Вашият град – нашата столица

Време за четене: под 5 мин.

„Да отидеш в Рим и да не видиш Папата…“. Кой не го е чувал, че и употребявал този израз? Всеки велик град си има „Папа“, който трябва да се види. Било то Ватикана или Колизеума в Рим, било то Биг Бен или Бъкингамския дворец в Лондон, Айфеловата кула и Лувъра в Париж и т.н. Какво е общото между тези места е това, което ме провокира да поразсъждавам в този текст. Според мен е традицията, духът на вечността на съответното място, който е непреходен, въпреки промените, които и градовете, и техните общества претърпяват.

София в световен мащаб не е толкова значим град, но има своя непреходен дух.

Градът ни е изпълнен с история от толкова различни периоди, че само в рамките на няколкостотин метра можеш да видиш историята на Европа. И тук идва въпросът в кой период сме сега? Не се наемам да давам такава смела дефиниция, но душата и съзнанието ми се изпълват с гордостта от мечтата как след няколко десетки години софиянци и гостите на града ще се разхождат по новоремонтираната улица Граф Игнатиев, ще седнат за отдих пред църквата Св. Седмочисленици и ще си кажат: „Хубаво е“. Ама не е.

Това е епидемията на периода, в който живеем. Липсата на визионерство, абдикация от амбицията за вечност. Управлението на страната е изключително добро, т.к. напълно отразява текущата българската национална доктрина, която ще си позволя да дефинирам с вече клишираното „Поне се прави нещо…“. „Който не работи, той не греши“, казват като оправдание виновниците за поредния фарс в любимата ни София. „Другите какво направиха“, питат. „Еди си колко милиона усвоихме, за да може на софиянци да им е добре“. Ама не, не ни е. Чувството за кражби, корупция, некачествено изпълнение са вкоренени практически във всеки един българин. Куриозността на изпълненията стига дотам, че приемаме с насмешка гаврата с градовете ни.

Но поне се прави нещо.

Столицата на една държава, освен административен център, е фасадата на нейното общество.

Фасадите на столичните сгради са може би най-добрата метафора на българските общества през различните периоди. От античността, та до ден днешен, човек може да направи поне повърхностна оценка на периода, спрямо емблематичните му сгради. Смятам, че панелните комплекси перфектно олицетворяват човеконенавистта и опростачването на българското общество в периода на комунизма. Смятам, че хотел Империал перфектно олицетворява амбицията на българското общество в първата половина на двадесети век и желанието му да се извиси над тежката си съдба със стил. Смятам, че и днешният ремонт на ул. Граф Игнатиев и гнойната пъпка на бул. Витоша перфектно олицетворяват апатията, в която обществото ни живее. С успокоението, че поне се прави нещо, масово българинът отмества поглед от това, което не харесва. Със същото разочарование, макар и на друго ниво, отместваме поглед от липсата на визионерство във външната ни политика, отместваме поглед от отказа за реформиране на най-важните сектори като пенсионната и здравната система. Нали и там поне нещо се прави… Отместваме поглед даже и от съживяващата се мутрещина в стил деветдесетте. Именно тази пошлост на битовизма ни бива прекрасно олицетворена от заобикалящата ни градска среда. Посредствена, безвкусна, а често и опасна.

Преди неведнъж съм използвал, вероятно малко надменната, за което се извинявам ако има засегнал се читател, приказка – „Нашият град – вашата столица“. Местните шовинизми не са запазена марка на столичани, разбира се, но пък столичани винаги сме възприемали нашия за по-висш. Сега си обяснявам това със съждението, споменато по-горе, а именно, че столицата трябва да е фасада на България, съответно ние да сме по-курназ. Тези незначителни размисли днес ги разглеждам от друга гледна точка, а именно, че това не е напълно нашият град. Поне не такъв, какъвто го искам.

Не е и нашата държава.

Като убеден и горд български патриот, никога не съм възприемал отказа от амбиция, с оправданието, че сме малка държава.

Никога не съм и възприемал трудното и недотам добро икономическо състояние, като оправдание за чуждопоклонничество. В живота си съм имал късмет да бъда обграден от интелигентни, смели и амбициозни българи, които са ми дали самочувствието навсякъде по света, където съм бил, да ходя с високо вдигната глава. Но днес утешението от това не стига. Вярвам, че България е достигнала момент, в който „Поне се прави нещо“ изобщо не е достатъчно. Напротив. То е убийствено за епохата, която ще оставим след себе си. За наследството, което ще завещаем на децата си.

Моментът за нова национална доктрина, която да даде поне основни насоки, които да водят политическия и обществен живот на нашето общество е назрял и смятам, че едно добро начало е да осъзнаем каква фасада поставяме на България. Нашият град, нашата столица, нашата държава трябва да поемат от амбицията и визионерството, с което българското общество е време да се озари. В противен случай, след 100 години, гнойната пъпка и плочките за баня в центъра ще бъдат Колизеумът, който нашите поколения са оставили на следващите. И тогава, със сигурност, това няма да е нашият, а нечий чужд град.

В този вариант ще е по-добре да няма нищо.

 


Снимка: Етюдите на София

Никола Генов е възпитаник на Софийска Математическа гимназия „Паисий Хилендарски“, бакалавър по „Икономика и политология“ от Университета в Есекс, Великобритания, както и магистър по „Европейски науки“ от Католическия университет в Льовен, Белгия. Стажувал е в Европейския парламент, в момента- бизнес консултант във водеща компания и член на УС на Тръст „Синя България“.

Share This