НОВО

Климатичният активизъм като религия

Следя със засилен интерес споровете около климатичните промени през изминалите месеци и ми прави впечатление, че независимо от факта, че климатичните активисти непрекъснато  претендират за приемственост с науката, аз намирам по-голямо сходство между религията и...

Парадоксът на македонската политика

До какво ниво на парадоксалност достигна македонската политика през 2019 година? Настоящото правителство ръководено от СДСМ подписа Договор за приятелство и добросъседство с България, а ВМРО-ДПМНЕ остро се противопостави на този договор и го окачестви като...

Джок на свобода

Освободиха предсрочно от затвора убиецът на Андрей Монов - австралиецът анархокомунист и авантюрист Джок Полфрийман. След осем години зад решетките Джок е свободен човек. Така реши българският съд. Онзи, същият - уж несправедливият, уж корумпираният, уж зависимият:...

Вината да си обикновен българин

Джок Полфрийман беше пуснат на свобода. Българският студент Андрей Монов си остава все така мъртъв. Джок Полфрийман направи НПО в затвора и се бореше за по-добри условия в тях. Андрей Монов си е все така два метра под земята. Джок Полфрийман заяви, че иска да се бори...

20 септември: Станислав Стратиев

„Българският модел е продупчена и завързана с конец стотинка. За да се возим безплатно в асансьор и да говорим безплатно по телефон.“ На днешния ден през 2000 година Станислав Стратиев Миладинов напуска света. Известен с псевдонима Станислав Стратиев, той е един от...

Тематичните коалиции – индикатор за желание за промяна

Архитект Христо Генчев е основател и съсобственик на най-голямото проектантско бюро в Европа за фасади и външни конструкции. Завършил е Техническия университет във Виена. Възпитаник е на Класическата гимназия за антични езици и култура. Син е на известния урбанист и...

Анкета: Каква обществена телевизия искаме?

Във връзка с предстоящото обществено обсъждане за Българската Национална Телевизия, ще ви зададем няколко въпроса - каква обществена телевизия искате и какво трябва да се промени в настоящата. Гласуването е напълно анонимно и "Консерваторъ" НЕ събира личните ви данни....

Брекзит: успех, катастрофа или политическа стратегия?

Преди да прекрати парламента по закон и регламент, но за по-дълго от обикновено и замине за Люксембург на среща с президента на Европейската Комисия, Жан Клод-Юнкер, британският министър-председател Борис Джонсън отстрани 21 консервативни парламентаристи, прие една...

Учебни гранати за обществото

Септември е време за рестартиране не само на учебната година. Завърналите се от отпуски граждани и политици са уж отпочинали. Презаредени с нови сили те отново подхващат задачите си. Министърът на отбраната Красимир Каракачанов с подновен плам се опита и в немалка...

Колеги журналисти, не бъдете евнуси

„Безпристрастен, хеле пък безстрастен журналист, е журналистически евнух“ Няма да крия, че често използвам знаменитата фраза на Йосиф Хербст в ежедневни разговори, когато се опитвам да убедя зрители, читатели и слушатели, а дори и колеги, че мантрата за...

Фабрис Аджадж: Човек, който претендира че създава сам себе си, се превръща в материал

Време за четене: 6 мин.

– Докладчикът на Държавния съвет препоръча Венсан Ламбер, който е във вегетативно състояние от 2008 г., да бъде оставен да умреКакво мислите за това?

– Не знам достатъчно за случая на Венсан Ламбер, за да кажа дали става дума за евтаназия или за отказ от терапевтична настойчивост. Въпреки това се налагат три забележки. Първата засяга прогресивното смесване на лекарската професия и тази на наемния убиец, защото, за да не признаем границите си, започваме да смесваме премахването на болката с премахването на човека.

Второ, свидетели сме на интересно развитие на убийството от състрадание: някога убиваха смело, безмилостно; сега това се прави в името на милостта, защото трябва да се оправдаем пред съвестта, която исторически е станала християнска. Ние имаме все повече и повече, по думите на Бернанос, “чувствителни черва и твърдо сърце”, така че ще се увеличават сълзливите убийства. Накрая, тъй като преценката е субективна, някой ще се окаже достоен или недостоен да живее, според днешните критерии за успех: Какво? Вече не можеш да бачкаш, нито да консумираш? В моргата! Забравяме, че Христос на кръста е тетраплегичен, а всяка тетраплегия (парализа на четирите крайника – бел.ред.), дори и при намалено съзнание, може да ни напомни за същността, да ни изтръгне от активността и разсеяността, да ни насочи към самата благодат да бъдем тук, един до друг, да викаме срещу тайнството, да обичаме отвъд благосъстоянитео. Нашата ситуация е трагична, но ние искаме да я сведем до технически проблем, който може да бъде решен с едно кликване.

– В последната си книга сравнявате модерността и постмодерността, като първата е хуманистка, а втората – постхуманистка. Какво означава това?

– Постмодерността е едновременно продължението и краят на модерността. Последната искаше да постави в центъра на всичко Човека, с главно Ч, и трябва да признаем, че това центриране се случи с една голяма брадва, после с атомната бомба. Това беше неизбежно, защото, парадоксално, за човека е характерно да се обръща към нещо различно от себе си. Човекът е създаден за трансцендентност и имайте предвид, че аз не говоря само за Бог. Човекът е единственото животно, което може да съзерцава мухите (спомнете си винените мущици, които са били в основата на курса по генетика). Да бъдеш човек е именно начин да се децентрираш и да се приемеш, предлагайки се на другия, независимо дали става дума за другия пол (sexe), за друго поколение, за друго животно, за мухата или за полското цвете. До такава степен, че дори когато си гледа пъпа, човекът все още е длъжен да мисли за връвта, която го е свързвала с майка му…

Когато човек претендира, че създава сам себе си (модерността), той в крайна сметка иска да се саморазруши като човек (постмодерността). Той иска да бъде суверенен господар и следователно се приема като материал. За да не се приема като материал, той би трябвало да приеме своето тяло и родословие като дар, който идва от по-високо от него самия. Но тогава трябва да признае, че не е суверенен господар.

