fbpx

Френски свидетелства за новата ни история

Време за четене: 11 мин.

С тази книга ме свързва семейна история с над 30-годишна давност. С първото ѝ издание от вече далечната 1988 г. ме запозна дядо ми о.р. подполковник Любомир Шапкарев – възпитаник на френския католически лицей в Пловдив, съществувал преди 9 септември 1944 г. и закърмен с любов към Франция и нейната култура както от тамошните си преподаватели, така и от баща си полковник Иван Шапкарев (син на големия български просвещенец и деятел за възраждането на българщината в Македония Кузман Шапкарев). Та през въпросната 1988 г. вятърът на промяната, повял благодарение на Горбачовите Гласност и Перестройка, вече беше достигнал и до родината, правейки възможно появяването на издание, доказващо, че не само руската преса и общественост са отразяваали правдиво и със симпатия преобладаващо българския характер на голяма част от християнското население на Балканския полуостров през ХIХ век и неговите страдания под турското иго. И така в един топъл есенен ден на 1988 г. книгата „България. Френска хроника“ се появи на щанда на една книжарница в центъра на София, а дядо ми, който в споменатия ден ме водеше на урок по английски в алианса, бидейки описания по-горе почитател на френската култура, я закупи и започна да ме запознава с нея.

Книгата се състои от материали от френския „всеобхватен журнал“ L’Illustration, излизал от 4 март 1843 г. до август 1944 г., посветени на България. Особеното на издателската му концепция е, че всички материали са придружени от илюстрации (първоначално гравюри, а по-късно с напредването на технологията и снимки), поради разбирането на издателите, че „често писаното слово, дори най-талантливото, изглежда бледо и неубедително, непълно и трудноразбираемо в сравнение с изображението“. Така кратките или недотам кратки журналистически материали винаги са придружавани от запомнящи се и въздействащи илюстрации, които ги превръщат в ценен материал за живота на българите и тяхната история.

Първото издание на книгата от 1988 г. обхващаше единствено материали от времето на варварското потушаване на Априлското въстание (1876 г.) и Руско-турската Освободителна война (1877 – 1878 г.). Настоящото трето издание (дело на издателство Болид-Инс от 2020 г.) е значително разширено и допълнено, като включените в него материали за България вече обхващат периода от 1841 до 1913 г. Това позволява да се проследи българската история и развитието на нашия народ през очите на френската преса за един продължителен период – последните десетилетия на чуждото робство, героичните борби на българите за отхвърлянето му, последвани от бурното развитие на свободна България и не по-малко героичните борби за освобождение на останалите поробени българи и за постигане на националния идеал. Съдържат се и важни сведения за бита на някогашните българи и за живота на една България, която все повече се отдалечава от нас.

Особено ценно за нас е описанието на българското етническо землище, съдържащо се в различните дописки на Илюстрасион през разглеждания период. Така например една експедиция с цел извършване на геоложки проучвания на Черноморския басейн на френския изследовател Ксавие Омер дьо Ел, предприета през 1864 г., дава сведенията, че черноморските рибари непосредствено на север от Константинопол са българи. Експедицията преплава с лодка разстоянието от Цариград до Варна, като информацията при всяко нейно слизане на сушата е адна и съща – турско население се среща главно в градовете, доколкото същите са административни центрове, и покрай укрепените военни пунктове, но населението в хинтерланда е преобладаващо българско, като само тук-таме се споменават и гърци. Сходни са сведенията и от Добруджа, която експедицията посещава, след като акостира във Варна – населението там се състои основно от българи, турци и татари, власите и молдовяните са от другата страна на Дунава (като последните дори са определени като „молдо-българи“).

Френските кореспонденти правят и ясна отлика между българите и сърбите, опровергавайки по този начин съществуващата и до днес тенденция българи и сърби да се представят като почти тъждествени народи, между които съществуват особени „братски връзки“, и по този начин да се омаловажава антибългарската политика на Сърбия. В публикация на члена на Френската Академия Бланки от 1841 г. (препечатана във вестника през 1845 г.) четем:

При все че са една раса със своите съседи сърбите и говорят почти същия език, българите се различават много по нрав. Простодушният им, малко грубоват характер е по-отстъпчив, но по-искрен по-добродушен. Въпреки изумителната им дарба да се пригаждат към езика и навиците на другите народи те в по-голяма степен от сърбите са запазили старите си обичаи и са се обособили в Турция като отделна нация; разчитайки главно на собствени сили, изкарват прехраната си с непосилен труд сред общество от паразити, които им одират кожата и ги потискат.“

В по-късни публикации гр. Ниш, тогава от турската страна на границата със Сърбия, недвусмислено е посочен като български град.

