НОВО

Ще живеят ли повече хора в България?

Докато текат вяли следизборни дебати относно размерът на прословутата партийна субсидия, някак без особен шум мина прогнозата на ООН с тежест на присъда - според доклад, изнесен от глобалистката организация в най-оптимистичният вариант към края на ХХI век в страната...

Сюжет за 18+: Вашингтон срещу Техеран

Нека пробваме да сглобим някои елементи от мозайката на ескалиращото напрежение между Иран и САЩ, без да имаме претенцията, че ще успеем да видим картината в нейната цялост, понеже не разполагаме с всички части от пъзела. Но така или иначе това, което постепенно...

Изградете Кенотаф* за тленните останки на цялата комунистическа естетика

Принадлежа към онези, които са били насилствено хранени със социалистическа културна естетика в изобразителните изкуства. Наречете го соц реализъм, “политически правилно творчество”, “народна” култура. Монументи, истукани от цимент и гранит, бронзови сака, метални...

Инфантилният Запад

През последните години все по-натрапчиво се създава усещането, че Западна Европа (същото може да се каже и за Северна Америка) вече въобще не е онова прекрасно място за живеене, каквото беше допреди едно-две десетилетия. И причините за това далеч не са основно...

Борбата за истината е тежка, но за сметка на това продължителна

Когато най-накрая бе приет Закона за задължително изучаване на престъпленията на комунистическия режим, в обществото се появиха реакции от типа на: „Дотук добре, но кой ще пише учебниците?” Времето твърде скоро показа, че тези притеснения са били...

Фандъкова срещу Манолова и обратно

Йорданка Фандъкова срещу Мая Манолова – това ли ще е софийската интрига в меката есен? Вероятно. Ако Мая Манолова все още не е обявила, че ще се кандидатира, то е защото не е съвсем сигурна дали ще получи отнякъде партийна подкрепа. Въпреки че след неделния...

Диктатура на дъгата

Юни е месецът, в който цветовете на дъгата потичат от логата на всевъзможни бизнес организации – от глобални корпорации до малки хипстър-куиър кафенета, които предлагат 25 вида тиквено лате и тост с авокадо. Монументални маркетингови усилия се впрягат с двойна цел....

Има един глупак, но той не е Борис Джонсън

Ако Борис Джонсън още не ви е обидил, това е само защото не ви познава. За острия език на БоДжо, както е известен бившият кмет на Лондон и настоящ фаворит за председател на Консервативната партия и премиер на Обединеното Кралство, няма фигури, които да не се превръщат...

Темите, които ни разделят

Редакторът в дясната платформа "Консерваторъ" Емил Вълков, както и председателя на "Младежки консервативен клуб" Боян Стефанов, гостуваха в предаването "Имате думата" по Канал 3 с водещ Александър Владимиров. Тема на разговора бяха провелият се за поредна година в...

Тръмп е виновен, че е… Тръмп

Тръмп е глупав. Тръмп е незначителен. Тръмп е необразован. Тръмп не е прочел и една книга. Тръмп прекарва дните си пред телевизора. Тръмп е вулгарен. Тръмп е лекомислен. Тръмп е нелеп. Тръмп е женомразец. Тръмп е расист. Тръмп е мързелив. Тръмп е алчен. Тръмп е...

Есхил в Сорбоната: стъпка към „диктатурата на идентичността“?

Време за четене: 5 мин.
Лоран Дюброй

Лоран Дюброй

Лоран Дюброй е професор по литература в университета „Корнел“, САЩ. Автор е на дузина академични трудове, а последната му публикация е озаглавена „Диктатурата на идентичността“. В нея  професорът по литература описва генезиса на „политиките на идентичността“, които върлуват към момента в САЩ, а все по-често и във Франция.
Цензурирането на постановка на древногръцката трагедия „Молителки“ от Есхил само доказва неговото твърдение.

– Пиесата на Есхил е трябвало да се играе в Сорбоната, но провеждането ѝ е било възпрепятствано от група активисти, които упрекнали режисьора, че някои актьори е трябвало да носят черен грим, което се считало за “blackface” (бел. прев. англ. грим, използван да боядисва лицата на белите актьори, за да изиграят роля на чернокож).

В пиесата на Есхил, Молителките са египтянки, текстът експлицитно ни заявява, че те имат кожа „почерняла от слънчев загар“. Режисьорът можеше да реши актьорите да не носят грим и маски (които не съм виждал и за които не мога да се изкажа). По този начин, като се има предвид какъв е студентския персонал, с който разполага за своя спектакъл, без съмнение режисьорът щеше да извърши „избелване“ на пиесата неглижирайки етническото измерение на тази трагедия по подобие на Оливие Ру през 2010 година. Парадоксът е, че в името на „черната идентичност“ в крайна сметка ние насърчаваме затулването на африканското влияние върху гръцката цивилизация, което обаче е широко описано и от древните, и от модерните (от Шейх Анта Диоп до Мартин Бернал). По този начин мрежата на политиките на идентичност успява да възстанови стереотипите.

