[et_pb_section bb_built=”1″ admin_label=”section” _builder_version=”3.0.50″][et_pb_row admin_label=”row” make_fullwidth=”on” custom_padding=”25.4375px|0px|25.4375px|0px” background_position_1=”top_left” background_position_2=”top_left” background_repeat_1=”no-repeat” background_repeat_2=”no-repeat” _builder_version=”3.0.50″ background_size=”initial” background_position=”top_left” background_repeat=”repeat”][et_pb_column type=”4_4″][et_pb_text admin_label=”Text” _builder_version=”3.0.51″ background_size=”initial” background_position=”top_left” background_repeat=”repeat” background_layout=”light” text_orientation=”left” border_style=”solid”]
Преди време мой колега писател бе разпространил на стената си интересен материал. В статията ставаше дума за американски независими кина, които щели да излъчват филма „1984“ по романа на Оруел в знак на протест срещу администрацията на Тръмп. Като трейлър за това събитие бе избрана сцената с „Двеминутката на омразата“. Коментарите под новината предизвикаха доста полемика, а някои изказвания буквално си граничеха с омраза. Но за омразата ще си поговорим малко по-надолу.
В контекста на управлението на Доналд Тръмп, медиите някак си заобичаха повече от всякога да правят алюзии с Джорд Оурел, както и да го цитират, често пропускайки момента, че „Големия Брат“ не е личност, а по-скоро проект на партия дирижиран от група хора. Дали ще е Тръмп или Сорос, няма значение, важното е, че се предизвиква омраза. А какво е двуминутка на омразата? Ако сте чели книгата, ще си спомните, че пролетариите (пролите) биваха събирани да наблюдават пропагандни филми, в които основен протагонист е омразният политически враг Емануел Голдщайн. Докато наблюдават филма пролите започват да изпитват гняв, омраза, унищожително чувство за разплата или както казва самия Оруел: „Като електрически ток през цялата група преминаваше отвратителен екстаз на страх и мъст, желание да убиваш, измъчваш, да разбиваш лица с ковашки чук, което пряко волята му превръщаше всекиго в гримасничещ, крещящ безумец.“ .
[/et_pb_text][et_pb_divider _builder_version=”3.0.51″ divider_style=”solid” divider_position=”top” hide_on_mobile=”on” /][et_pb_testimonial background_layout=”light” quote_icon_color=”#454e7d” portrait_width=”20″ portrait_height=”20″ _builder_version=”3.0.51″ body_font=”Comfortaa|on|||” body_font_size=”18px” body_text_color=”#454e7d” use_border_color=”on” border_color=”#454e7d” border_width=”5px” custom_margin=”|||” custom_padding=”|||” custom_padding_last_edited=”off|” url_new_window=”off” quote_icon=”on” use_background_color=”on” quote_icon_background_color=”#f5f5f5″ text_orientation=”left” border_style=”solid”]
Емануал Голдщайн е честа референция за Обама, Тръмп, Путин или така необходим за обществото класов враг: бежанците, преливигирования бял мъж, хомосексуалистите и тн. Двеминутка на омразата, също така може да бъде тълкувана и като постоянното „тригърване“ на хора в мрежата срещу публични личности, които са посмели да кажат или да не кажат (извъртане на думите ми й от журналистите) нещо.
[/et_pb_testimonial][et_pb_divider _builder_version=”3.0.51″ divider_style=”solid” divider_position=”top” hide_on_mobile=”on” /][et_pb_text _builder_version=”3.0.51″ background_layout=”light” text_orientation=”left” border_style=”solid”]
За мен Двемунтката е „тригърването“. Да се „тригърнеш“ е психологически термин, който обаче се превърна в социален феномен в интернет. Хора, които нямат никаква травма, реагират бурно, най-често срещу новини и изказвания, които противоречат с техните житейски виждания. В началото това бе черта на войнстващите феминистки и крайните либарали, но днес е нещо, което ние всички правим. Написването на гневен коментар под някоя статия или мнение (била тя фалшива или истинска) не отнема повече от една-две минутки. Някои от нас осъзнават, че са се хванали на въдицата, но други в плен на първичните емоции продължават да разпространяват и коментират с омраза.
И за да не бъда голословен, в тази статия ще приложа няколко примера. Тези примери също така може да бъдат и актуални заглавия на различни епизоди от „двеминутка на омразата“.
Страх и омраза в Берлин!
Миналата година попаднах на страницата на публична личност, която бе разпространила коментар от Фейсбук стената на „Войнски Съюз Левски“. Видеото бе репортаж на улични безредици. Изпълнения с патос коментар на „Войнски Съюз“ гласеше „Германия! Това няма да ни го покажат по нашите платени медии“. Десетки, не – стотици гневни изказвания от сорта на „Меркел унищожи Европа“, „Мръсни бежанци“ и тн. и тн. Едва ли на коментиращите им е отнело повече от две минути за да се превърнат, в както казва Оруел „гримасничещи, крещящи безумци“. По-внимателно взиране в клипа и прочитане на коментарите в Ютуб, обаче разбираме, че това не се случва в Берлин, а в Балтимор. Записа е репортаж на събитията на протестиращите е от „Black Lives Matters“. Написах подробен пост, че това не се случва в Европа, и че не са гледали клипа внимателно, но коментара ми остана неотразен и затрупан под последвалите десетки двуминутки омразата.
