Come you back, you British soldier; come you back…
Този цитат е част от стихотворението „Пътят към Мандалей“ от Ръдиард Киплинг, написано през 1890 г. и поствено на колониална Бирма. Част от британска Индия по това време, перлата в короната на кралица Виктория и Британската империя.
Ship me somewheres east of Suez, where the best is like the worst,
Where there aren’t no Ten Commandments an’ a man can raise a thirst;
For the temple-bells are callin’, an’ it’s there that I would be —
By the old Moulmein Pagoda, looking lazy at the sea;
On the road to Mandalay,
Where the old Flotilla lay,
With our sick beneath the awnings when we went to Mandalay!
On the road to Mandalay,
Where the flyin’-fishes play,
An’ the dawn comes up like thunder outer China ‘crost the Bay!
Авторското перо на Киплинг умело представя тази перла с описанието на Далечния изток и топлите южни морета. Същите тези морета, които са изпратили в забвение древния Път на коприната и през които към онзи момент минават световната търговия и несметните богатства на капитала. Сред духа на същото това място Мандалей, което е предмет на киплинговите редове. Териториите, които всяка една държава, стремяща се към сила, мечтае да контролира.
Тук изниква въпросът какво общо имат всъщност британска Индия, Мандалей, Киплинг и бреговете на Индийския океан с Плевен, Шипка, Стара Загора, Никопол. С Руско-турската война от 1877-1878 г., която наричаме освободителна. С генералите Скобелев, Гурко, Тотлебен, Криденер и Столетов. Със Сан Стефано и Берлин.
Всъщност има много. Основната причина е може би философска, а именно че нито едно историческо събитие не може да бъде разглеждано единично и откъслечно, без да се познават историческа действителност, обстоятелства, контекст, среда и предпоставки. И случаят с войната от 1877-1878 г. е същият. Нейната предистория не е само във фаталната за България 1876 г. и в пепелищата на Априлското въстание. Не е в Райхщат, нито в края на Кримската война през 1856 г. Не е и в 1814 г. – друга важна година, за която ще стане въпрос по-късно в изложението. Колелото на историята трябва да се завърти две столетия по-рано, а географският хоризонт да нахвърли с много онези близо 200 000 кв. км., кооито представлява Санстефанска България. Той трябва да обхване два континента и да включи в себе си Проливите, река Прут, Месопотамия, Египет, Персия, източноевропейската равнина, течението на река Волга, Памир, Хиндукуш, Курилските острови, река Инд, Тибет… И, разбира се, отправната точка на всичко това, а именно понятието „голямата игра“.
През 1840 г. капитан Артър Конъли, разузнавач, офицер на служба към Източната индийска компания, нанася като редакционнa вметка в полето на едно писмо от британския политически представител в Кабул до губернатора на Бомбай фразата the Great (Grand) Game – “Голямата игра“. Тя ще се превърне в нарицателно за периода на активно руско-британско противоборство от XVIII век и сравнително до 1907 г, която е сключена знаменитата англо-руска конвенция, разпределяща зоните на влияние в Азия и Европа между двете държави.
Противоборството между двете империи – Руската и Британската – ще обхване огромни земни пространства и продължителен период от време. То ще има своите периоди на взрив и затишие, но никога няма да бъде прекратявана в пълния смисъл на понятието. Дори когато не се водят военни действия и настъпателни операции, дори когато на дипломатическия фронт в Европа и Азия не се случва нищо, службите за разузнаване и контраразузнаване на двете империи се борят една срещу друга и играят своята тиха игра по улиците на Кабул, в Хива и Бухара, в Техеран, в Багдад, в Цариград, в София и Варна, в Букурещ и Варшава. „Голямата игра“ има своето проявление в руско-британския сблъсък в степите и планините на Централна Азия, така и на Балканския полуостров, където британската дипломация умело работи с Османската империя, за да не допусне Руската империя да установи траен плацдарм или още по-малко да сложи ръка върху Босфора и Дарданелите. Нещо, което според британските държавници, би застрашило британските интереси в Египет.