По разбираеми причини Македония влиза в полезрението на журналистите на Илюстрасион по-късно – с трайното заемане от Македонския въпрос на централно място в европейската политика, т.е. по времето на Илинденско-Преображенското въстание (1903 г.) и Първата Балканска война (1912 – 1913 г.). Впрочем откъслечни сведения за етническия състав на главния град на Македония Солун можем да намерим и в публикация от 13 май 1876 г., в която се съобщава, че консулите на Франция и Германия в този град, господата Мулен и Абот, били зверски убити от подивяла мюсюлманска тълпа, след като се опитали да спасят младо българско момиче, което турците отвлякли и искали да принудят да приеме исляма. По-системни и задълбочени тези сведения стават обаче именно покрай Илинденското въстание и те са категорични: въстанието е българско дело (в публикация от 22 август 1903 г. се предвижда, че „въстанието ще обхване почти цялото българско население в Македония“), а „Сърцето на българите в България бие с това на българите, които са от другата страна на границата“ (10 октомври 1903 г.). Не е пропуснат и фактът, че естественият път за емиграция на всеки македонец (разбирано като жител на областта Македония), за когото робството е станало нетърпимо, е именно свободна България, а не някоя от другите балкански държави – в дописка от 7 февруари 1903 г. се споменава, че „в армията на Княжеството има 1 000 македонски офицери и ще бъде доста трудно напролет те да бъдат удържани, в случай че османското правителство не се вслуша в добронамерените съвети на европейските сили“.

Нов повод за обсъждане на етническия състав на Македония стават Балканската война и последвалите разногласия между България, Сърбия и Гърция за подялбата на областта след успешното приключване на войната. В материал на американския журналист Пол Скот Моурър, публикувана на 29 март 1913 г., той задава на сръбски офицер в Охрид въпроса за народността на македонското население и получава следния отговор:

„О! – изсмя се той – няма по-лесен въпрос. Само в този град има половин дузина сръбски училища, четири или пет български, две гръцки и едно влашко или румънско. И всяка народност претендира, че е по-многобройна спрямо другите, взети заедно!“

Този отговор обаче не удовлетворява американеца, който като добросъвестен журналист (имало е такива тогава, надяваме се да ги има и сега) решава сам да направи „една малка справка“. Резултатите от нея:

„Тя доказа, че каквото и да си мисли лейтенантът, разпределението на училищата в Охрид в момента е такова: осем български, едно гръцко, едно влашко и едно сръбско, като в последното има само трима ученици. Няма съмнение, че прекаленият патриотизъм поощрява въображението…“

През годините журналът подробно е отразявал героичните борби на българите за свобода и национално обединение и особено двете им върхови проявления – Априлското въстание и Илинденско-Преображенското въстание, по време на които българският написа едни от най-величавите страници в историята си. И това е обяснимо – както героизмът на въстанието, така и турските зверства при потушаването им неизбежно са фокусирали върху себе си общественото мнение в просветена Европа. Разбира се, не липсват и клевети, фалшиви „документи“, уж разкриващи плановете на въстаниците да всяват терор и разрушение сред несъгласните с техните действия „мирни и щастливи“ поданици на падишаха, писма от предатели, призоваваща армията на „законната власт“ да „защити“ въпросното население от бунтовниците, сведения как слуховете за жестокости при потушаването на въстанията били силно преувеличени – фалшивите новини не са изобретение на дигиталния ХХI век. Но за тяхна чест Илюстрасион винаги изпраща на терен собствени кореспонденти, които неминуемо разкриват истината. И когато видиш гравюрите с екзекуции, обезглавявания, обесвания, пирамидите от черепи и турските заптиета, гордо позиращи до прясно отрязани или набучени на кол глави на въстаници (една такава илюстрация от 28 февруари 1903 г. носи красноречивото название „Какво става на 40 часа от Париж“), непредубеденият читател веднага може да се ориентира на чия страна е правдата.

Интерес представляват и сведенията за развитието на свободна България след края на Руско-турската война. От тях тогавашният западен (и днешният български) читател може да се запознае как възродената за нов живот българска държава с ограмни скокове се отърсва от задушаващата османска изостаналост и догонва модерна Европа; как в задрямалите ориенталски градове изникват съвременни обществени, куртурни и граждански постройки; как българската армия, която през 1876 г. си е служила с черешови топчета, бързо се превръща в първостепенна сила в Югоизточна Европа. Проследени са всички значими обществено-политически събития от епохата: Режимът на пълномощията на княз Александър I Български, Съединението и Сръбско-българската война, русофилският преврат срещу княз Александър, контрапревратът и окончателната абдикация на княза, изборът и встъпването в длъжност на княз Фердинанд, убийството на Стефан Стамболов, връщането на престолонаследника княз Борис Търновски (бъдещият цар Борис III Обединител) в лоното на православието благодарение на усилията на консервативното правителство на д-р Константин Стоилов и последващото дипломатическо признаване на Фердинанд за законен български княз, обявяването на Независимостта и т.н.

