fbpx

Ген. Янев ли е следващият спасител?

Пустият му Харалан Александров рече, че идва нов спасител, за да ни спасява вече и аз не знам от какво. Харалане, недей така! Още не сме се нарадвали на последния спасител, а ти говориш за нов. Ще се побъркаме накрая! Всеки път, когато стане дума за спасители, се сещам за анимационния филм на Доньо Донев от 1972 – „Умно село“. Припомням сюжета.

Едно село е нападнато от змии. Змиите така се нарояват, че селяните са принудени да бягат по покривите на къщите. Докарват таралежи. Таралежите изяждат змиите и селяните ликуват. Обаче таралежите така се нарояват, че селяните бягат по покривите. Докарват лисици. Лисиците изяждат таралежите и всички ликуват. Обаче лисиците се нарояват и изяждат кокошките. Докарват ловци. Ловците избиват лисиците и сядат да ядат и пият. Всички ликуват. Ловците обаче изяждат и изпиват всичко. Тогава селяните докарват змии, за да прогонят ловците. Змиите прогонват ловците, но така се нарояват, че селяните отново са по покривите. Отприщват бента на язовира. Водата отнася змиите, но отнася и къщите и умното село вече го няма.

Сещате ли се каква е разликата между филмчето на Доньо Донев и ситуацията на непрекъснато спасяване (помитане, рестартиране, чегъртане и т.н.), в която живеем? Тя е очевидна.

Във филмчето всеки следващ спасител наистина изчегъртваше предишната напаст, нищо че самият той се превръщаше на свой ред в следваща напаст. Следваща, но различна. В суровата действителност напастта е винаги една и съща, сменят се само онези, които се облагодетелстват от нея. Истинско изчегъртване направи само Съветската армия през 1944. Дори и „демократичните промени“ през 1989 не промениха нещата в тяхната дълбока същност.

Харалан Александров и другият събеседник – Росен Йорданов, криминален психолог с пъстър суичър на IRON MAIDEN – се обединиха около констатацията, че в момента България се ръководи от възможно най-некомпетентното,най-некадърното и най-вредното управление, което е има някога, ever – толкова нещастно, че на практика държавата е на някакъв не особено надежден автопилот.

А защо народът не е на улицата, защо не реагира, защо не хлопа с празни тенджери, защо не трупа вмирисана риба пред Министерски съвет? Много просто! – обясняват събеседниците и най-вече Харалан: – Не говорим за управлението по „себеохранителни, себещадящи причини“. Хората слагат филтри пред себе си и възприемат действителността избирателно, изключват съзнанието си за най-ужасното. Нещо като НДП в „Галактическия стопаджия“. НДП означава „нечий друг проблем“ и се използва от извънземните за маскировка, за да станат невидими, защото никой не вижда НДП.

При цялото ми уважение към Харалан (дори бих казал обич, защото ми е приятел) това са глупости. Ако не се говори критично за настоящото управление, то не е заради някакви сложни психологически инстинкти на игнориране у Българина (онзи, дето си го знаете), а заради ефективна работа с медиите, добре изгладени отношения между власт и средства за масова информация, за които отношения цял сайт направихме. Колкото Българинът мърмореше против Чернобил през 1986, толкова мърмори и против правителството днес и заслугата за това е изцяло на медиите, на комфорта, който създават с присъщата си сръчност.

Генерал Стефан Янев бил имал всички шансове да бъде приет като следващ „спасител“, нещо като Чърчил след Чембърлейн (според сравнението на Росен Йорданов), защото било имало „силни настроения на отчаяние“ и желание за нов „проект“ (като чуя „нов политически проект“, вече се изприщвам) – нека го наречем „русофилско-антиваксърски“. Такова мнение, прочее, се застъпва и от други коментатори.

За нова „Желязна завеса“ заговори например един Първан Симеонов, директор на „Галъп Интернешънъл Болкан“ (което, както знаете, в никакъв случай не бива да се бърка с Gallup, Inc. – the genuine one). „Партията на Стефан Янев – рече той –вероятно се появява като потенциална преграда към стичането на обществена енергия към крайността, която представлява „Възраждане“. БСП е в менгеме, по сърце е при Путин, по разум (по-скоро по келепир – б.м.) – при Кирил Петков. „Възраждане“ ще потрива ръце. Бойко Борисов се опитва да влезе в прозападното говорене. ГЕРБ ще се опитва да се долепя към управлението и да изтласка БСП и президента от управленския микс“. Това в стила на Нострадамус обясни Симеонов и прогнозира, че „ще стане пълна каша, в която никой не изпъква и обществото ще потърси острови на авторитет“, ще се обърне към президента Румен Радев, към хора като Стефан Янев, който „звучи балансирано“. Според мен пък Стефан Янев не звучи абсолютно никак, освен проруски и то само в моментите, когато не успява да се сдържи, но пришествието на всеки нов „спасител“ се нуждае от известна предварителна медийна подготовка, нали, г-н Симеонов?

