– Д-р Михайлов, как ще коментирате ситуацията, в която се намираме, от гледна точка на демографската криза, емиграцията на младите, девалвацията на ценностите? Има ли реална заплаха българската нация да изчезне като самостоятелен субект на историята?
– По този въпрос трябва да се мисли сериозно, а не панически. Историческото безсмъртие на българската нация не е гарантирано, ничие безсмъртие не е гарантирано. От никъде не следва, че ще развяваме българското знаме до смъртта на слънцето… Роденото умира. Ние сме древен народ, не сме в първа младост и не кипим от енергия. Обратно, демонстрираме умора и сенилни признаци, като тези, които изброявате… Налице са физиономични признаци на упадък. Струпването на хората в градове и обезлюдяването на селата подменя пейзажа и предизвиква печал. Това не е България „от вчера“, в която сме живели, а нещо друго, някакъв ерзац. Струпването в градове е симптом на цивилизационен упадък, казва Шпенглер. Такъв е историческият опит. Жизнената сила иде от земята и традицията. Оформя се екстериториална България. Тази тук се евакуира навън и под земята. Демографията е катастрофална. Чикаго например е крайградска българска колония, нещо като „Младост – 1, 2 и 3“ в София… Българите са пръснати, в махали или поотделно, навсякъде по света, живеят заедно и патриотично, но не тук, а „там“… Тук никой не вярва, че „ще се оправим“. Впечатлението е за непоправимост, за фатална некомпетентност на елита и народа, взети заедно. Нито комунизмът, нито либерализмът ни понесоха. И с господстваща идеология зле, и без идеология – лошо. Но това не е българска специфика, а обща тенденция. Съществува феномен на общоевропейска меланхолия, на съзнание за упадък на Стария свят. България е „подробност“ от голямата картина.
– Можем ли, ако не да предотвратим, то поне да отложим във времето негативния развой на историческите събития? Доколко това зависи от политиците, доколко – от всеки един от нас?
– Туй е въпросът. Вечният български въпрос за оцеляването. Илюзия е да се мисли обаче, че стандартният репертоар от навици за оцеляване, пръв между които е навикът за „снишаване“, може да бъде усъвършенстван по пътя на самовнушението. Зле сме, дайте да се стреснем, защото ще изчезнем. Така не става. Политическата демагогия пее мобилизационната ария от сутрин до вечер, но изглежда никому не омръзва – нещо повече, гласуваме на избори за прегракнали певци, за да бъдат преизбрани. Не можем без това, в което не вярваме, но с което сме свикнали. Статуквото е магия, включително и реторичното статукво, то е деспотичен навик. Но думите са практически безсилни, това личи по съдбата на думата „реформа“. Нищо не произлиза от заклинателното повтаряне на тази дума, освен думи, които коментират „думата“. За да се променя една страна, трябва да вярва в себе си, да цени своя суверенитет и да го отстоява. Защото как ще се развива една страна, която не разполага със себе си, а е под външен контрол, в режим на любезна диктатура? Страната ни се нуждае от партньори и съюзнически гаранции, но не и от инфантилизираща опека и конюнктурно подмятане.
Лично аз следя с интерес поведението на българския президент, защото от него се очаква национален „стил“, а не клакьорство. Ще видим какво ще излезе от тази инвестиция, ще разберем какво може и какво не може…
– Щом и България, и Европа са изправени пред мрачни перспективи, то тогава на какво да се опрем?
– Смисълът на живота не е подслонен в Брюксел, Вашингтон или на „Дондуков“ 2. Няма го по тези места, нито тайно, нито явно. Няма смисъл да се разхождаме из тези коридори в действителността или въображението, ще се разминем с вежливи фарисеи. По-добре е да четем Евангелието, в което са разказани истории за разкаяли се грешници. Има нещо и за нас, следователно, за всеки по отделно. Какво ще стане с ЕС е интересно, но Вечността е по-интересна. И понеже сме в пределите на Великия пост, да опитаме да опресним дълбоката си памет. Да си спомним откъде идваме и накъде отиваме. Постът е пътуване. А накрая е Чудото.
От Аязмо
Д-р Николай Михайлов е роден през 1946 г. Лекар-психиатър с дългогодишна практика, магистър е по теология и автор на много публицистични текстове и анализи. Един от основателите на ДСБ, бил е депутат в 40-о народно събрание, но по-късно заема критична позиция срещу лидера Костов и се отдръпва от политиката.
