НОВО

Нотр Дам, но не онази, която изгоря в понеделник

Когато френският поет Пол Клодел бил на осемнадесет години през 1886, той още смятал себе си за атеист, ала при все това посетил неохотно вечернята на Рождество в катедралата Нотр Дам. Тогава под купола на храма и пред Божия кръст, Клодел се заслушал в пеенето на...

Кен Фолет: Катедралите са сърцето на нашето европейско наследство

Уелският писател Кен Фолет, автор на бестселъра ,,Устоите на Земята" (разказ за строител на катедрали) споделя чувствата си след драмата в Париж пред френския всекидневник „Фигаро́“.ФИГАРО: Като писател, каква беше реакцията ви, когато разбрахте за инцидента в...

Новата партия на Фараж или посмъртно за партията на Камерън

Много вода изтече през последните пет години и вероятно мнозина вече са забравили кой спечели последните европейски избори във Великобритания. Тогава управляващата консервативна партия водена от Дейвид Камерън изгуби, оставайки на трето място след лейбъристите и… UKIP...

Когато лумнат катедралите

„Нотр Дам“ изгоря, между другото не за първи път. Изгоря донякъде. Спасиха едно-друго, друго-трето не успяха. Как стана тоя сакатлък? Рано е да се каже. Но макар че още докато пожарната не беше отишла на място, вече се застраховаха, че „няма човешки фактор“,...

Изобличител на истината или престъпник е Джулиан Асандж

Герой или злодей е основателят на "Уикилийкс" Джулиан Асандж? Тази тема коментираха в предаването „Плюс-Минус. Коментарът след новините” журналистът Петър Волгин и международният анализатор и редактор в дясната платформа "Консерваторъ" Кристиян Шкварек. Вижте целия...

Дупка зее в сърцето на Европа

Дано в тази трагична нощ повече хора са си дали сметка колко пуста и празна е европейската цивилизация без християнското си наследство. Каква дупка зее в сърцето на Европа без благодатния покров на Божията Майка. Храмът е много повече от "архитектурен шедьовър",...

Няма хора, разбери

В продължение на предишния материал за листите и още по-предишния за АпартаментГейт, може да направим един извод (този от заглавието) От миналите статии изтекоха още няколко имотни сделки и цялата ситуация вече напомня на епизод от  „документалната“ поредица „Yes,...

Три от най-абсурдните предложения на европейски политици

Изборите са моментът, в който гласоподавателите получават възможността да посочат тези политици, партии и идеи, които биха желали да видят реализирани в държавата си. На европейско равнище, обаче, изборите все по-често изглеждат като борба за надмощие над целия...

Евфемизмите на лъжата

Ех, тези евфемизми... Хора с “нетрадиционна сексуална ориентация”. А защо толкова много думи? “Противозаконно отнемане на имущество”. Точно с толкова ли много думи трябва да се нарече кражбата? Комунистът говори за “класова борба”, за класова омраза. Либералният му...

Стив Банън: Не вярвам в неолибералния модел.

Стив Банън е имал няколко живота: офицер от Военноморските сили на САЩ, продуцент на сериала “Сайнфелд” (най-печелившият ситком на всички времена), директор на консервативния сайт Breitbart News, после директор на кампанията и съветник на Доналд Тръмп. Червената нишка...

Есхил в Сорбоната: стъпка към „диктатурата на идентичността“?

Време за четене: 5 мин.
Лоран Дюброй

Лоран Дюброй

Лоран Дюброй е професор по литература в университета „Корнел“, САЩ. Автор е на дузина академични трудове, а последната му публикация е озаглавена „Диктатурата на идентичността“. В нея  професорът по литература описва генезиса на „политиките на идентичността“, които върлуват към момента в САЩ, а все по-често и във Франция.
Цензурирането на постановка на древногръцката трагедия „Молителки“ от Есхил само доказва неговото твърдение.

– Пиесата на Есхил е трябвало да се играе в Сорбоната, но провеждането ѝ е било възпрепятствано от група активисти, които упрекнали режисьора, че някои актьори е трябвало да носят черен грим, което се считало за “blackface” (бел. прев. англ. грим, използван да боядисва лицата на белите актьори, за да изиграят роля на чернокож).

В пиесата на Есхил, Молителките са египтянки, текстът експлицитно ни заявява, че те имат кожа „почерняла от слънчев загар“. Режисьорът можеше да реши актьорите да не носят грим и маски (които не съм виждал и за които не мога да се изкажа). По този начин, като се има предвид какъв е студентския персонал, с който разполага за своя спектакъл, без съмнение режисьорът щеше да извърши „избелване“ на пиесата неглижирайки етническото измерение на тази трагедия по подобие на Оливие Ру през 2010 година. Парадоксът е, че в името на „черната идентичност“ в крайна сметка ние насърчаваме затулването на африканското влияние върху гръцката цивилизация, което обаче е широко описано и от древните, и от модерните (от Шейх Анта Диоп до Мартин Бернал). По този начин мрежата на политиките на идентичност успява да възстанови стереотипите.

