме реалността. Транс активистите, опитващи се да преобразят нашето общество, разбират това – трябва и ние да го разбираме. „Учтивост чрез местоимения“ просто е една отровна идеология – точно така изглежда тя и на онези, които изискват нашето словесно подчинение. Политиката на отстъпките, както мъдро е отбелязал сър Уинстън Чърчил, е изкуството да храниш гладен крокодил, като се надяваш теб да изяде последен.
Сагата на Джордан Питърсън обаче трябва да ни донесе оптимизъм. Когато в началото транс активистите го нападнаха заради отказа му да се съобрази с техния и с този на правоприлагащите им органи език, изглеждаше така, сякаш кариерата му ще бъде „отменена“. Вместо това позицията му вдъхнови милиони, идеите му се превърнаха в световни бестселъри, а премереният му, педантично точен начин на говорене и на изразяване на идеи се разпространи толкова широко, че вдъхнови куп пародии. Питърсън доказа, че да си смел и да отстояваш позицията си не е нещо страшно. Неговият статус на суперзвезда по-скоро е доказателство, че всички ние отдавна копнеем за кураж.
[1] Превод Лидия Божилова, 1989 г.
Джонатън Ван Марен е писал за First Things, National Review, The American Conservative и е редактор на The European Conservative. Последната му книга е Patriots: The Untold Story of Ireland’s Pro-Life Movement.
Превод от английски: Стефан Стефанов