– Според Вас някогашната конфронтация между комунизма и капитализма днес е заменена от три противоположни фигури: техницизъм, с култа към компютъра, екологизъм, с връщане към природата, и религиозен фундаментализъм, с вяра в божественото, която смазва човешкото. Как се стигна дотук? 

– Капитализмът и комунизмът имат обща антропология, която сближава работника Стаханов и самосъздалия се човек (self-made-man) и позволява на днешната левица да сбъдне либерализма. И в двата случая човекът се създава сам, индивидуално в капитализма, колективно в комунизма. И в двата случая заличават миналото и започват всичко отново, чрез революция при комунизма, чрез парите при капитализма. Тези два аспекта се намират впрочем в технологична заслепеност, върховният стадий на капитализма и на комунизма. Реконструираният човек, който вече не е наследник, човек, “роден във века преди всички отци” (обратната формула на Символ веруюто), е киборгът. Но това планиране на робота поражда като реакция и носталгията по бонобото. А бобо (bobo, съкращение от фр. bourgeois-bohème – буржоа бохем) се колебае между двете: той е вегетарианец със смартфон. Третата фигура, тази на религиозния фундаментализъм, реагира срещу фундаментамизма на първите две (защото има и научен фундаментализъм, както забеляза физикът Питър Хигс). Но тук също се излиза от човешкото, за да се върви към обезплътената божественост, враг на културата и на историята.

– Защо нашата техно-научна епоха е и епоха на култ към емоцията?

– Сметката и капризът се противопоставят, но и са свързани помежду си. Не само защото едното призовава другото, като своя компенсация, но също така защото общото между тях е, че определят субекта за върховна мярка на всички неща. Със сметката се опитвам да контролирам всичко. С каприза отпускам юздите, но нещата все още трябва да са, “както аз го чувствам”. Затова технокрацията поражда патоцентризъм (философия, която придава върховна стойност на живите същества, надарени с чувствителност – бел. пр.), едновременно като клапан и вентил на един и същ импулс.

– Техниките за медицински асистирано възпроизводство и за възпроизводство чрез сурогатна майка, разисквани с оглед брака за всички, както и теорията за джендъра (genre), отражение ли на тази постомодерност, която, след като не успя да утвърди човек без Бог, мечтае за един постчовешки човек?

– Много се говори за съгласувани технологии, но най-учудващото е съгласуването на тези технологии с някои т.нар. “социетални” битки. Поддръжниците на “брак-за-всички-с-изключения-на-Оланд” (защото нашият президент никога не се е женил) бяха обзети от искрено желание за равенство, изхождайки от един договорен възглед за обществото, в който хората не са на първо място синове и дъщери, родени в едно семейство, а безполови индивиди, които решават да се обединят, водени от общ интерес. Привидно, нищо общо с техницизма. Тук сме в политическата теория. И въпреки това, теорията за обществото като крайния резултат от един договор, вече е сама по себе си теория за саморазрушението, в която индивидите са обезплътени (désincarnés). Така гей бракът крие прегръдка с епруветката: пълното равенство предполага изобретяване на правото на дете за двойките от един и същ пол, образувано от техните гамети, което няма да бъде родено по естествен път, а ще се произвежда  изкуствено.

– Как си обяснявате днешното бягство от тревогата за една колективна смърт…

– Модерността се основаваше на вярата в прогреса. Но след Аушвиц и Колима, след Хиро- и Фукушима, освен това с идеята, че човешкият вид е само бриколаж на еволюцията, е трудно да се вярва все още в светлите бъднини. На хоризонта по-скоро се очертава изчезване или самоунищожение, без да има кой да пее кадиш (еврейска молитва, която прославя името на Бога и Неговата сила и изразява желанието за крайно изкупление и спасение. – бел. пр.) за мъртвите. Това е определящо за постмодерността: загубата на вяра в прогреса и чувството за непосредственост на колективното изчезване. Постмодерността вече не живее в епоха, а в отсрочка, откъдето й нейната устременост, желанието й за бърз успех, трескавата й лудост по развлечения. Но тази смърт на светските утопии е също възможност да се отворим за една по-дълбока надежда…

– Къде да намерим надежда днес?

– В гащите си. Там се намира основата на тренсцендентността – в сексуалността, стига да стигнем до дъното. Моят баща често ми припомня равинската поговорка: Naassé venichma, “ще направим и [после] чуем”. Нека влезем в порива на желанието, да спим с жена си без колебание и нека дойде изненадата на детето. Така се възобновяват историята и метафизиката. Докато се питаме: Защо? Какво оправдава този порив в нас да вървим към другия пол (sexe) и да позволим да се появи друга плът, ако не някаква спонтанна вяра в добротата на битието и в неговото изкупление?

Източник: Фигаро

Български източник: Гласове

Превод от френски: Галя Дачкова

Споделете чрез

Предишен

Следващ

Запишете се за нашия бюлетин:

По този начин, ще получавате:

* Най-интересните статии от месеца
* Новини за събитията организирани от нас
* Ексклузивно съдържание

Успешно записване за бюлетина на Консерваторъ!