fbpx

НОВО

Коронавирусът и гражданското

Главният редактор в дясната платформа "Консерваторъ" Николай облаков, както и Петър Кичашки от "Сдружение републикански център", гостуваха в предаването "Денят започва с Георги Любенов" по БНТ. Тема на разговора бяха мерките, които държавните органи предприеха в...

НПО-тата се използват от хора, които нямат куража да се заявят като политически лица

Главният редактор в дясната платформа "Консерваторъ" Николай Облаков гостува в предаването "Плюс - минус" по "Нова телевизия". Тема на разговора бяха неправителствените организации у нас и кой ги използва. Вижте пълното...

Вълната от Минеаполис – вандализъм или гражданска пандемия?

Редакторът в дясната платформа "Консерваторъ" Михаил Кръстев гостува в предаването "Плюс - минус" по Нова телевизия. Тема на разговора бяха размириците в САЩ и техните причини. Вижте пълното видео: Журналистът гостува също в предаванията "Свободна зона с Георги...

Историческата мисия на SpaceX и НАСА

Авторът в дясната платформа "Консерваторъ" Светослав Александров гостува в сутрешния блок на БНТ. Тема на разговора бе историческата мисия на НАСА и Space X. Вижте пълното видео:...

За държавата и данъците

В неделното издание на "Имате думата" по Канал 3 гостува журналистът и автор в платформата "Консерваторъ" Михаил Кръстев. Вижте какво сподели той по темата за Държавата и данъците. Вижте пълното видео:...

При нашествието на османците към Балканите и Европа дали не е играл роля един неотчетен фактор?

Редица изследвания свързват успеха на едно общество с нивото на ДОВЕРИЕ между неговите членове. Успехът на сегашните скандинавски общества (преди да ги обхване мултикултурната илюзия), се дължи на умението им да живеят заедно, като си вярват едни други. Това ги прави...

Дефлацията като политически проблем

Основната тема след Covid-19 е свързана с тежките икономически последици. Все по-големи са страховете от идваща сериозна дефлация (спад на потребителските цени), породена от забавената икономическа активност. Макар че всеобщото мнение е, че дефлацията е много...

Китайският пир по време на чума

Докато светът е залисан в това да ограничава пандемията, свързана с Covid-19, както и икономическите последствия от нея, Китай се възползва от възникналите обстоятелства и осъществява геополитическите си цели. Последните не са нови, но т.нар. коронавирус освободи...

Напред, науката е петолъчка или лявата индоктринация в американската академия

В една идеална ситуация, политическите убеждения не би следвало да играят роля в университетите при избор на преподавател или изследовател. Но, в графиката по-долу ситуацията е далеч от идеална - във факултетите по антропология на американските университети, на всеки...

Дълбоко ли е расовото разделение в САЩ?

Редакторът в дясната платформа "Консерваторъ" Никола Бушняков гостува в предаването "Свободна зона с Георги Коритаров" по "ТВ Европа". Тема на разговора бяха протестите и грабежите в САЩ, както и причините за тях. Вижте пълното видео:...

Есхил в Сорбоната: стъпка към „диктатурата на идентичността“?

Време за четене: 5 мин.
Лоран Дюброй

Лоран Дюброй

Лоран Дюброй е професор по литература в университета „Корнел“, САЩ. Автор е на дузина академични трудове, а последната му публикация е озаглавена „Диктатурата на идентичността“. В нея  професорът по литература описва генезиса на „политиките на идентичността“, които върлуват към момента в САЩ, а все по-често и във Франция.
Цензурирането на постановка на древногръцката трагедия „Молителки“ от Есхил само доказва неговото твърдение.

– Пиесата на Есхил е трябвало да се играе в Сорбоната, но провеждането ѝ е било възпрепятствано от група активисти, които упрекнали режисьора, че някои актьори е трябвало да носят черен грим, което се считало за “blackface” (бел. прев. англ. грим, използван да боядисва лицата на белите актьори, за да изиграят роля на чернокож).

В пиесата на Есхил, Молителките са египтянки, текстът експлицитно ни заявява, че те имат кожа „почерняла от слънчев загар“. Режисьорът можеше да реши актьорите да не носят грим и маски (които не съм виждал и за които не мога да се изкажа). По този начин, като се има предвид какъв е студентския персонал, с който разполага за своя спектакъл, без съмнение режисьорът щеше да извърши „избелване“ на пиесата неглижирайки етническото измерение на тази трагедия по подобие на Оливие Ру през 2010 година. Парадоксът е, че в името на „черната идентичност“ в крайна сметка ние насърчаваме затулването на африканското влияние върху гръцката цивилизация, което обаче е широко описано и от древните, и от модерните (от Шейх Анта Диоп до Мартин Бернал). По този начин мрежата на политиките на идентичност успява да възстанови стереотипите.

