fbpx

НОВО

Защо България не трябва да бърза с тегленето на нови дългове?

Светът е изправен пред безпрецедентна дългова криза. Животът на дълг вече е нещо напълно нормално, но и много опасно. През годините наблюдаваме засилваща се тенденция към трупане на все повече и повече дългове. The Institute of International Finance направиха...

Нетолерантната толерантност

Политическата коректност е идеология, сред чиито основни характеристики фигурира създаването и налагането на изкуствени „неутрални” думи и изрази, очертаването на, така да се каже, лексикални (и граматични) рамки, в които говорещите са длъжни да се ограничават, за да...

Интелигенцията и Църкватa

Не социалните прослойки са тези, които правят човека Може би е редно да започнем с дефиниране на понятията, ако желаем текстът да заблести с наукоподобно очарование. Що е интелигенция? Някои казват, че това са всички висшисти. Други твърдят, че интелигенцията се...

Благи вести за новите политически проекти

От вече доста години над българската политика тегне една мъка - прозорецът пред нахлуването на нови политически проекти е затворен. Не че няма желаещи пеперуди, привлечени от ярката светлина вътре в стаята, но всеки път щом се засилят на пъстрите криле на надеждите...

2 април: Пенчо Георгиев

„Един от малко познатите...“ е една любима фраза, когато се пише за българските творци. Фразата може да срещнем за такива, с действително скромна известност - живели предимно на село, като да речем художникът Кирил Петров; или такива, като Иван Милев, който всеки е...

Изкуство по време на криза

Фейсбук групата „Купи изкуство, помогни на художник“  е създадена в помощ на българските художници, които както всички останали българи, живеещи от труда си, трябва да стоят в карантина и да оцелеят в икономическата криза, започнала с пандемията от КОВИД-19....

Медийна теория for dummies

На международната геополитическа и икономическа сцена се случват различни събития, а от участниците се изказва да бъдат съобразителни, бързи и да преследват личния си интерес максимално успешно и на минимална цена. Също като в истинския живот. Нерядко същинското...

Платформа „Консерваторъ“ стартира кампания #ЧетиВкъщи

Как Платформа „Консерваторъ“ ще ни мотивира не само да си стоим вкъщи, но и да четем книги? Николай Облаков разяснява кампанията #ЧетиВкъщи. Какви са стимулите и как точно ще се провежда? Вижте пълното...

Как държавата ще помогне на бизнеса и служителите?

Редакторът в дясната платформа "Консерваторъ" Михаил Кръстев, както и София Касидова от Българската банка за развитие, гостуваха в предаването "Вие питахте, експертите отговарят" на Dir.bg. Тема на разговора бяха мерките за справяне с икономическите последствия от...

Рекламата в условия на криза

От началото на март 2020 година бизнесът в България започна да усеща практическите резултати от мерките във връзка с COVID-19. В такъв момент фирмите гледат на рекламата като нещо, което може да ги издърпа нагоре. Но не осъзнават обаче риска, пред който са изправени....

„Глобалната сексуална революция“ проследява генеалогията на една институционализирана идеология“

Време за четене: 9 мин.

Размисли на д-р Николай Михайлов, споделени по повод новата книга „Глобалната сексуална революция“ на немската социоложка Габриеле Куби. Книгата на издателство „Омофор“ бе представена в събота – 1 юни, пред читателите от столицата на Пролетния базар на книгата в НДК.

Тази книга трудно може да бъде представена. Тя говори за себе си – това е клише, но в случая е вярно. Тя не може да бъде резюмирана адекватно. Вероятно по-добре би било да се предложи някаква адекватна реакция на читател, на човек, който е малко или повече обезпокоен от проблематиката.

Ние инвестирахме страсти в дебата за Истанбулската конвенция. Някои от нас си представяха, че този въпрос стига надълбоко и засяга фундаментални начала на традицията, на антропологията, в последна сметка – на привичния свят, на начина, по който помним и живеем живота си. Покрай проумяването на тази оферта, свързана с Истанбулската конвенция, и специално на нейното ключово, според някои – мистифицирано понятие “джендър”, някои от нас, мнозина от хората в България (така се оказа, за изненада), останаха с впечатление, че е атакувано нещо много съществено. Отговорът на тези, които приветстваха тази конвенция, схваната като загрижено предложение за мобилизация на съпротивата срещу насилието спрямо жени, бе, че понятието “джендър” е мистифицирано, че то е много зле прочетено, че то е невежествено интерпретирано, че въобще не е разбрано. То е, направо казано, една фалшификация, груба грешка на съзнанието – да се мисли, че тази конвенция съдържа каквито и да било рискове.

Тази книга е систематичен, дълбок и страстен отговор на въпроса за “джендъризацията”, за това какво представлява в дълбочина глобалната сексуална революция. Разказана е генеалогията на това, което се случва сега – като глобална практика и политическо насилие. Защото – и в това е много голямата ценност на книгата – тя не се изчерпва с поглед върху идеологизацията на въпроса или с претенцията да осмисли в пределна дълбочина философските основания на нейните възражения. Авторката обаче, социолог по образование, може да проследи както генезиса на ключови понятия, смисъла на тази културна трансформация, но и антропологическата мутация, трансформацията на индивидуалния характер; идеята за това, че в последна сметка трябва да се роди ново човешко същество, еманципирано радикално от традиция и “предразсъдъци”.

