Изборите отминаха и резултатите са такива, каквито европейците решиха. Както се казва, страшното мина, идва трудното – сформирането на мнозинство в ЕП и избор на новата Европейска комисия. Маневрите започнаха часовете след обявяване на резултатите и преди първата среща на върха. Макрон се обяви срещу системата на водещите кандидати на политическите семейства и настоя четирите водещи позиции в Европа (председателите на Европейската комисия, Европейския съвет, Европейската централна банка и Върховния представител по външната политика) да се решат от 28-те държави членки. Изговори се и че четирите позиции трябва да са балансирани по пол. Каза го председателя на Съвета Туск и не е ясно кой е лансирал идеята. Очевидно зад тези постановки стоят амбициите на Германия и Франция да наредят констелацията всеки по своята идея.
Причината Еманюел Макрон да се обяви срещу принципа на водещия кандидат е, че ако той остане в сила, това означава че германецът Манфред Вебер, кандидат на спечелилата най-много мандати ЕНП ще трябва да оглави комисията.
Това не устройва Макрон нито като френски лидер, нито като новоизбран европейски либерал, изпратил 22 евродепутати в групата на АЛДЕ. Европейските либерали са в силна позиция, доколкото традиционните системни партии – християндемократи и социалдемократи нямат мнозинство и имат нужда от трети партньор. Това дава сила на Макрон да развали постигнатия в началото на десетилетието европейски консенсус и да поиска разбъркване на картите.
Всичко това е нормално и някак логично, конкуренцията между Франция и Германия не е от вчера, тя е постоянен вектор в ЕС и неведнъж е била полезна, защото е давала тласък на процеси и решения.
В този конкретен случай обаче отхвърлянето на водещия кандидат няма как да бъде определено по друг начин, освен като стъпка назад от интеграцията на Европа.
Един от важните политически процеси в Европа през първото десетилетие на века беше овластяването на европейските граждани като граждани на ЕС, засилване на ролята на ЕП в законодателния процес и политизиране на изборите за ЕП като засилване на ролята на европейските политически семейства за сметка на отделните кампании на националните партии. Затова преди изборите през 2014г. всички партийни фамилии избраха на конгрес своите т.нар. водещи кандидати и постигнаха съгласие, че кандидатът на партията, която получи най-много мандати ще оглави комисията, точно както на национално ниво е прието лидерът на партията с най-много гласове да получи мандат за правителство. Кампанията за миналите европейски избори премина под знака на европейските семейства и водещи кандидати. Нека си спомним, че автобусите и плакатите и в България бяха брандирани с логото на ЕНП и лика на Жан-Клод Юнкер, а кандидатът обиколи всички страни членки и присъства на откриването на кампаниите. Логичното продължение на този процес на европеизация на изборите за ЕП беше на следващ етап европейските партии да се явят с общи, пан-европейски листи, а не с национални листи. Дори се спрягаше възможността, освободените от Великобритания места в ЕП да бъдат пробно избрани с обща европейска листа. Доколко политическата конюнктура е подходяща за тези следващи стъпки е спорно. Но отказът от вече постигнат европейски принцип е прецедент. Парадоксално е, че изземането на инициативата от европейските партии и връщането и в отделните държави членки се инициира тъкмо от европейските либерали, които построиха цялата си кампания през последната година на лозунга за „повече Европа“.
Тъкмо лидерът на АЛДЕ в ЕП Ги Верховстад клеймеше консерваторите, че с желанието си за „Европа на отечествата“ искат да върнат колелото на историята назад и да национализират вече постигнати европейски политики.
Призивите за обединение на европейците, които да спрат егоистичното национално тесногръдие и да защитят пътя към „повече Европа“ следваха ден след ден, в пленарната зала, но и във водещите либерални медии, анализите на либералните интелектуалци.
Имаше през социализма един виц за принципа на управлението на БКП: „Всичко в името на човека, всичко за благото на човека“. Иванчо вдигнал ръка и добавил, че знае и КОЙ е човека.
И каква стана тя? Час след изборите не „лошите“ източноевропески лидери, не консерваторите жаждащи „Европа на отечествата“, а тъкмо либералите обявиха, че тъй като държат контролния пакет гласове ще въведат техен прочит на този лозунг. Европа на някои отечества.
Къде е България във всичко това?
Позицията, с която Борисов влезе в разговора още преди резултата от изборите беше легитимистка, той застана зад решението на ЕНП да подкрепи водещия си кандидат Манфред Вебер. Това е и стартовата позиция на европейската десница в тези разговори. Дали ще бъде удържана и какви отстъпки ще бъдат направени е рано да се каже. Предстои поне месец тежки преговори. Но дори ако допуснем, че се наложи либералната линия за балансирано по пол, регион и големина разпределение на водещите постове с консенсус между държавите членки, България има възможност за пробив в лицето на Кристалина Георгиева. Освен за председател на Комисията, за който пост вече я спрегнаха международни наблюдатели, тя би била и интересно предложение за шеф на ЕЦБ. Опитът и начело на Световната банка и на зам-председател на ЕК я прави подходяща. Тук има и още един плюс – че идва от държава, която не е член на еврозоната, и това би дало допълнителен баланс в Съюза. А би помогнало и на България към тази стратегическа цел. Другата легитимна национална цел в тези преговори е България да получи седалище на европейска агенция. Страната ни е от малкото членки, в които няма централа на европейска структура. Ако успее да я получи, новата либерална Европа на някои отечества може да включва и нашето .