– Тази нововъзникнала поява на „диктатурата на идентичността“, която описвате във вашата книга и която е родена в САЩ (както и полемиката с „blackface”), отскоро ли е изнесена към Европа?

Налице е диктатура на идентичността, в безбройни форми, на която се гледа като на принцип във всяка политика; когато тази диктатура призовава непрекъснато за цензура и има за цел да предотвратява свободното изразяване; когато тя управлява умовете и сърцата чрез технологичната мрежа (електронният и алгоритмичен контрол на социалните мрежи); когато тя отхвърля идеите за равенство и свобода; когато изграждането на групи и индивиди се заменя със строяването на вече произведени малки Азове, които се следят взаимно. Не сме все още там, нито във Франция, нито в САЩ, но почти. Най-притеснителната черта на политиката на идентичност е, че първоначално тя предявява контрол за всички аспекти от нашия живот, а после изгражда нови идентичности по веригата (отвъд секса, пола или расата) като всички те са враждебни и противопоставящи се на своето собствено бъдеще.

– И още веднъж, концепцията за идентичност е използвана за да се преследва една общност: Белият е непременно расист, Черният е непременно жертва на расизма. Има форма на детерминизъм тук…

В едно европейско общество като Франция, където колониалното минало е оставило отпечатък, който все още е чувствителен, логично е да се мисли, че някои расови групи се държат подчинени. Но ако става на въпрос да се излезе от това състояние на нещата, политическото прегрупиране на база опечалена идентичности в никакъв случай не е решението. Напротив, чрез непрекъснатото формиране на всяка идентичност на база на чувството, че сме жертва, крайният резултат ще бъде основателното потискане на психологически и исторически сюжети. С други думи, според тази логика, ако не преосмисля насилието, на което съм жертва, аз ще забравя или ще предам своята идентичност. Ето защо не бих имал друг избор освен да изрецитирам един дълъг молебен за причинените ми микроагресии или да породя нови обекти на спорове, малко или много имагинерни. Тук добавям и образуването на тръмпизма, който днес се състои да кажеш, че белите от долните слоеве са отхвърлени от елитите или са станали жертва на хомосексуалните и т.н. Накратко, същият подход към идентичността базирана на страдание се вижда във всички краища. От своя страна аз осъждам еднакво всички тези прибягвания към политическата идентичност.

– По какъв начин тази комунитаризация на изкуството чрез цензурата заплашва за един споделен свят?

Общностите са едно нещо, идентичностите са други, въпреки че има връзка между двете концепции. По принцип сегашната политика на идентичности е враждебно настроена към артистичните прояви, защото те са базирани върху подмяната, а не върху постоянното изразяване на едно също или вече познато. Привържениците на политиките на идентичност не грешат тук. Миналото лято, една поема, публикувана в прочутото издание The Nation беше обект на черна кампания, защото авторът беше направил грешката да използва думата „crippled” (бел. прев. англ. „сакат“) без самият той да бъде инвалид. Сега можем да я прочетем онлайн, като поемата е предшествана от дълъг текст на разкаяние, подписан от издателите, а авторът обещава да мълчи за в бъдеще. Пишат се статии в американските студентски издания да не се преподават повече автори като Овидий или Фитцджералд на ученици, които са били жертви на изнасилване или извършили опит за самоубийство. Цитирам и други моята книга, но примерите от този тип са многобройни.

– Това не е ли всичко обратно, на това, което трябва да позволява университета – да изтласква границите на познанието и да окуражава културната свобода?

Аз уча и преподавам с цел да се развивам чрез знанието, което придобивам и предавам и чрез изследванията, които водя. Университет, чиято крайна цел е да произвежда личности, приспособени към обществото, да поддържа всеки в една нормативна и предопределена роля като същевременно убеждава в разпространението на специални и допълнителни познания, е университет, който е незначителен и смъртоносен. Университетските преподаватели често сами участват в унищожението на причината за своето съществуване и това не започва с политиките на идентичност. Но все пак, възобновяването на съществуващи затворени и строго предопределени идентичности няма никаква връзка с високите надежди за висше образование.

 

Оригинална публикация

(превод – Кристиан Анадолиев)

 

Споделете чрез

Предишен

Следващ

Запишете се за нашия бюлетин:

По този начин, ще получавате:

* Най-интересните статии от месеца
* Новини за събитията организирани от нас
* Ексклузивно съдържание

Успешно записване за бюлетина на Консерваторъ!