Всичко започва още в далечния XVI век, когато армиите на цар Иван Грозни извършват два последователни похода по течението на река Волга и завземат Казан през 1552 г. и Астрахан през 1555 г. Резултатът е не само ликвидацията на тези две държави, но и отваряването на Русия на изток през Каспийско море в посока Персия, средноазиатските ханства и дори Индия. В следващите столетия Русия ще овладее огромни земни пространства на изток, простирайки своите граници далеч отвъд река Волга. Превземането на Сибир, проникването на Далечния изток, установяването по поречието на река Амур и около езерото в Байкал, излизането на Тихия океан, завоюването на Кавказ, Крим, Прибалтика, Финландия и Полша, връщането на Малорусия и Белорусия, създава една огромна империя, която за не е империя в традиционния европейски смисъл на думата. Империите, които възникват в Европа, с изключение на особената съдба на Австрия, в това число Франция, Германия и Великобритания, се развиват по модела „метрополия-колонии“. Руската империя се отличава със своето териториално единство, неразривно стъпила в Европа и Азия. Ако следваме геополитическата теория на сър Халфърд Макиндер, то в тя в пълния смисъл на думата е „мощна сухопътна държава“, т.н. „хартланд“, която представлява заплаха за морските държави. Нейната най-отличителна черта е собственото ѝ териториално единство. За един сравнителен период от 300 години от своето съществуване преди падането на монархията през 1917 г., Руската империя расте със средно по 52 000 кв. км. на година или около 142 кв. км. в ден.
При склюването на Вестфалския мир през 1648 г. никой не смята, че руското царство заслужава дори представяне. Около столетие по-късно тя вече се разглежда като израз за безпокойство за западните държави. През 1762 г. френският шарже д‘афер в Санкт Петербург докладва следното:
„Ако руските амбиции не бъдат спрени, въздействието им върху съседите на Русия могат да бъдат фатални… Съзнавам, че степента на руската сила не бива да се измерва с нейната експанзия и че владеенето на източните територии е повече внушителен фантом, отколкото извор на истинска мощ. Но подозирам също, че народ, справящ се с необуздаността на сезоните по-добре от другите поради суровия климат, сред който живее, привикнал към подчинение, задоволяващ се с малко и следователно способен да води война на евтина цена… такъв народ, подозирам, ще покорява.“
Русия избухва в съзнанието на европейската действителност след реформите на Петър I и Великата северна война, която ѝ връща загубени излаз на Балтийско море. По-малко от петдесет години след победата над водеща европейска сила, каквато е Швеция по това време, и по време на Седемгодишната воина, руските войски побеждават пруските армии на Фридрих Велики последователно при Цорндорф, Грос-Егерсдорф и Кунерсдорф(където прусаците губят половината си армия) и окупират Берлин. Едно поколение по-късно Великата армия на Наполеон Бонапарт намира гибелта си в Русия, а в контранастъпление през целия континент руските войски влизат в Париж през 1814 г. По време на Виенския конгрес през 1815 г. Русия е най-могъщата държава на континента. Император Александър I дава на Франция и Испания конституционно управление и създава Свещения съюз, основан на принципите на монархическа легитимност, християнство и традиции.
Огромната континентална империя, която излиза като водеща сила през 1814 г., вече трайно привлича вниманието на Великобритания – държавата, която в продължение на две столетия се е борила за равновесие на силите на европейския континент и за това нито една континентална държава да не постави Албиона в периферията на политическото съществуване. Нещо повече, за разлика от сблъсъкът с Франция, който е обуславял английското съществуване по времето на Бурбоните, и съществуващ основно в Европа, този между Британската и Руската империя има измерения много извън нея.
Още в далечната 1717 г. цар Петър Велики изпраща един корпус под предводителството на княз Бекович-Черкаски на военна експедиция в посока Хива и Бухара. Съвсем скоро след това там започват да пристигат руски търговци и представители. През 1722-1723 г. под предводителството на граф Апраксин е извършен Персийския поход, вследствие на който руската армия завзема Дербент, Баку, Ширван, Гилян и Астрабад. Нещо, което поставя Русия в близост до онези зони на влияние, които Великобритания определя като свои. И което те виждат като заплаха основно за Индия.
През 1801 г. се случва друго събитие, което хвърля Лондон в паника. По това Русия се оттегля като част от антифренската коалиция след като успешно е победила френските армии в Северна Италия и Швейцария. Причината е превземането на Малта от англичаните, която император Павел I иска като свое пристанище в Средиземно море. Разяреният император сключва съюз с Наполеон и решава да обяви война на Англия като пренесе бойните действия не на мъглявия Албион, а в перлата на британската корона – Индия.