Така или иначе, доколкото Стефан Янев е президентският аватар в изпълнителната власт, в очите на нас, простите и зле информирани граждани, изглежда, че Румен Радев има опасност да настъпи два пъти една и съща мотика и то в твърде кратък времеви отрязък. Първата мотика се оказа Кирил Петков, поне привидно лансиран от Радев и изцяло негова креатура, а втората ще бъде Янев, особено ако повярва на социолозите и социалните антрополози, че е поредният спасител, защото всеки пореден спасител си мисли, че е последенспасител или поне така му се ще да вярва. Ако ще се прави президентска партия, защо Радев не си я поведе лично, а я дава на вярното си куче Стефан Янев? Доколко това куче е вярно? Да не вземе да се „еманципира“ и той като Кирил Петков… Макар че Първанов като поведе партията си лично, та какво? Но пък него не го бяха нарочили предварително за „спасител“.

Колаж: sulla.bg

Какво значи „спасител“? От какво ни спасява, от кого ни спасява? В какви райски селения ни води? Не може да не се върнем още веднъж към „Стопаджията“. За нас спасителят е оная героична фигура, която дава отговор на основния ни въпрос. Само че проблемът е този, че подобно на „Стопаджията“ ние търсим отговор на въпрос, който не знаем. Ако някой ден най-сетне получим отговора и той не ни хареса или просто не го разберем, тогава ще се сблъскаме с проблема кой е въпросът. От какво ще ни спаси поредният спасител? Може ли да ни спаси от самите нас? Я вижте как Путин се опитва да спаси украинците от самите тях! Ако може, тогава ще го признаем. Иначе ако е толкова лесно да си спасител, да вземем и ние да си направим една партия, пък да спасяваме, да спасяваме…

За поведението на Радев има две обяснения: или че е твърде… как да го кажем по-меко – интелектуално неуверен, или пък от него зависи по-малко, отколкото му се ще да ни накара да вярваме, а може пък да не зависи нищо. Може би всичко зависи от (както някой сполучливо ги беше нарекъл) инвеститорите, които са същинските собственици на клетия ни политически живот. Може би ще се окаже, че и Радев, дори да вдигне и 18 свити в юмруци ръце (като онази статуя на Шива в Тайланд), не е нещо повече от марионетка като всеки друг, когото инвеститорите пускат да се излага по телевизиите и да трупа върху себе си омразата на трудещите се, закономерно прерастваща в жажда за нов избавител.

Изводът е, че вероятно сме свидетели на политическа пиеса, но в Нея Радев, Янев, Петков не са нито драматурзи, нито режисьори, а най-обикновени актьори, които може да бъдат сменени по всяко време и в най-добрия случай превърнати от протагонисти в статисти. Какви спасители, какви пет лева! Най-много някой от трупата да получи временно ролята на спасител, нищо повече. Но тази роля не променя човешката му същност, не го прави по-голям, по-велик или по-значим. Черен, черен и трагичен ще е денят, когато жената на Радев осъзнае това. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен. А пък ако някой се пита защо – отговорът е: 42.


Оригинална публикация

Споделете:
Default image
Иван Стамболов
До 1994 г. е хоноруван сценарист и продуцент в Националната телевизия, Националното радио и Дарик Радио. През 1994 г. основава собствена компания и се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до днес предимно в областта на медиите и политическото позициониране. През последните години поддържа собствени публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „Безобразна поезия“ (пародия); „Додекамерон“ (12 новели), романите „Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск“ и „Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха“; сборниците публицистика „Дзен и изкуството да си обършеш гъза“, „Картаген трябва да бъде разрушен“ и „Тънкият гласец на здравия разум“; систематичното ръководство „Технология и философия на творческото писне“. Бил е колумнист във вестниците „Пари“ и „Сега“, сп. „Економист“ и сайтовете „Уеб кафе“ и „Топ новини“, а понастоящем – във в. „Труд“ и „Нюз БГ“. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, носител на големите награди на Българската WEB асоциация и Фондация „БГ Сайт”. Член на Обществения съвет на БНТ и на Творческия съвет към Дирекция “Култура” на Столична община.