– Тази нововъзникнала поява на „диктатурата на идентичността“, която описвате във вашата книга и която е родена в САЩ (както и полемиката с „blackface”), отскоро ли е изнесена към Европа?

Налице е диктатура на идентичността, в безбройни форми, на която се гледа като на принцип във всяка политика; когато тази диктатура призовава непрекъснато за цензура и има за цел да предотвратява свободното изразяване; когато тя управлява умовете и сърцата чрез технологичната мрежа (електронният и алгоритмичен контрол на социалните мрежи); когато тя отхвърля идеите за равенство и свобода; когато изграждането на групи и индивиди се заменя със строяването на вече произведени малки Азове, които се следят взаимно. Не сме все още там, нито във Франция, нито в САЩ, но почти. Най-притеснителната черта на политиката на идентичност е, че първоначално тя предявява контрол за всички аспекти от нашия живот, а после изгражда нови идентичности по веригата (отвъд секса, пола или расата) като всички те са враждебни и противопоставящи се на своето собствено бъдеще.

– И още веднъж, концепцията за идентичност е използвана за да се преследва една общност: Белият е непременно расист, Черният е непременно жертва на расизма. Има форма на детерминизъм тук…

В едно европейско общество като Франция, където колониалното минало е оставило отпечатък, който все още е чувствителен, логично е да се мисли, че някои расови групи се държат подчинени. Но ако става на въпрос да се излезе от това състояние на нещата, политическото прегрупиране на база опечалена идентичности в никакъв случай не е решението. Напротив, чрез непрекъснатото формиране на всяка идентичност на база на чувството, че сме жертва, крайният резултат ще бъде основателното потискане на психологически и исторически сюжети. С други думи, според тази логика, ако не преосмисля насилието, на което съм жертва, аз ще забравя или ще предам своята идентичност. Ето защо не бих имал друг избор освен да изрецитирам един дълъг молебен за причинените ми микроагресии или да породя нови обекти на спорове, малко или много имагинерни. Тук добавям и образуването на тръмпизма, който днес се състои да кажеш, че белите от долните слоеве са отхвърлени от елитите или са станали жертва на хомосексуалните и т.н. Накратко, същият подход към идентичността базирана на страдание се вижда във всички краища. От своя страна аз осъждам еднакво всички тези прибягвания към политическата идентичност.

– По какъв начин тази комунитаризация на изкуството чрез цензурата заплашва за един споделен свят?

Общностите са едно нещо, идентичностите са други, въпреки че има връзка между двете концепции. По принцип сегашната политика на идентичности е враждебно настроена към артистичните прояви, защото те са базирани върху подмяната, а не върху постоянното изразяване на едно също или вече познато. Привържениците на политиките на идентичност не грешат тук. Миналото лято, една поема, публикувана в прочутото издание The Nation беше обект на черна кампания, защото авторът беше направил грешката да използва думата „crippled” (бел. прев. англ. „сакат“) без самият той да бъде инвалид. Сега можем да я прочетем онлайн, като поемата е предшествана от дълъг текст на разкаяние, подписан от издателите, а авторът обещава да мълчи за в бъдеще. Пишат се статии в американските студентски издания да не се преподават повече автори като Овидий или Фитцджералд на ученици, които са били жертви на изнасилване или извършили опит за самоубийство. Цитирам и други моята книга, но примерите от този тип са многобройни.

– Това не е ли всичко обратно, на това, което трябва да позволява университета – да изтласква границите на познанието и да окуражава културната свобода?

Аз уча и преподавам с цел да се развивам чрез знанието, което придобивам и предавам и чрез изследванията, които водя. Университет, чиято крайна цел е да произвежда личности, приспособени към обществото, да поддържа всеки в една нормативна и предопределена роля като същевременно убеждава в разпространението на специални и допълнителни познания, е университет, който е незначителен и смъртоносен. Университетските преподаватели често сами участват в унищожението на причината за своето съществуване и това не започва с политиките на идентичност. Но все пак, възобновяването на съществуващи затворени и строго предопределени идентичности няма никаква връзка с високите надежди за висше образование.

 

Оригинална публикация

(превод – Кристиан Анадолиев)

 

Споделете чрез

Предишен

Следващ