Планът е разработен лично от Наполеон и се състои в следното: 35 000-а френска армия достига до Черно море, където руският флот я прехвърля в Таганрог. Оттам те достига до Астрахан по поречието на Волга и се съединява с 35 000-а руска армия. Обединените им сили преминават през Каспийско море до персийския град Астрабад, където създават плацдарм за бъдещето си снабдяване. Цялата операция до този момент трябва да трае 18 дни. След това за 15 дни руско-френските войски трябва да достигнат до брега на река Инд като общата кампания трябва да не трае повече от 130 дни. Френското командване е поведено на маршал Масена. През януари атаман Орлов с армия от 20 000 казаци поема на поход, който обаче е осуетен от убийството на император Павел I в Санкт Петербург.
Може би най-успешният британски ход срещу Руската империя се оказва формирането на една бърза и безпринципна коалиция по време на Кримската война с Франция, Сардинското кралство и Османската империя. Австрийският император, чийто трон е спасен от руските войски само няколко години по-рано, запазва позиция на неутралитет. Резултатът е, че руската армия и флот претърпяват поражение в Крим и на провелата се впоследствие международна конференция в Париж е сключен мирен договор, който ограничава сериозно руското военно присъствие в Черно море. Следващите две десетилетия руските усилия ще са насочени към денонсиране на последствията от този договор и това ще придаде нови проекции на „Голямата игра“ в Източна Европа и на Балканите.
Още на 21 август 1856 г. канцлерът княз Горчаков отправя редовна циркулярна грама до всички руски посолства в чужбина с фраза, която става христоматийна за епохата: „Русия не се сърди, Русия се съсредоточава“. Още през декември 1858 г. френският император Наполеон III се среща в Париж с Великия княз генерал-адмирал Константин Николаевич и лансира идеята за френско-руска коалиция, която да привлече Прусия като съюзник и да постави Англия в периферията на континента. Непосредствено преди началото на войната между Франция и Австрия в Италия през 1859 г. английската дипломация, използвайки родствените връзки на кралица Виктория, успява да осуети влизането на Прусия в такъв тип съглашение с Русия и Франция.
През 60-те години на XIX дипломатическите усилия на Горчаков успяват да използват последователно европейската политическа сцена без да разчитат на Франция, за да постигнат своята цел с отхвърлянето на това, което той нарича „Парижкия диктат“. Основание за това дават трите последователни войни, които „Железният канцлер“ Ото фон Бисмарк води за обединението на Германия – срещу Дания, Австрия и Франция. Като превантивна мярка за защита на западните граници на империята в Полша е съсредоточена 350 000-а армия, а след това още 117 000 войници и офицери във Волиния. На 27 октомври 1870 г., непосредствено след пруските победи срещу Франция при Марс-Лутер и Седан, император Александър II свиква заседание на министрите в Петербург за отхвърляне на условията на Парижкия мирен договор предвид променената дипломатическа обстановка. На 31 октомври 1870 г. в редовна циркулярна грама до руските посолства Горчаков посочва причините, поради които договорът от 1856 г. е загубил своята сила и че Русия отнов ще започне да се въоръжава в Черно море.
Британското правителство реагира мълниеносно. Лорд Гренвил нарича руските действия „бомба, хвърлена в момента, в който Англия най-малко е очаквала“. Но при цялото си огромно могъщество, както и показва историческата традиция, Великобритания не може да води война с Русия без наличието на могъщ континентален съюзник с голяма сухопътна армия. Големият флот на кралица Виктория не представлява заплаха за изцяло континентална държава. Франция и Австрия са разгромени в хода на двете войни на Бисмарк, а току-що обединената Германия не споделя английския интерес да изпрати своите армии в Полша, Волиния и Курландия, тогава част от Руската империя. В резултат на това Англия отстъпва и с международна конференция в Лондон на 5 януари 1871 г., в най-добрия дух на традициите на Метерних, са нанесени желаните от Русия изменения в международната система след края на Кримската война.
