Не бива да се бърка денят 10 ноември 1989 с прехода или пък с други последващи събития, които като цяло наричаме „демокрацията“. Денят си е ден, докато преходът и демокрацията са разтегливи понятия, на които все още не са сложили окончателни граници в пространството и времето. Преходът и демокрацията са за всички, докато денят е за всекиго поотделно, лично.
Тогава бях вече сравнително голям човек – на 26, почти на 27 години, женен със син на същата възраст, на която днес е неговата дъщеря. От няколко седмици с жена ми се бяхме дипломирали. Нашият випуск в Университета беше последният, който държеше държавни политически изпити и гледахме на това като на нещо твърде отвратително. Днес като кажеш така, някой може да си представи изпит по нещо като политология, но тогава ставаше дума за научен комунизъм. Политика сме изучавали единствено под формата на научен комунизъм, за да сме сигурни, че няма Бог и че битието определя съзнанието; под формата на история на БКП, за да помним как до пристигането на червената армия на практика монархофашистката власт е треперела окопана в София, докато из цялата страна са шетали партизански отряди. Историята на БКП включваше и изучаването на документите на всички партийни конгреси, което беше най-увлекателната част. Разбира се, политическата подготовка включваше и политикономия, която обясняваше експлоатацията и принадената стойност, чудеше се как капитализмът е още жив и доказваше преимуществата на плановото стопанство, процъфтяващо от петилетка в петилетка. По тези неща, наред със специалните си дисциплини, държеше държавен изпит нашият випуск за последен път в историята на висшето образование.
Промоцията (тогава „промоция“ все още не означаваше тоалетна хартия на половин цена, а дипломиране на студенти) по традиция за нашия факултет беше в Аулата. Моята диплома беше пълно 6, защото темата на писмения държавен изпит по литература се падна „Някои черти от поетиката на поезията през 60-те години“ – сама по себе си доста коварно формулирана тема. Поезия през 60-те години пишат Павел Матев, Георги Джагаров, Пеньо Пенев, Петър Караангов, Иван Теофилов, Любомир Левчев и още много други, сред които и такива, които днес минават за дисиденти и демократи. Поезията на 60-те години е партийно контролиран процес, натоварен със задачата да възпява „свежите повеи“ и „новите времена“ след Априлския пленум на БКП през 1956, иначе казано – да възпява епохата на Тодор Живков в нейните духовни измерения. При това положение е малко трудно да се каже, че тази поезия (доколкото изобщо можем да я разглеждаме в някаква цялост) – формална, поръчкова и конюнктурна – е имала някаква поетика, та да може тази поетика да има някакви черти. Горе-долу това беше тезата ми в работата за държавния писмен изпит. Работата не се получи много голяма по обем, но изглежда попадна у перестроечен проверяващ, който ми писа „отличен“. И до ден днешен подозирам Александър Кьосев, но няма никакъв начин да бъда сигурен.
Та във въпросния ден 10 ноември 1989, двамата с жена ми, вече дипломирани висшисти, решихме привечер да посетим моите родители на Орлов мост. Дните бяха кратки и мръкваше рано. Баща ми, Бог да го прости – той почина година по-късно – ни посрещна още на стълбището на моята родна къща, пред чиито прозорци половин година по-късно щеше да се събере онзи милионен митинг на СДС, посрещна ни баща ми с чаша червено вино и каза: „Бай Тошо падна!“. Седнахме пред телевизора, откъдето недоумяващо ни гледаше Тодор Живков с големите очила, докато Петър Младенов четеше смъртната му присъда. Живков изглеждаше така, сякаш не знае какво става. Ние също не знаехме, но бяхме радостни. Дано всички, които не са преживяли онзи ден, но днес говорят за „статукво“ и „промяна“, да го преживеят. Или дано не го преживеят, дано не стигат дотам да искат все едно каква промяна, защото това се нарича отчаяние.
По онова време, разбира се, ние не искахме каква да е промяна. Искахме – ни повече, ни по-малко – света. Света такъв, какъвто ни го бяха откраднали; света с всичките му прелести: със свободата, с шарените магазини, пълни с ненужни неща, с правата, свободите, каубойските филми, рок-музиката и еротиката, западните автомобили (па макар и втора ръка), пътуването в чужбина, работата в чужбина, демокрацията, плурализма, многото и разнообразни политически партии, парламента, в който се ругаят и обиждат от трибуната, телевизиите, които ни показват скандали, зловещи престъпници и смели полицаи – всичко, всичко, всичко… Всичко, което днес наричаме „статукво“.
