fbpx

Правителството си е правителство, сиренето е с пари

Време за четене: 4 мин.

Първият закон, който всеки икономист научава гласи „Ресурсите са оскъдни“. Първият закон, който повечето политици научават пък казва „Забрави първия закон на икономистите“.

Това наблюдение на легендарния американски икономист и политически анализатор Томъс Соуъл се потвърди за пореден път и в българската действителност. Този път от министъра на земеделието Румен Порожанов. Въпреки трите си висши образования по икономика, политикът Порожанов е забравил, че и хляба, и сиренето не се появяват от въздуха с щракване на пръсти, а са резултат от вложение на природни ресурси и човешки труд, които винаги имат алтернативно приложение, от което икономическите субекти са се отказали.

Да преговорим какво са хлябът и сиренето от икономическа гледна точка – всекидневно купувани продукти, които са сравнително хомогенни откъм качествени измерения, чиято марка трудно се изгражда като нещо релевантно в съзнанието на потребителя посредством комуникационни инструменти като реклама. С по прости думи казано – няма значение дали ще кръстим белия хляб „Марка А“ или „Марка Б“, за потребителят белият хляб е един и същ. Това обуславя цената като решаващ фактор при решението на потребителя за покупка, което от своя страна води до високо-конкурентен бранш с ниски към нулеви маржове.

Нека си припомним и каква е ролята на маржовете. Икономическата им роля е много по-голяма от това просто да бъдат задоволени „алчните и коравосърдечни капиталисти“ както вероятно кънти в съзнанието на някои опозиционери вляво и на някои патриотични управляващи партньори със страст към Русия и „Дом Периньон“. От маржа на всеки продаден хляб и всяко продадено сирене предприемачите покриват своите твърди разходи, които не зависят от произведеното количество продукти – наема на производствените помещения / търговските площи, твърдите заплати на работниците, лихвите по заеми и т.н. Правителството в лицето на министър Порожанов се опитва да се договори с големите търговски вериги да работят без марж при хляба и сиренето. Дори да приемем, че те могат да си позволят да се откажат от него без да съкращават равностойната сума разходи (например уволнявайки работници), това не означава, че тази държавна намеса ще се размине без тежки негативни ефекти върху бранша. За разлика от големите търговски вериги, които имат широка палета от продукти, чрез която да компенсират липсата на маржове при хляба и сиренето, то малкия и среден бизнес, който е фокусиран само върху ограничено количество продукти, няма къде да бяга. Ако големите вериги осъществят предложението на правителството, мнозинството потребители ще си купуват хляб и сирене само от тях. Много семейните пекарни и кварталните магазинчета ще трябва да работят на загуба или да затворят.

Далеч по-адекватно звучи предложението на опозицията за намаляване на ДДС за конкретните продукти, което ще остави по-голям ресурс на разположение у българския данъкоплатец. Предвид силната конкуренция при хранителните продукти, от едно такова намаление ще спечели главно крайният потребител. Друго адекватно предложение от години се повтаря от някогашната парламентарно-представена дясна опозиция – източниците на природен газ трябва да се диверсифицират, за да може цените му в България да са по-ниски, а с тях и цените на основни продукти като хляба и сиренето. И двете предложения, идващи от коренно различни идеологически полета, са в пъти по-ефективни от квази-ценовия контрол, който държавата в лицето на министър Порожанов се опитва да наложи.

Две десетилетия след като ценовите контроли и безконтролната инфлация на паричното предлагане при правителството на Жан Виденов съсипаха икономиката на България, предизвикаха глад и километрични опашки за основни продукти и докараха страната до хуманитарни помощи от чужбина, някои уроци явно са забравени. Държавната намеса в икономиката и ценовите контроли водят до недостиг и фалити. В “Богатството на народите” (1776) Адам Смит правилно отбелязва, че не благоразположението на пекарите към нас ни осигурява вечерята, а тяхното преследване на собствения им интерес. Повече от 200 години капитализъм в Западния свят доказаха, че Адам Смит е прав и свободният пазар работи най-ефективно при разпределението на оскъдни ресурси и води до най-голямото благоденствие за един народ. Благоденствието за българския народ, за съжаление, ще се отложи, докато водещите политици вляво не се отучат да мислят за обиране на мандри, а водещите политици вдясно не спрат да предлагат ценови контроли, било то и на стоки от първа необходимост.

Споделете чрез

Предишен

Следващ