– Тази нововъзникнала поява на „диктатурата на идентичността“, която описвате във вашата книга и която е родена в САЩ (както и полемиката с „blackface”), отскоро ли е изнесена към Европа?

Налице е диктатура на идентичността, в безбройни форми, на която се гледа като на принцип във всяка политика; когато тази диктатура призовава непрекъснато за цензура и има за цел да предотвратява свободното изразяване; когато тя управлява умовете и сърцата чрез технологичната мрежа (електронният и алгоритмичен контрол на социалните мрежи); когато тя отхвърля идеите за равенство и свобода; когато изграждането на групи и индивиди се заменя със строяването на вече произведени малки Азове, които се следят взаимно. Не сме все още там, нито във Франция, нито в САЩ, но почти. Най-притеснителната черта на политиката на идентичност е, че първоначално тя предявява контрол за всички аспекти от нашия живот, а после изгражда нови идентичности по веригата (отвъд секса, пола или расата) като всички те са враждебни и противопоставящи се на своето собствено бъдеще.

– И още веднъж, концепцията за идентичност е използвана за да се преследва една общност: Белият е непременно расист, Черният е непременно жертва на расизма. Има форма на детерминизъм тук…

В едно европейско общество като Франция, където колониалното минало е оставило отпечатък, който все още е чувствителен, логично е да се мисли, че някои расови групи се държат подчинени. Но ако става на въпрос да се излезе от това състояние на нещата, политическото прегрупиране на база опечалена идентичности в никакъв случай не е решението. Напротив, чрез непрекъснатото формиране на всяка идентичност на база на чувството, че сме жертва, крайният резултат ще бъде основателното потискане на психологически и исторически сюжети. С други думи, според тази логика, ако не преосмисля насилието, на което съм жертва, аз ще забравя или ще предам своята идентичност. Ето защо не бих имал друг избор освен да изрецитирам един дълъг молебен за причинените ми микроагресии или да породя нови обекти на спорове, малко или много имагинерни. Тук добавям и образуването на тръмпизма, който днес се състои да кажеш, че белите от долните слоеве са отхвърлени от елитите или са станали жертва на хомосексуалните и т.н. Накратко, същият подход към идентичността базирана на страдание се вижда във всички краища. От своя страна аз осъждам еднакво всички тези прибягвания към политическата идентичност.

– По какъв начин тази комунитаризация на изкуството чрез цензурата заплашва за един споделен свят?

Общностите са едно нещо, идентичностите са други, въпреки че има връзка между двете концепции. По принцип сегашната политика на идентичности е враждебно настроена към артистичните прояви, защото те са базирани върху подмяната, а не върху постоянното изразяване на едно също или вече познато. Привържениците на политиките на идентичност не грешат тук. Миналото лято, една поема, публикувана в прочутото издание The Nation беше обект на черна кампания, защото авторът беше направил грешката да използва думата „crippled” (бел. прев. англ. „сакат“) без самият той да бъде инвалид. Сега можем да я прочетем онлайн, като поемата е предшествана от дълъг текст на разкаяние, подписан от издателите, а авторът обещава да мълчи за в бъдеще. Пишат се статии в американските студентски издания да не се преподават повече автори като Овидий или Фитцджералд на ученици, които са били жертви на изнасилване или извършили опит за самоубийство. Цитирам и други моята книга, но примерите от този тип са многобройни.

– Това не е ли всичко обратно, на това, което трябва да позволява университета – да изтласква границите на познанието и да окуражава културната свобода?

Аз уча и преподавам с цел да се развивам чрез знанието, което придобивам и предавам и чрез изследванията, които водя. Университет, чиято крайна цел е да произвежда личности, приспособени към обществото, да поддържа всеки в една нормативна и предопределена роля като същевременно убеждава в разпространението на специални и допълнителни познания, е университет, който е незначителен и смъртоносен. Университетските преподаватели често сами участват в унищожението на причината за своето съществуване и това не започва с политиките на идентичност. Но все пак, възобновяването на съществуващи затворени и строго предопределени идентичности няма никаква връзка с високите надежди за висше образование.

 

Оригинална публикация

(превод – Кристиан Анадолиев)

 

Споделете чрез

Предишен

Следващ

Запишете се за нашия бюлетин:

По този начин, ще получавате:

* Най-интересните статии от месеца
* Новини за събитията организирани от нас
* Ексклузивно съдържание

Успешно записване за бюлетина на Консерваторъ!