Наистина, макар и тогава да нямахме абсолютно никаква представа какво точно се случва (смешно, защото обикновено казват: той е съвременник на събитията, той знае най-добре, пък по правило съвременниците на събитията са най-зле осведомени за тях и се ориентират едва в последствие), та макар тогава да не знаехме точно на кой свят сме, животът след 10 ноември 1989 вече не беше същият. Предполагам, че подобно е било и усещането на 9 септември 1944, макар че процесите, довели до това, което нарекохме „тоталитаризъм“ и с възмущение отхвърлихме през 1989, продължиха чак до края на 50-те. Чувството е невероятно. Особено за нас, за нашето поколение, което тогава завърши образованието си и тръгна да се справя самò с живота. Често съм се питал как ли е гледал на тези събития дядо ми. По времето на митинга от снимката той беше още жив. Почина след баща ми. Роден е през 1903. Има юношески спомени от Балканската и Първата световна война. Помни Яворов. По време на Деветоюнския преврат като юнкер е охранявал „Александър Невски“. През 1934 на връх „Св. Никола“ като началник на Плевенското огнево отделение командва артилерийската заря, докато цар Борис ІІІ открива паметника „Шипка“. Участва и в двете фази на Втората световна война. Спасен по Божията милост от изселване, е доведен на два пъти до финансов крах от народната власт, докато му отнемат и последната собственост. След 10 ноември 1989, когато се формираха всички нови демократични партии и го попитах дали няма да се запише в някоя от тях (например в СДС), той сви рамене и каза, че не го интересува.
За дядо ми 10 ноември 1989 не беше нищо особено. Не беше това, което е за нас. Въпрос на достатъчно време и подходяща гледна точка. За мен не беше така. Може да се каже, че за мен животът, който изградих, започна на тази дата и благодарение на нея. Дали съм благодарен? Аз съм благодарен за всичко. „Слава Богу за всичко!“, както е обичал да казва св. Иоан Златоуст. Предполагам, че в онези условия, преди 10 ноември 1989, нямаше да успея да постигна това, което съм постигнал сега, не че е кой знае какво. Винаги сме били „врагове на народа“ – не толкова големи, че да ни затрият с революционна ярост, но достатъчно, за да не забравяме никога къде ни е мястото. Никой от нашите не бе успял да стане член на БКП, макар че едва ли някой беше опитвал. На мен също не ми минаваше през ум. Как ми се ще да могат да напишат тези редове всички днешни демократи и водачи на „десницата“!
Какво спечелихме от 10 ноември? Някои казват, че не се променило нищо – продължава да съществува едва двулична държава, чийто образ на повърхността няма абсолютно нищо общо с дълбоката ѝ същност; че едни и същи кланове владеят националните богатства, само че зад различна маска и с малко пренапудрена идеология. Не е вярно. Всичко останало може да е под въпрос, но са налице две неща:
Първо. Откъснахме се от една нереална геополитическа система (по-точно тя се разпадна и ние учудено тупнахме по задник на земята), която ни изолираше и ни противопоставяше на света, към който исторически и културно принадлежахме. Няма вече соцлагер.
Второ. Получихме (ще ми се да кажа „спечелихме“, но не знам дали имам право) свобода на словото. Знам. Знам писъците, че свобода на словото няма и сме се намирали на н’ам кое си място в класацията на някакво измислено НПО. Когато наистина нямаше свобода на словото, никой не можеше да си представи медия, в която някой да каже „няма свобода на словото“. Радиото беше едно. Телевизията беше една. Когато щяха да пускат втора програма, тръгна вицът какво щели да дават по нея – милиционер, който се заканва с пръст и пита: „А вие защо не гледате първа програма?“. Цензурираха се книги. Цензурираха се филми. Имаше официално прието и утвърдено от БКП художествено направление – „социалистически реализъм“ – и всяка творба, която не покриваше неговите стандарти, беше обречена. Така се роди „езоповият език“. Сега има ли езопов език?
Имаше специални станции, които заглушаваха радио предаванията от съседните страни. Легално продаваният западноевропейски печат се ограничаваше до органа на френската комунистическа партия. Всеки петък гледахме директно, 1:1 съветската телевизия такава, каквато я разпространяваха и в останалите части на СССР, за да разберем, че отвратителният образ на капитализма не е измислица на нашите медии. Човек можеше да бъде подведен под наказателна отговорност за разпространение на вражеска пропаганда, например за разказване на политически вицове. Това означава „няма свобода на словото“.
Изпихме по още няколко чаши вино и с жена ми си тръгнахме от дома на моите родители към нашия дом, който не беше далеч. По пътя възбудено разговаряхме. Бяхме млади и доминиращо чувство беше любопитството. Тогава все още предстояха големите митинги, Лукановите зими, тройните коалиции и членството в НАТО и ЕС. Така завърши 10 ноември 1989. „Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен“ – казах си и отправих поглед към 11 ноември.
