fbpx

Ефектът на доминото постепенно завладява пост-съветския регион


Тази статия е част от Годишникъ2022. Можете да закупите изданието и да разгледате всички статии тук

Най-новото издание – #Годишникъ2023 можете да закупите след 26.01.2024 тук.


От началото на т.н. „специална военна операция” на Русия в Украйна светът изживя едно мрачно припомняне за разделението от Студената война. Това делене на демократични и авторитарни държави като че ли се завърна отново, но на гласуванията в ООН, които заклеймяват военните действия на Русия в Украйна, за разлика от времената на СССР все по-малко държави застават зад Кремъл и неговите агресивни действия в други държави.

В края на лятото на тази година се наблюдаваше интересна тенденция на тотален разпад в така наречения „буферен пост-съветски регион“. С риск тази статия да влезе в по-академичен тон, все пак съм длъжен да очертая кое в геополитиката се води пост-съветски регион. Обикновено, когато говорим за него, имаме предвид групата от държави, които някога са били част от Съветския съюз. Те се делят на три основни групи: Източноевропейска, Кавказка и Централноазиатска.

Поради рязката промяна в геополитическата ориентация на държавите в нея и постепенното положително европеизиране на региона, Източноевропейската група е пост-съветският регион, който изживява най-динамично развитие. Ако преди доста време можеше една голяма част от Източна Европа да бъде считана за такъв регион, то разширението на НАТО на изток промени тази тенденция. В последните години несъмнено най-важна е смяната на академичната перцепция за Украйна като буферна държава. След анексията на Крим с действията си тя се позиционира по различен начин. Ако има школа в геополитиката, която все още да вижда ролята на Украйна като важен буфер в рамките на собствените си геополитически амбиции, то определено това е Турция. Също така ясно може да обособим само една държава, която все още определя себе си като буфер между Русия и Запада, и това е Беларус, където авторитарният режим на Лукашенко приема функцията на федерат, пазещ границите на съветската империя, подобно на варварските племена, които са били федерати по границите на Римската империя в последните столетия преди разпадането ѝ.

Другите два важни пост-съветски региона са Кавказкият (който грешно се причислява към Близкия Изток) и Централноазиатският (Източнокаспийският) региони. С особен статут се ползват две държави – Афганистан и Монголия. Поради културните, военни и исторически взаимоотношения със СССР и предшестващата го Руска империя, различните школи често ги причисляват или към Азия или към това пост-съветско пространство. В Монголия местният език все още се изписва и на кирилица, макар да няма нито една славянска дума. А спомените за зверствата на белогвардееца, наречен от народа „Лудия барон“ – Роман фон Унгерн-Щернберг, все още очертават тесните отношения и завоя на съвременна Монголия към Китай. Интересен факт е, че сегашният президент на Украйна Владимир Зеленски прекарва заедно със своето семейство детството си в Монголия, където баща му работи като електрически инженер.

Но да се върнем към въпросните сътресения, които се случват напоследък в пост-съветското пространство. В Украйна Путин губи войната и неизбежно това ще доведе до промени и в трите пост-съветски региона. С всяка фронтова крачка назад, сатрапите близки до режима в Кремъл също отстъпват. В Минск „кучето на Путин“ Лукашенко само лае, но по всичко личи, че участието на Беларус в „специалната военна операция“ приключи с изтеглянето на руските военни от покрайнините на Киев. Ентусиазмът на Лукашенко, който преби собствения си народ преди 2 години и се самоизбра за пореден път, посърна в последните месеци. В Беларус въпросът за пълен съюз с братската държава Русия не е много популярна тема в последните 3 месеца. Още през 2019г. Лукашенко имаше срещи с тогавашния американски държавен секретар Майк Помпео, мъчейки се да си купи политически индулгенции и икономически отстъпки. Уви, за него ходът с инвазията в Украйна рязко направи завоите му към Запада невъзможни. Но тук не трябва да има две мнения, при загуба на Русия или ако Путин изпадне от власт, Лукашенко ще бъде първата мишка, която ще напусне потъващия кораб.

От друга страна раздвижването в Кавказкия регион отново следва линията на отслабване на Кремъл. Но тук въпросът придобива различна гледна точка, защото не трябва да забравяме, че сегашният премиер на Армения – Никол Пашинян дойде на власт, след като беше начело на протестите срещу дългогодишното протеже на Кремъл – Серж Саркисян. Така наречената в Армения „Кадифена революция“ от 2018г. започна под наслов „Мержир Сержин“ (на арменски „отхвърли Серж“), но всъщност истинското послание беше да се отхвърли досегашната подвластна на Кремъл политическа класа в Ереван. Този ход доведе Пашинян на власт, но лиши държавата му от единствения ѝ съюзник, което отвори възможности за Азербайджан да приключи веднъж завинаги конфликта в Нагорно-Карабах. Без алтернативен съюзник, който да предложи полева помощ на Армения, и заобиколена от три страни с вражески или неутрални държави, беше ясно, че няма как Ереван да излезе като победител от ситуацията.

