fbpx

ЕС няма отговор на руското „разделяй и владей“

Време за четене: 5 мин.

Мина почти седмица от посещението на върховния представител по външните работи на Европейския съюз Жозеп Борел в Русия, но горчивият вкус остава. В Москва първият дипломат на ЕС бе обект на класическо мероприятие от съветски тип.

По време на визитата на Борел, Русия експулсира трима дипломати, по един от Германия, Швеция и Полша (впоследствие, съобразно практиката, трите държави отговориха със същото).

Външният министър на Руската Федерация Сергей Лавров отхвърли всякакви съображения, изразени от Борел, спрямо задържането и осъждането на Алексей Навални.

А на съвместната пресконференция на двамата дипломати, естественото продължение на руската държава в публичната среда – акредитираните журналисти – зададоха такива въпроси на европейския дипломат, на каквито Борел едва ли е и подозирал, че ще трябва да отговаря. Лавров, с услужливата и вероятно съгласувана подкрепа на местните журналисти, вкара дипломата на ЕС в обяснителен режим. Ако пресконференцията бе продължила повече, вероятно Борел щеше да се озове в ситуация, в която да обяснява, че не той е отровил Навални.

В същото време, за да добие гротеската още по-пищни форми, френският президент Емануел Макрон, на събитие на Атлантическия съвет, отново изрази добре известната му теза, че диалогът трябва да бъде водещият подход на ЕС спрямо Русия. А това със сигурност не направи услуга на Жозеп Борел, който бе въртян от добре изпитаната руска центрофуга. Впоследствие първият дипломат на Брюксел написа в блога си, че Москва е отхвърлила възможността за конструктивен диалог с ЕС. Но дали Макрон чете блогове?

Каквото направи човек сам на себе си, друг не може да му го стори. Така както знаем, че виновен е не този, който яде баницата, а този, който му я дава. Затова Брюксел сам си е виновен, че се поставя в такава ситуация.

От разпадането на Съветския съюз насам, ЕС не успя да формулира единна и ясна политика спрямо Русия и нейното постсъветско наследство. Спокойно можем да определим дипломацията на Брюксел спрямо Москва като стратегическа амбивалентост. Последното е така поради няколко причини.

На първо място, в ЕС няма споделена оценка за ролята, която Русия може да играе в Европа. Франция, особено в лицето на действащия президент в Елисейския дворец, е толерантна към Москва, Германия – предпазлива, а балтийските държави и Полша – критични.

Всеки път, когато Еманюел Макрон се обяви за сътрудничество с Русия, във Варшава, където русофобията е начин на живот, бият алармата за възраждащия се голизъм, който е готов да принесе ЕС в жертва на амбицията на Франция да бъде посредник между Вашингтон и Москва.

А Германия, чиято икономика е много по-свързана с руската, отколкото е тази на Париж, въпреки това разбира много по-добре от Франция притесненията на държави от Източна Европа, каквито те имат спрямо руското влияние и интереси в постсъветското пространство. Затова и Берлин, който има ниво на сътрудничество с бившите социалистически държави по-голямо, отколкото притежава Франция, предпочита да тупа топката.

На второ място, ЕС няма единна дипломация спрямо Русия. Секторният федерализъм на Брюксел, част от който по принцип трябва да е външната политика спрямо трети държави, просто се проваля, когато става дума за Москва (за Турция също, апропо). Последното е в полза именно на Руската федерация, която предпочита отделна двустранна дипломация с всяка една от страните в ЕС, отколкото със съюза като цяло. Брюксел все още няма отговор на руското „разделяй и владей“.

На трето място, в ЕС има тотално разминаване по отношение на това кога Русия може и кога не може да бъде партньор. Така например Берлин осъществява руските енергийни проекти, на които Франция е противник по принцип. Но желанието за дипломатическо партньорство и въвличането на Москва в европейската архитектура за сигурност, което демонстрира Париж, е нещо, което не среща германска подкрепа.

Или казано по друг начин: когато става дума за природни ресурси, германците настояват за прагматизъм в отношенията с Москва. Когато става дума за Източна Украйна и Западните Балкани, в това число и Република Северна Македония, спрямо Русия французите искат прагматизъм.

На този фон най-амбициозната концепция, която ЕС е създавал в последните години – тази за стратегическата автономност на съюза – всъщност е компрометирана от ролята на Русия като основен доставчик на природни ресурси и от ролята на САЩ като основен „вносител“ на сигурност на Стария континент. ЕС е в ролята на човека, който твърди, че е самостоятелен, но живее под покрива на баща си и се храни от кухнята на майка си.

Нещо повече, по отношение конкретно на Русия, ЕС е попаднал в клопка.

Германия, под дългогодишното ръководството на Меркел, не проявява доброволен интерес във външната политика и политика за сигурност на ЕС и затова Берлин обикновено реагира реакционно (като отговор на нещо, вече случило се). Германският канцлер просто отказваше да мисли стратегически във външнополитически категории. Зле изработените Мински споразумения, както и тяхната буксуваща реализация, плюс забавената реакция на ЕС спрямо бежанската и мигрантска криза от Сирия и конфликта в Либия, са показателни за това, че Германия просто нямаше своя външнополитическа емпиричност.

Франция, от друга страна, в лицето на Макрон, демонстрира, че може да концептуализира (да даде визия за) ролята на ЕС в регионален и международен контекст и има желание за воденето на външна политика и политика за сигурност.

Споменатата по-горе клопка се състои в това, че Франция е активна, но сравнително толерантна спрямо Русия, а Германия, която е по-скоро внимателна спрямо Москва, е пасивна.

Това разминаване има особено отровни измерения за Централна и Източна Европа. Ако Берлин гледа на държавите от Централна и Източна Европа като на актив, когато става дума за Русия, Париж счита държавите от този регион като за по-скоро пречка и пасив. Неслучайно, когато става дума за този регион, предпочитаният партньор на Москва е Париж.

Всичко това прави така, че когато възникне казус от практическо значение – било Северен поток 2, събитията в Беларус или отравянето на Навални – в ЕС започва един мъчителен процес, който търси най-малкото общо кратно. А неговото намиране е особено трудно, когато имаш, от една страна Франция, Италия и Унгария, а от друга – Полша и балтийските страни.

Последното създава такъв тип политика на ЕС спрямо Русия, с който с лекота може да бъде избърсана прахта от официалните подиуми на руската държава.

За съжаление, Жозеп Борел разбра това от първа ръка.


Оригинална публикация

Споделете чрез

Предишен

Следващ