Нов повод за сериозен ръст в сблъсъка в рамките на „Голямата игра“ дават събитията от това, което бихме могли да наречем „Балканската криза“ – започналата серия от въстания в Османската империя след 1875 г. и все по-влошаващото се вътрешно положение на „болния човек на Европа“, както е наричана държавата на султана. Ехото на зверствата в потушаването на Априлското въстание достига и най-далечните кръгове на света. В Русия те запалват общественото мнение. Извън чисто политическите аргументи, които могат да се посочат за воденето на поредната в историята война срещу Османската империя(Босфора и Дарданелите и откриване на излаз към топлите морета), руското обществено мнение изиграва огромна роля, особено в лицето на т.н. „славянофили“. През 1877 г. Достоевски пише следните редове:
Питайте народа, питайте войника: защо се вдигате? Защо отивате на война и какво очаквате от нея? Ще ви отговарят в един глас, че отиват да служат на Христа и да освободят своите поробени братя“.
Тази обществена вълна изиграва една голяма роля в решението на император Александър II да обяви война на Османската империя на 24 април 1877 г.
Докато армиите на двете империи се сблъскват на Балканите и Кавказ, войната се води не по-малко ожесточено на дипломатическия фронт с традиционния противник в рамките на „Голямата игра“ от десетиелетия насам – Великобритания. Още седмица преди император Александър II официално да обяви своя манифест за начало на войната, британският министър на външните работи лорд Дерби изпраща нота до канцлера Горчаков, в която се казва следното:
„Започвайки действия срещу Турция за своя собствена сметка и прибягвайки до силата на оръжието без предврително да се посъветва със своите съюзници, руският император се отдели от европейското съглашение, което досега поддържаше, и отстъпи от онези правила, с които доскоро изявяваше тържествено съгласие. Не е възможно да се предвидят всички последствия на такава постъпка.“
Горчаков остава британската депеша без отговор и лорд Дерби призовава руския посланик в Лондон граф Шувалов на аудиенция, в рамките на която му е връчена нота. В нея се посочва, че „за избягване на недоразумения“ се очертават параметрите на тези области, които, ако бъдат засегнати от военни действия, ще застрашат английските интереси и това от своя страна ще доведе до прекратяване на английския неутралитет и военна намеса в конфликта между Русия и Османската империя. Като такова са посочени: Суецкия канал, Египет, Константинопол, Босфора и Дарданелтие и Персийския залив. Руското правителство поема ангажимент, че нито Персийския залив, нито Индия ще бъдат засегнати от войната.
Британската нота кара император Александър II да предприеме дефанзивни мерки. По същото време из Средиземно море и Атлантическия океан патрулура ескадра от крайцери под командването на контраадмирал Бутиков. В Индийския океан се намира Тихоокеанския отряд на контраадмирал Лузин. Съгласно плановете на Морското министерство ескадрата на Бутиков може да бомбардира крайбрежните турски градове в Средиземно море и да предизвика въстание в Кипър или в Палестина, въоражавайки вдигналите се на бунт местни отряди. Тихоокеанският отряд от своя страна може да проведе серия от рейдове по бреговете на Персийския залив и Червено море. И двете флотилии биха влезли в тежък конфликт с британските интереси в региона. Не желаейки да се стига до това Великият княз Константин Николаевич заповядва в края на април 1877 г. всички руски бойни кораби от Атлантическия океан и Средиземно море да се завърнат в базата на руския флот в Балтийско море Кронщат. Изоставена е и идеята на контраадмирал Пилкин да бъдат минирани пристанищата на Османската империя в Египет, което би попречила прехвърлянето на имперски войски от Египет на Балканите.
Успешният ход на военните действия на руската армия на Балканите, пресичането на Стара планина и влизането на руските войски в Пловдив и София, попарва английските надежди, че османската армия би успяла да задържи руското настъпление на територията на Северна България. На 9 януари 1878 г. военният министър Милютин записва в дневника си за прекъсването на преговорите в Казанлък между двете държави и че идеята за общо настъплнение на цялата Дунавска армия в посока Константинопол е успява да ентусиазира предпазливия в началото на войната император Александър II. Горчаков и Милютон се опитват да балансират царската позиция като накрая императорът се съгласява да заповяда настъпление в посока Константинопол в случай, че Високата порта не се съобрази с руските условия за мир. По това време султан Абдул-Хамид II изпраща телеграма до кралица Виктория с молба за посредничество за постигането на мир.