В някакъв смисъл просвещенската амбиция човекът да бъде еманципиран и неговата автономия – възстановена като автономия на пълнолетието на разума, сега е подновена с нова радикална страст, която отива много далече отвъд този ипостазиран разум на Просвещението и Модерността. Това, което се случва сега, е просто разграждане на човека; опит той да бъде редуциран до някаква особена примордиална енергетика на индивида; някаква особена постфройдистка енергия на желанието. Човекът вече не е (според античната още представа) носител на разум, преди всичко рационално същество, а е субект на желание. Желанието е това, което остава след радикалната десакрализация на човешкото същество през последните няколко века. Един дълбок мислител казва, че от няколко столетия няма невинно поколение – една дълбоко иронична и полемична мисъл.

В началото е модерната грешка да се отреже вертикалния вектор на живота, дълбоката свързаност на човека с неговия трансцедентен корен. Това е илюзията, че освободеният човек с неговата индивидуална инициатива, свободна воля и титанични колективни усилия ще може да колонизира историята, историческото време и планетарното пространство като една цивилизация на човечността, като една хуманистична цивилизация. От това нищо не се получи – можем да го кажем смело и дръзко. Това, което се нарича Постмодерност, Късна модерност, е отчаяние на модерния проект, разформироване на комплекта от тези илюзии. Разумът е заподозрян като тоталитарна инстанция, като интимно ангажиран с власт. Това ни научи френския постмодернизъм, постструктурализъм; той ни разказа версията си за това, че разумът на епохата “модерн” е интегриран с власт и че оттук нататък предстои нова борба за еманципация на човека, този път – и от просвещенския разум.

Това, което остава след катастрофата на разума и десакрализацията на човека, е неговото желание. Желанието е топографирано много интересно от Фройд; ние сме постфройдистка цивилизация. Фройд, малко или повече, е този, който в максимална степен определи манталитета на късната модерна култура. Ние мислим фройдистки, независимо дали знаем това или не. Мислим фройдистки, защото живеем под знака на тази илюзия за свобода, схваната като свобода на желанието. Желанието е съсредоточено в тази инстанция, която Фройд нарече “несъзнавано”. „Несъзнаваното“ все пак произтича от биологичния и енергетичен резервоар на тялото; то в последна сметка е редуцируемо до сексуалното желание (така е по Фройд). Сублимираното сексуално желание създава формите на културата, но във всички случаи в началото е подчовекът, това, което някои наричат “долница”. То се представя с латинската дума libido, която означава “желая” – това, което индивидуализира човека и създава неговата автономия. Човекът е ценен и има права през “светостта” на своето желание. Ако има нещо, което Късната модерност е успяла да защити и успява все още да защити, това е автономията на желанието Уи правата на желанието.

Поръчка на книгата >>>

Книгата “Глобалната сексуална революция” е едно разгърнато четиво, свързано с последния рубеж на модерния упадък, а именно желанието и неговата защита. Желанието индивидуализира. В демократична среда всички са равни и малко или повече стандартизирани, защото модерността е егалитарна, тя е модерност на равни същества, на същества, равни по права. Което означава, че за да бъдеш себе си, да бъдеш някой, да имаш самоличност, трябва да индивидуализираш именно желанието си – щом нищо друго не остава и щом твоята индивидуалност няма трансцедентен корен, щом не си създаден от Бога уникален (каквато е християнската идея и християнското откровение). Защото Бог знае не колективи, а единичности, знае човешки същества. В патристичната литература се казва, че човечеството би могло да се състои от един, защото един е всичко – цялата дълбочина на света, неговата микрокосмична пълнота е свързана с последния човек. Човекът е екзалтиран, той е венец на всичко живо в християнската традиция.

Късномодерната традиция не знае какво трябва да направи, за да отбранява човешката уникалност и я свързва с индивидуалното желание. Но желанието също е стандарт в демократичната среда – за да се отличиш, трябва да предприемеш нещо като артистични демарши, амбиции, да бъдеш художник на своето желание; да бъде то уникално, да бъде несводимо. Оттук и тази мания да бъдеш различен. Парадоксът “различен съм и съм като всички останали” е много дълга тема, защото ако всички се стремят да бъдат различни, те обикновено го правят по подражание и чрез това приличат на всички останали в амбицията си да бъдат различни.

Това “различие” е сводимо и до сексуалната практика на различията. Сега, когато тази тема за сексуалността е радикално тематизирана в постмодерна перспектива, просто не могат да се изброят модалностите на сексуалното различие, те са просто безконечни. Сексуалността е флуидна; тя е нещо, което не може да уловиш дори за себе си, защото тя те изненадва ad hoc – сега е едно, след това друго, трето, четвърто.