Reverse Lolita
Изключително любопитен е педофилският скандал с британския консерватор и журналист Майло Янопулос. В рамките на няколко дни блогъри, влогъри и всякакви други представители на медии „взривиха“ туитър с възмутени коментари за това, че Майло одобрява и окуражава педофилията във видео разговор за консервативната медия Reagan Battalion. Петнайсет минутки в ровене обаче доказват, че той не е казал точно това. Журналиста говори за лицемерието по отношение на педофилията, като поставя един интересен въпрос: ако младо момче прави секс с възрастна жена, тогава защо всички смятат, че е това е геройство, но при обратното с погнуса заклеймяваме като педофилия? Това е един много неудобен за феминистите въпрос. В друго интервю Майло споделя, че е преодолял травмата си, след като е бил изнасилен като дете. Много хора обаче но осмислиха тези негови думи и се отдадоха на лесни двемунтки на омразата, чрез „туйтване“ – педофил, кретен…
[/et_pb_text][et_pb_divider _builder_version=”3.0.51″ divider_style=”solid” divider_position=”top” hide_on_mobile=”on” /][et_pb_image _builder_version=”3.0.51″ src=”https://misal.bg/wp-content/uploads/2017/08/milo.jpg” show_in_lightbox=”off” url_new_window=”off” use_overlay=”off” sticky=”off” align=”center” always_center_on_mobile=”on” border_style=”solid” force_fullwidth=”off” /][et_pb_divider _builder_version=”3.0.51″ divider_style=”solid” divider_position=”top” hide_on_mobile=”on” /][et_pb_text _builder_version=”3.0.51″ background_layout=”light” text_orientation=”left” border_style=”solid”]
Her life, Her choice
В края на 2016, когато Доналд Тръмп стъпи в длъжност и бе истински шок за мнозина, защото противно на очакванията, той започна ударно да изпълнява своите скандални предизборни обещания. Целият световен феминизъм, заедно с някои наши родни придатъци наводниха стената ми с „her life, her choice“, както и патетични статии озаглавени „Trump to ban abortion“. Всичко това съпроводено с обидни квалификации към президента на Тръмп. Не, драги ми феминистки, Тръмп не ви е забранявал абортите. Изпълнителната Заповед, която е подписана, е че се забранява извършването на аборти от чуждестранни нпо-та и болнични заведения. Това е част от неговия план за американски протекционизъм, който е бил и в програмите на Рейгън и Буш, и няма нищо общо с актът, който Полското правителство се опита да извърши миналата година – пълна забрана на абортите.
Last Night in Sweeden
Президентът на САЩ също владее изключително добре метода на двуминтката. За да лансира своята идея за забрана на мюсюлманите да влизат в САЩ, президента Тръмп си борави с доста опасна риторика. В своя следизборна реч пред избирателите си във Флорида, в контекста на проблемите с емиграцията в Германия, той дава за пример несъстояла се терористична атака в Швеция. Хората присъствали със сигурност са изпитали китка от емоции – от страх, до омраза и желание за разплата. Нищо такова обаче не се е случило. Оказва се, че президента Тръмп говори на база на някакъв репортаж по телевизията, които засягал някакви си инциденти с бежанци в Швеция. Той интерпретирал това като атентат и неволно (а може би напълно нарочно) изстрелва тази бомба към публиката си. Резултатът е налице – страх и омраза, която не продължава повече от няколко минути.
Извършваме подмяна и за нечий ужас въобще не се свеним. Подмяната е също и на онзи национализъм (а всъщност национал-комунизъм, т.е. де факто нацизъм) на хора с малко име „агент”, все говорещи за сапун, но самите те – крайно нехигиенични. На онзи национализъм, все дирещ врагове и разделящ нацията ни на „фили” и „фоби”. Онзи нестъпил в църква национализъм, изключващ половината българи – българските мюсюлмани – от числото на „чистите”. Напук на факта, че по старите войнишки паметници често четем имената им.
[/et_pb_text][et_pb_divider _builder_version=”3.0.51″ divider_style=”solid” divider_position=”top” hide_on_mobile=”on” /][et_pb_testimonial background_layout=”light” quote_icon_color=”#454e7d” _builder_version=”3.0.51″ body_font=”Comfortaa|on|||” body_font_size=”18px” body_text_color=”#454e7d” use_border_color=”on” border_color=”#454e7d” border_width=”5px” url_new_window=”off” quote_icon=”on” use_background_color=”on” quote_icon_background_color=”#f5f5f5″ text_orientation=”left” border_style=”solid” custom_margin=”||10px|”]
Двеминутка на омразата – страх и омраза, провокирани от изказвания изкарани извън контекст или погрешно интерпретирани. Примерите са много, от влогъра и геймър PewDiePie обвинен в антисемитизъм (истината е, че той прави сатира с видео взето от друг сайт, който също НЕ прокламира такива идеи, а се шегува с тях), без да е антисемит, до редица родни журналистически изстъпления, като неадекватното отразяване на смъртта на момче от Враца, което провокира десетки озлобени и изпълнени с омраза коментари. Но никой дори не дочака експертизата…
[/et_pb_testimonial][et_pb_divider _builder_version=”3.0.51″ divider_style=”solid” divider_position=”top” hide_on_mobile=”on” /][et_pb_text _builder_version=”3.0.51″ background_layout=”light” text_orientation=”left” border_style=”solid”]
Интелигентните хора, честичко обичат да спекулират, че в последните години сме все по-близо до Оруеловата антиутопия. За примери се посочват постоянното видеонаблюдение, следене в социалните мрежи, както и налагането на „новоговор“ под формата на полит коректност. Според мен обаче, нищо не ни доближава толкова до 1984, така както „двемунитката на омразата“.
[/et_pb_text][/et_pb_column][/et_pb_row][/et_pb_section]