По това време британското правителство вече е нажежено до най-висока степен. Ситуацията на Балканите се обсъжда ежедневно в кабинета на министър-председателя Бенджамин Дизраели, комуто кралица Виктория е казала: „ако нейно Величество беше мъж, то тя щеше да поведе армията и да подгони тези негодни руси, на които човек никога не трябва да има доверие“. Страстите в британското общество също се нажежават на фона на настъплението на руската армия, а Дизраели освобождава своя кабинет от присъствието на двама министри – лорд Дерби, министър на външните работи, и лорд Карнарвън, министър по въпросите на колониите, които заемат предпазлива позиция по отношение на Русия и предупрежават за сценарий, който би могъл да повтори Кримската впйна. В онзи момент най-популярната песен, която се пее във всяка кръчма и улица на Албиона, е по текст от Джордж Уилям Хънт и се казва „В името на Джинго“. Нейните редове са следните и тя е индикативна за настроенията по това време и наклона на британската външна политика:
We don’t want to fight but by Jingo if we do,
We’ve got the ships, we’ve got the men, we’ve got the money too,
We’ve fought the Bear before, and while we’re Britons true,
The Russians shall not have Constantinople.
Дизраели преминава линията на дипломация за първи път, когато издва заповед на командващия британския Средиземноморски флот адмирал Хорнби да влезе в Дарданелите и да поеме в посока Константинипол. На 14 януари 1878 г. адмиралът преминава през Дарданелите и към неговата флотилия се присъединяват още шест британски броненосеца, които стоят в пролива непосредствено от началото на войната. Английските кораби преминават през Мраморно море и хвърлят котва край Принцеповите острови до Босфора. Руската армия реагира като заема позиция край Сан-Стефано на около 30-35 км. от британските позиции с идеята да съсредоточи голямокалибрена артилерия, готова във всеки един момент да бомбардира англичаните. В резултат на това адмирал Хорнби маневрира и ескадрата заема позиция в Гемликския залив, намиращ се на азиатското крайбрежие на Мраморно море.
На 28 януари 1878 г. граф Шувалов изпраща писмо до канцлера Горчаков, в което го призовава да действа решително срещу Велкобритания, посочвайки че влизането на английската ескадра в Мраморно море освобождава Русия от предишните си договорености с правителството на Дизраели и ако дори един английски войник стъпи на брега, до руското командване трябва да се чувства задължено да окупира Константинопол. Един ден по-късно оскърбеният император Александър II изпраща следната телеграма до руското командване на Балканите:
„От Лондон е изпратено официално известие, че Англия, на основание получите сведения, за посоченото опасно положение на християните в Константинопол, е дала заповед ескардата им да поеме към града с цел защита на британските поданици. Намирам за необходимо да се влезе в съглашение с османските пълномощници за настъпление на нашите войски към Константинопол с тази цел. Желателно е настъплението да стане по приятелски начин, но ако техните представители се възпротивят, то ние трябва да сме готови да превземем Константинопол със сила. Цялата дейност по организацията на мероприятията и очистването на турските дунавски крепости оставям на Вас.“
Решението на руския император да превземе Константинопол хвърля в паника британското правителство. От Форин офис чрез посланика лорд Лофтус изпращат питане до Петербург какви са причините за тази мярка: защита на християнското население или военни причини, продиктувани от това, че в същото време Англия или някоя друга държава може да сложи ръка на Цариград. Горчаков отговаря, че политическите съображения на императора съответстват на британските, но не се ограничават само до защитата на техните собствени поданици, а на цялото християнско население, нещо, което Царят възприема като свой морален дълг.
Струпването на руски сухопътни сили пред османската столица заплашва генералната британска стратегия. Морското министерство на Руската империя в периода януари-март 1878 г. се подготвило морски съдове, с които да минара Босфора при необходимост. Влизането на императорската армия в Константинопол би провалило английския гамбит да вкара Австро-Унгария във войната и армиите на Франц-Йозеф да ударят в тил Дунавската армия и да прекъснат нейните комуникации. Евентуалното превземане на Константинопол ще премахне необходимостта разтегнатите на хиляди километри през Бесарабия и България руски комуникационни линии да минават по сушата, а вместо това те ще се осъществяват по морски път през Одеса и Севастопол до самия Цариград. Оперативно всеки един необходим на армията товар може да бъде доставен по ЖП линия до Одеса, а след това с параходи през Черно море до действащата армия, което ускорява този процес, точещ се доста повече по лошите пътища от Бесарабия до Одрин. За около една-две седмици бреговите батареи от крепостите в Севастопол, Керч и Очаков биха могли да бъдат прехвърлени в Босфора. Английските броненосци с броня с размер между 25 и 75 мм не биха могли да издържат на бронебойните висококалибрени оръдия. Приготовленията в тази посока се водят – първите оръдия са натоварени на параходи в Галац.