Тристранна среща във формат Армения – Азербайджан – САЩ през септември, организирана с посредничеството на държавния секретар на САЩ Антъни Блинкен, по-скоро имаше тона на някакъв вид компромис, който арменците ще трябва да приемат. Въпросът е до колко ще издържи на натиска властта в Ереван. В този дух тезата на путинофилите в България, че Азербайджан е същото нещо като Русия, отстъпва, защото в последното десетилетие династията Алиев се отдалечава от Москва. Да, Азербайджан има характеристиките на авторитарна република, но дори в първи курс по теория на международната политика се изучава, че обикновено държави с богати ресурсни находища, чиито добив е частично или изцяло концесиониран от държавните компании на въпросната държава, са най-често с подобни черти на управление. Такива са и почти всички абсолютни монархии в Близкия Изток, но друг избор на доставчици на този етап просто няма. Така че България не избира Азербайджан, а няма друга опция за диверсификацията, което всъщност е въпрос от изключително значение за националната сигурност на страната ни. Може би след 5 – 6 години ще можем да се обърнем и към други партньори (като Израел и Египет например), но тези проекти са още в сферата на теориите.
Последният играч в Кавказ, който е в трудна позиция, е Грузия. И на северозапад и на югоизток от страната има конфликти, които заключват ходовете на Тбилиси в региона. Не трябва да забравяме, че международно непризнатите кремълски републики Абхазия и Южна Осетия заемат около 1/3 от територията на страната, а в същото време през нея минава важният газопровод от Азербайджан към Турция. Това означава, че единственият възможен стратегически избор за Грузия е да запази неутралитет в тази сложна обстановка.

И накрая нека обърнем внимание на Централноазиатската буферна зона. Там има раздвижване основно в две направления. В Казахстан се наблюдава лимитирано отдръпване от Кремъл на режима на Касим-Жомарт Токаев. Не трябва да забравяме, че в началото на тази година антиправителствените протести в Казахстан бяха потушени основно от руски сили към ОДКС (Организацията на договора за колективна сигурност). Въпреки това обаче Токаев реши да послуша народа си и дали със зелена светлина от Кремъл или на собствена глава, използвайки ситуацията в Украйна, той инициира уникални по мащаба си конституционни реформи. По този начин той натика доскорошния любимец на Путин Назарбаев в немилост. Все пак това Казахстан да се демократизира за момента по-скоро остава фикция, отколкото реалистичен сценарий.

Другото интересно раздвижване от това лято е напрежението по Киргизо-Таджикската граница. През последните 20 години в този регион има над 230 инцидента, а миналата седмица беляза пик в агресията, като в дните между 14 – 16 септември над 100 човека загинаха във въоръжени сблъсъци между войските на двете страни. Тази ескалация има своите обосновани причини. Двата авторитарни режима се борят за огризките на Кремъл, но намаленото влияние на Русия дава площ за икономическо движение в посока Китай и Шанхайската организация за сътрудничество. В Централноазиатската буферна зона имаме постепенно надграждане и геополитическа миграция на елитите на тези държави от Москва към Пекин. Путин губи съюзници по всички граници и ако едните воюват помежду си, какъвто е случаят на Бишкек и Душанбе, то големият победител в региона няма да е Кремъл.

Накрая може с увереност да заключим, че след началото на агресията на режима на Путин към Украйна се наблюдава сериозно свиване в геополитическата тежест на Русия в буферните региони, за които Кремъл претендира, че са в естествените граници на неговата визия за нова великорусийска империя. Войната на Путин ще превърне Русия в труп, който ще бъде оглозган от съперниците ѝ. Това е неизбежно, защото ако тенденцията се запази, е само въпрос на време васалните сатрапи да напускат един по един и да намерят по-привлекателни нови възможности за развитие. Както и в Римската империя става, първо федератите по границите се обръщат срещу центъра, а после и във вътрешността се появяват пукнатини. Неизбежно е, но този път едно е ясно: победата на Украйна в тази война има потенциала да доведе до по-тежък разпад за Руската федерация от този на Съветския съюз. В желанието си да поправи, както Путин я нарича, най-голямата геополитическа катастрофа на XX век, кремълският единодържец е на път да разпарчетоса цялата си държава. Тук България трябва да имаме на ум едно и то е, че след украинските бежанци, неминуемо ще дойдат и руските.


Тази статия е част от Годишникъ2022. Можете да закупите изданието и да разгледате всички статии тук

Най-новото издание – #Годишникъ2023 можете да закупите след 26.01.2024 тук.


Споделете:
Димитър Къцарков
Димитър Къцарков

Димитър Къцарков e хебраист и магистър по международно право от СУ „Св. Климент Охридски“. Специализирал в университета в Хайфа, Израел по Международна сигурност и Йерусалим, Израел в програмата им по политически науки със специализация. Работил е в посолството на Израел в България, Министерство на външните работи и и Израелския център за наука и култура в България, фондация „Orient Occident” по програма на Съвета за човешки права на ООН в Рабат. В момента работи като търговски представител и бизнес разузнавач за Близкия Изток и Африка на голяма международна фирма в сферата на киберсигурността.