Сутрешна София в най-изрядно историческия си център, който, като се замислим, е трогателно малък, ми предлага вседневно следната безутешна гледка – хора с каменни изражения, които обаче следва да изглеждат авторитетно и достопочтено, мразещи себе си и всичко, отиват на работа… Машината на псевдообществото се задвижва – то не е съобщност, а принудителна и мъчителна заедност… Предъвкват банички, някои разнасят ретроградна боза, в най-добрия случай някой фреш. Не се гледат един другиго, а ако го направят, то е с всички огорчителни белези на омраза и презрение, които изглеждат по-достоверно от усмивка и доброжелателност. Понякога минава огромен мегаломански джип и всички се подмокрят от омраза и лъбововъзхищение… Улиците преливат от боклук – празни бутилки от всевъзможен евтин алкохол, картончета от пица на парче, фасове, капачки, презервативи, касови бележки от автомати и много-много кучешки и не само кучешки лайна. От електротаблата гледат нагримосани Лепа Брена, Лили Иванова и каквото можем там да си представим, доведени с грим и фотошоп до степен на неузнаваемост… Клоунадата им е абсолютно равностойна на тази по улицата, ала в сферата на големото звездно щастие, което си е едно хедонистично нещастие… Поразлепили са се, защото ги лепят на слоеве, един над друг, и те тръгват към сриване… Звездното щастие като ваденка… Сутрешните клошари спят по градинки, под гигантския ордер на Военно издателство, по пейки, снабдени с бохчи, завивки и друго подвижно имущество. Циганки не насмогват да изчистят боклука от предновечерната алкохолна вакханалия. Ранобудни бабички заемат местата си по пейките… и гледат безсмислено… Минава бивш министър на финансите и гледа фискално строго…
По обед чиновничеството се излива от учреждения с лицемерни изражения и предъвква поредната блудкава баничка, пица на парче или някоя претоплена гозба от Billa. Сервитьорите от доста скъпи локали и ресторанти припалват цигара встрани от парадния вход и също предъвкват евтина храна, докато баровците се тъпчат, като повече внимават да бъдат забелязани от пасантите. Една и съща мизерия в понятията на недояждането и преяждането… Появяват се на пръв гастрол бабички реститутки, които събират на колички стъклен амбалаж и друга разна хартия. Някои от тях имат по два апартамента на изисканата улица „Добруджа“, но го правят ей така, за спорт. Мизерията се е загнездила в евтините им душици…
Ранно късен следобед – клошарите в градината на „Кристал“ са се справили с махмурлука и си спретват един два скандала, просто така, по навик. Отвсякъде мирише на пикня и мизерия. Първите кибици заглеждат клиентите в опиканите от тях и заплюти барове като нежелани пришълци. Всеки от тях има претенцията за най-чист софиянец и плюе провинциалистите. Витае всебща неудовлетвореност и се търси на кого да се вмени вина…
Свършва работното време, хукват пак едни тълпи, за да употребят края на деня за съмнително удоволствие. Псевдолибертинна паплач размества пейки и ги покрива със спиритуози. Дрънчат се цигари, преливат се чаши, всеки си пуска музика от джиесема с малки тонколони… говорят се големи приказки и хвалби… Производството на шум иде да заглуши възможността за смислен разговор… Минава правителствен кортеж – всички попържат, ала са тайно обзети от мисълта да попаднат там, във властта. С напредването на нощта всичко става все по-налудно – едни се кикотят, други се пипат, на някого му открадват телефона, другиму съобщават какво са писали за него в жълтата преса… , трети се надлъгват „Ти знаеш ли кой съм аз???“, „Това си е мойта махала!“ и друг махленски хвалипръц… Бабички-реститутки минават за втора реколта стъклен амбалаж… Изглеждат свирепо… Възможно е да се появят неонацисти и да спретнат бой…
Някой плюе Симеон, друг мечтае за цените от Живково време, трети казва, че ако му падне Цветанка Ризова, ще я скъса… Други мизерабли търкат цифри от картончета на държавната лотария… По-други си правят селфи след селфи… Появява се полиция – някого пребили, всички изглеждат гузно, сякаш са им паднали гащите… Откровено психиатрични случаи кълнат и заплашват с ядрен апокалипс.
До другия ден – мрачни хора отиват отново на работа… Не разбират, докато са взрени в мобилните си апарати в метрото, че са биомаса, акредитирана към мобилните си оператори, че са човешки шлак, извозван с метрото, че в Била, Лидъл и така нататък са просто евтина статистика на потреблението, че заболяванията им са само перо в печалбите на фармацевтичните компании, че докато гледат телевизия, правят рейтинг на поредната убога медия, че по културни събития просто консумират „стойностното“, че когато останат сами, пак не са сами, че общностното им битие е напълно механично и им предлага невъзможност за докосване до оригинал, а само до безопасен сурогат, че на всеки ъгъл на тяхното безпокойство ги дебне заблудителен ерзац, и за да не страдат, системата се е погрижила за пълна анестезия и безчувственост. Последната е така всевластна, че не им позволява да проумеят, че неслучилата се съобщност е не повече от канализационна система, по която се движат фекалии, мисловни, медийни, политически, продоволствени и отпадъчни… Всичко онова, което истинската култура и съобщност е отредила на съкритие и подземие, в тази кошмарна схема е самоцел… Като полуразлепен афиш за юбилея на повехнала социалистическа естрадна звезда… Като сметището, което с всеки изминат ден става все по-трудно да се изчисти, като графит на малоумник връз току-що изреставрирана старинна сграда, като евтина обява за хамалски услуги на каменния зид на Софийския университет, или непоносим политически блудкаж във вулгарните телевизионни студия. Чиста повърхност, чиста ваденка… Безболезнено и готово за боклук… Ден след ден…
*Снимка – „Decadence“ от Gérard Rancinan