В тази игра на нерви между две империи британците отстъпват първи. На 31 март 1878 г. ескадрата на адмирал Хорнби преминава през Дарданелите и се връща в Средиземно море. Това обаче не слага край на кризата, а тя преминава в друго измерение. Великобритания се готви за отговор срещу Русия. Руската армия продължава да стои в околностите на Константинопол. Британският парламент гласува извънредни 6 милиона лири стерлинги за закупуване на въоръжение и извършва набор на резервисти. В Малта пристигат кораби с колониални войски от Индия, а в Портланд се формира специална ескадра, която трябва да нанесе удар по Кронщатската крепост в Балтийско море.
На фона на английските приготовления, Руската империя също не остава пасивна в дейността си. Войските в Туркестанския военен окръг за приведени в бойна готовност за евентуален поход през Афганистан към британска Индия. Морското министерство изпраща крайцери и корвети като рейдери в Атлантическия и Тихия океан с цел нарушаване на британските комуникации. Руското външно министерство започва сондажи във Вашингтон по отношение на плановете от 1863 г., когато във Сан Франциско и Ню Йорк се намират руски бойни кораби в демонстративна подкрепа на Съюза и Ейбрахам Линкълн срещу Англия и Франция, подкрепящи Конфедерацията по време на Гражданската война. През март 1878 г. правителството взема решение да закупи 12 бързоходни парахода от американците, а в САЩ пристига руска военна мисия от 66 офицера и 606 нисши чинове. Поръчката успява да спечели подкрепата на американските индустриалци в лицето на Промишлената лига, а политическата мисия на руското правителство си спечелва симпатиите на висши членове на Конгреса и генерали от американската армия.
Агресивните приготовления на двете държави една срещу друга в хода на Руско-турската война и след приключване на военните продължават до началото на Берлинския конгрес. Британското правителство в лицето на Дизраели не успява да привлече силен континентален съюзник, който да компенсира липсата на голяма сухопътна армия, способна да води действия срещу Русия. Самата Великобритания, разчитайки основно на своя боен флот, не може да проведе самостоятелно цялостна война срещу руския цар, тъй като дори една евентуална морска блокада на руските пристанища в Черно Балтийско море и в Тихия океан не би имала някакъв особен ефект предвид континенталната структура на империята. За сметка на това руската армия би могла да проведе сухопътна операция от Централна Азия в посока Индия, да превземе Константинопол и през Близкия изток през Палестина да застраши Суецкия канал.
Дипломатическият изход на един от най-нажежените епизоди от „Голямата игра“ е намерен в Берлин, където Великите сили се събират на конгрес, за да решат съдбата на следвоенните Балкани и тази на Османската империя. Везните, както и принципът на европейското равновесие, прокламиран от Великобритания, се стремят максимално да ограничат евентуално руско влияние на Балканския полуостров. Резултатите от Берлинския конгрес се оказват незадоволителни както за Горчаков и цар Александър II, така и за балканските народи, тъй като статуквото е възстановено до голяма степен и Османската империя запазва в своя състав онези територии, които Сан-стефанският мирен договор е предопределил за възстановената българска държава.
„Голямата игра“ между двете империи ще продължи още няколко десетилетия до своя формален край през 1907 г., когато тайното руско-британско съглашение разделя зоните на влияние в Азия и Балканите. Чрез различни инструменти противопоставянето им за контрол на търговски пътища, икономически отрасли, пристанища или стратегически важни територии продължава повече от едно столетие, време, което може да се опише като продължителна игра на нерви, ескалираща по време на военни конфликти. Британската коалиция по време на Кримската война не успява да се повтори в периода 1877-1878 г., когато въпреки настроенията в английското общество, световното обществено мнение заема страната на руското военно усилия спрямо Османската империя след зверствата при потушаването на Априлското въстание. Но както беше споменато в самото начало, нито едно историческо събитие не би могло да се разглежда извън своя общ контекст и този на причинно-следствените връзки. Така и Руско-турската война от периода 1877-1878 г. е един от епизодите в тази „Голяма игра“ между двете световни империи през XIX век.