Това е най-общата историософска и в някакъв смисъл метафизична основа на тази глобална сексуална революция.

* * *

Здравият разум е напуснал елитарните сфери и се е върнал по парадокс в недрата на простосмъртните, там, където пребивава “простият човек”. Защото този тъй наречен масов, среден човек, според пейоративната лексика живее все още по инерция и неосъзната принадлежност със старите очевидности на традицията. В този човек има повече надежда; интелектуалецът е катастрофа. Типичният интелектуалец е същинска катастрофа, първо, защото той е професионализиран идеолог, даже когато е и философ. А по идея философите (да ме простят) са професионализирани, което е оксиморон. Един много дълбок човек казва, че ако философът не живееше от философията, нямаше да се отнася толкова сериозно с нея. Това съдържа голяма доза ирония, но е вярно. Защото философът (под “философ” разбирам човека на хуманитарните науки) е зает с това да уреди статута си в своето професионално съобщество, а това е разход на голяма енергия, струпване на голямо внимание върху предмети, които отнемат времето на философа от същинските въпроси, мислени свободно и драматично, с други думи – екзистенциално.

Има надежда (и това пролича около тази конвенция) в нашия любим “варварски” народ. Ние разбрахме, че той е “лошо европеизиран” народ (говоря с намек и с една ирония, без която не мога да мина и затова правя това уточнение, иначе ще ме разберат зле, което ми се е случвало често). Казвам, че нашият народ реагира бурно срещу предложенията да се разклати фундаментално нещо от много съществено и дълбоко значение за него, а именно – детето, семейството и през детето и семейството – неговата интуиция за святост; неговата остатъчна сакрална култура.

Кошмарът на положението се състои в следното: сексуалната революция е институционализирана идеология, срещу която съпротивата е много трудна. Нека ви кажа няколко конкретни примера. Международната организация на ЛГБТИ (при повишен интерес може да бъде допълнително разгадавано какво собствено означава това) се финансира над 60% от Европейската комисия. Допълнително се финансира от големите фондации на Рокфелер, Бил Гейтс, Сорос (дебатът не е соросоизиран, или, доколкото е соросоизиран, това е съвършено правомерно). Това е глобална активност, не на последно място – и от страна на този иначе интересен човек, ученик на Попър и много голям любител на отвореното общество, силно напомнящ Троцки по мащаб на революционното въображение и по безцеремонността на неговото поведение. Той има сложната съдба на човек, който владее банковото дело и същевременно е изтънчен, тъй да се каже, мислител (с голяма доза ирония).

Това, което трябва да направим, е да се осведомяваме всестранно. Тази книга е събитие в това отношение. Тя трябва да бъде рекламирана от всеки един от нас, защото самоотбраната е дълг. Не съм сигурен, че битката не е загубена, но има благородство в това да водиш ариегардни битки, загубени битки. В последна сметка, една загубена априори битка се води, за да остане жива душата. Или поне да бъдат търсени пътища тя да остане жива. Това трябва да бъде ясно, особено за християнина. Християнинът ще бъде в последна сметка обект на гонения – няма абсолютно никакво съмнение. Той вече е в процедура на гонение. Ако тази книга бъде прочетена внимателно, това ще стане съвършено ясно. Ние съществуваме в политически режим, в който въпросът за човека, за неговата перспектива, за неговото освобождение, за еманципацията на неговата нерегламентирана и разтабуирана сексуалност, е напълно решен.

По принципа на субсидиарността, който е християндемократически принцип и е залегнал в Конституцията на Европа, въпросите за детето, брака и семейството се решават от страните-членки на ЕС. Гражданското общество, като представител на националните общности, доколкото ги изразява, е субсидирано от тези институции, които промотират тази идеология – неправителствените организации на Сорос и не само на него. Тези организации са директно финансирани от Европейската комисия и от фондациите, за да изразяват собственото ни мнение, освен в кризисни ситуации като дебата около Истанбулската конвенция, в която народът се яви на площада. Преди това въпросът се решава институционално и кулоарно. Така че ние сме в клопка. Необходима е будност, а тя е невъзможна без информация. Неинформираният човек е жертва преди да падне жертва. Затова си мисля, че книгата трябва да бъде разпространявана, но и дебатът трябва да продължи. Според мен трябва да се институционализира някакво надидеологично, не строго конфесионално място, където този дебат да тече, за да функционира като превенция на това, което и без друго ще се яви. Защото бесовете на свободата няма да се укротят. Това е една последователна, много агресивна революционна инициатива. На дъното са марксисткият революционен етос и глобалната трансхуманистична перспектива в съюз за разграждане на традиционния човек, или собствено на човека.

Оригинална публикация

Споделете чрез

Предишен

Следващ

Don`t copy text!

Запишете се за нашия бюлетин:

По този начин, ще получавате:

* Най-интересните статии от месеца
* Новини за събитията организирани от нас
* Ексклузивно съдържание

Успешно записване за бюлетина на Консерваторъ!