Германският канцлер Ангела Меркел вече е в режим на постепенно оттегляне от властта. Това е официализиране на смяната на нагласите и поколенията в европейската политика. Още повече, че едва ли има кадрова промяна в Европа, която да има по-голямо значение за Стария континент.
Германският канцлер, без значение кой е той, е неофициалният министър-председател на Европа. Роля, която ще се засилва, особено след оттеглянето на Великобритания от ЕС.
Като преки причини за отказа от търсенето на по-нататъшен мандат като председател на Християн-демократичен съюз (ХДС) и като кандидат за канцлер лесно могат да се посочат неудовлетворителните резултати на ръководената от нея партия на последните парламентарни и последвалите регионални избори.
Но това са дребните причини. Един германски канцлер няма да се откаже от Берлин и Брюксел само защото партията му е претърпяла слаб резултат в Хесен и от силна първа политическа сила се е превърнала в слаба първа политическа сила във въпросната федералната провинция.
Истинските и големите причини за решението на Меркел са редицата грешки, които тя допусна през последните няколко години. Всъщност Меркел бе ангелът, който извърши редица дяволии.
Една от ключовите такива бе трайното олевяване на ХДС под нейно ръководство. А именно: в политиката немската християндемокрация абсорбира либералната философия, а в икономиката – социалдемократическата разточителност.
Или с други думи, ХДС продължи да бъде демократична, но не и християнска. А вместо солидарна, стана социална. От християндемократ германският канцлер се превърна в политически либерал и в икономически социалдемократ. А партията, която ръководеше, остана ХДС само в името си.
Най-голямата победа на немската левица никога не е била електорална. Тя бе идейна и се изразяваше в идеологическото обезличаване на християндемократите.
Ако Конрад Аденауер бе жив днес, то той едва ли щеше да познае ХДС.
Това олевяване на ХДС обаче не бе само вътрешно-германски проблем понеже именно тази партия трябваше да послужи като модел за изграждането традиционните десни партии на континента. Това важеше с още по-голяма сила спрямо постсоциалистическите общества от Централна и Източна Европа.
Направил обаче редица компромиси в икономиката със социалдемократите, а в политиката – с либералите, ХДС всъщност се обезличи, дори “избледня”.
Тази ценностна отстъпчивост и плашливост на ХДС създаде на немски терен Алтернатива за Германия, а в общо-европейски: редица популистки партии, задавящи се с националистически пристъпи.
ХДС отказа да артикулира родолюбието и патриотизма, затова днес се сблъска с национализма.
Ако бе имало кой да защити традиционните нагласи на европейските народи от посегателството на либералното инженерство, никога нямаше да се появят радикалните националисти. Последните са просто моментна функция на наказателния вот на традиционния човек.
Така кризата на ХДС доведе до криза на европейските mainstream десни партии. Подложена на германска диета, традиционната десница “отслабна” електорално, докато отстрани популистко-националистическият организъм трупаше килограми и сила.
Тук някъде дойде и онова “Добре дошли” на Ангела Меркел, което служеше като обобщение за политиката на отворените граници на ЕС спрямо миграционния поток. Тази гостоприемност катализира допълнително кризата на ХДС и европейските традиционни партии. Именно безконтролното движение на икономически мигранти – било това от Близкия изток и Северна Африка към Европа или това от Балканите към Великобритания – доведе до постепенно еманципиране на Вишеградската четворка (Полша, Унгария, Чехия и Словакия) като алтернативен ценностен център на ЕС и до желанието на Великобритания да напусне съюза. Всичко това се случи буквално под носа на Ангела Меркел.
Германският канцлер виждаше как най-удобното му отечество, Европа, се изплъзва от контрола му и започва да се раздробява.
Преди и след мигрантската криза Германия си остава икономическият мотор на ЕС. Но след тази криза има ключова разлика: позициите на Берлин като политически лидер на европейския проект са релативизирани, а Меркел е предизвикана от две места. На изток, от националистическо-консервативния синтез на Виктор Орбан. На Запад, от прогресивния реформизъм на Емануел Макрон. На този фон германският канцлер изглеждаше като търговец, чиято сергия вече е полупразна и лишена от най-ценните си предложения.
Ангела Меркел не успя да разчете правилно причините за случването на два феномена, както и последствията от тях: избирането на Доналд Тръмп за президент на САЩ и излизането на Великобритания от ЕС (Brexit). Това не бяха размествания в рамките на системата, а коренна промяна на самата система. А в тази нова система програмният код на Меркел бе неприложим. Този път не на европейско, а на трансатлантическо ниво Берлин (и Париж) се оказаха пресирани от консервативните правителства на САЩ и Великобритания, от една страна, и тези на Унгария, Полша и Австрия, от друга.
И в самата роля на Ангела Меркел като че ли имаше известно разминаване. Когато публиката очакваше от нея да мисли като европейски лидер, Меркел реагираше като германски – посрещаше мигранти, които немската икономика с готовност “поглъщаше”, и даде зелена светлина на “Северен поток” 2. А когато сънародниците й очакват да реагира като германски лидер, Меркел действа като европейски – удряйки спирачките пред идеята на френския президент Макрон за ЕС на няколко скорости.
Успоредно на грешките, неоспорими са и достойнствата на Ангела Меркел. Тя със сигурност е добрият пример за германски канцлер, който се увлича до опиянение от класическата музика.
И е преминала през мъчнотията на диетата от моркови, почти невредима.
Но основното: Ангела Меркел бе предвидим и умерен лидер.
Проблемът обаче бе този, че времената вече не бяха такива.