Особено внимание е отделено на личността на двамата първи следосвобожденски монарси – княз Александър I Български и княз (а след 22 септември 1908 г. и цар) Фердинанд, не са щадени суперлативи по отношение на техните лични качества, възпитание и култура, държавническите им умения и себеотрицанието им, които ги превръщат в най-подходящите владетели за новоосвободената държава в бурните времена от края на ХIХ и началото на ХХ век. Подробно са отразени двете официални визити на Фердинанд във Франция през 1905 и 1910 г., както и вниманието, с което е обграден от френските управляващи с цел България да бъде откъсната от орбитата на Германия и Австро-Унгария и привлечена към каузата на Съглашението, част от което е и Франция. Специално отбелязани са напредничавият му дух и научните му познания, които го правят първия монарх, летял със самолет, помагат му да управлява влак и автомобил и да придобие информация от първа ръка по въпросите на стоманолеярството преди да поръча нови оръдия за българската армия. В по-късна дописка от 9 март 1912 г. по повод тържествата за пълнолетието на княз Борис се отбелязва, че: „Изключителната дипломатическа ловкост на баща му цар Фердинанд, проявена по време на активното му и ползотворно управление, му е подготвила, както изглежда, най-доброто наследство на Балканите“. Първенстващата роля на България и на нейния владетел на Балканския полуостров по онова време е правдиво отразена и на титулната страница на журнала от 19 октомври 1912 г., заета изцяло от портрет на цар Фердинанд в униформа и яхнал кон, под който се чете следният надпис: „Шефът на Балканската коалиция“.

Подробно отразена е и Балканката война, по време на която българският войник за пореден път удиви света, поставяйки на колене могъщата Османска империя. Целта на настоящата рецензия не е да проследи в подробности това отразяване – ще оставя това удоволствие на уважаемия читател на книгата. И все пак нее мога да не цитирам един кратко, но изключително заредено с емоции и майсторство описание на финалната атака срещу Одрин:

„В това време, разказва колегата ни, настъпи кулминационният момент. Генерал Иванов беше заповядал на 23-и, 56-и, 53-и и на един батальон от 6-и полк да атакуват Айваз Табия. 23-и, който водеше атаката, се втурна към загражденията от бодлива тел. Посрещнат бе от дъжд от куршуми, който само за няколко минути му причини сериозни загуби. Бързо прокопава траншеи, прикрива се в тях, напредва на прибежки, достига телената ограда, която започва да удря и събаря с кирки, лопати и приклади. Но тогава турската стрелба се усилва и оцелялата част от българския полка за миг се разколебава и започва да отстъпва. Загубили са вече 2 000 души. В този момент полковникът се хвърля пред войниците си със знамето на полка в ръка. Същевременно под силния обстрел пристигат полеви артилерийски батареи и „офицери“, които заемат позиция до 23-и полк, който възвръща куража си и отново се втурва в атака. Пет часът сутринта е. 23-и полк атакува, пробива си път през телената ограда. Войниците хвърлят шинелите си върху металните бодли, след което преминават както могат по този странен начин. Виждайки пред себе си стремглавото нападение на неспиращите се пред нищо яростни воини, турците на свой ред се разколебават и ужасени напускат позициите си, побягвайки към града.

Оцелелите войници от 23-и полк скачат в окопа. Вече са в укреплението, което остава незащитено и незабавно българската артилерия (не само полевата, но и тежката) пристига в Айваз табия и заема позиция. Вече се знае, че Айджиолу е бил превзет в 3 часа и това е началото на края. Цялата защитна линия по всички останали фортове на източния сектор, обградена и атакувана по фланга, отстъпва без съпротива. Не предприема никаква контраатака, нито пък някакъв опит за възвръщане на загубените позиции. Гарнизоните на фортовете се разбягват панически или преминават в другите сектори, без дори да стрелят. Такова е положението навсякъде. Преценявайки безнадеждната ситуация, защитниците на укрепленията напускат постовете си и слагат оръжие. Хиляди войници, захвърлили пушките си, тичат обезумели към града. Опитват се да скрият в къщите на местните хора и да намерят цивилни дрехи. На фона на тази сърцераздирателна гледка два български полка влизат спокойно в града с развети знамена. В 10 часа сутринта Шукри паша бил вече издигнал бялото знаме на наблюдателната кула и бил изпратил посредници по различните сектори на крепостта, които да прекратяват с обсъждащите за прекратяване на военните действия. Но не дочакал връщането им, тъй като просто бил заловен във форта Хадърлък, където се бил укрил.“

Изданието на книгата завършва с това паметно събитие, белязало края на Първата Балканска война, и с вече очертаващите се противоречия между България и довчерашните ѝ съюзници, ламтящи да заграбят земи, населени с българи, лишавайки по този начин народа ни от победата, която той извоюва със силата и с кръвта си. Там, където и на мен винаги ми се искаше да приключи историята на Балканските войни, докато заедно с дядо ми обикаляхме посветените на тях изложби. Уви, както много добре знаем, войната не приключи тогава, а продължи с предателските действия на съюзниците – разбойници, с вероломния румънски удар в гръб, с измяната на Русия, чийто цар стана почетен командир на първия румънски полк, преминал българската граница, въпреки че Русия се беше ангажирала да окаже помощ на България в случай на агресия от румънска страна, и с двете национални катастрофи. Но това е вече друга история и ще бъде разказана друг път.

Споделете чрез

Предишен

Следващ