Доколкото изобщо е по силите ѝ, от години насам руската външна политика цели разбиването на американския глобализъм, спринтирал по земното кълбо след разпада на СССР и края на Студената война, и замяната на панамериканизмa в международните отношения с многополюсен свят. И е възможно Владимир Путин да види мечтата си осъществена.
Въпросът е, че Руската Федерация ще трябва да заплати висока цена, за да сбъдне въжделенията на ръководителя на Кремъл. Това не е учудващо, разбира се, предвид това, че в авторитарните държави – въпреки пропагандата, която ни убеждава в обратното – не лидерите работят за държавите, а точно наопаки: апаратът се редуцира до обслужващ персонал и започва да се грижи за благоденствието на своя вожд. Затова и все повече вместо Путин да бъде аксесоар на Русия, Русия се превръща в аксесоар на Путин. Този вождизъм естествено не е новост за страната, дала на историята Иван IV Грозни и Сталин.
Това, което може да бъде ново за Кремъл обаче е, равносметката, че Русия има какво да загуби от процесите, които релативизират американското влияние по света и го правят по-хетерогенен. Всъщност разчетът, според който интересите на САЩ и Русия са въпрос на zero-sum game (игра с нулев резултат, в която печалбата на един субект е равна на загубата на друг), е изключително руски, съветски и олицетворяващ това, което иначе Кремъл (и Пекин) наричат “манталитет на Студената война”. Но по-важното е, че подобна логика не е обезателно вярна.
Потенциалният преход на еднополюсен към нееднополюсен свят всъщност е такъв на транзит към ясно изразена двуполюсна дихотомия, американско-китайска (тя не може да бъде редуцирана до западно-източна, доколкото на Изток има държави като Индия, Япония, Австралия, които не виждат себе си в китайската сфера на влияние). Към тази двуполюсна дихотомия вероятно ще има периферия от регионални сили като Турция, Саудитска Арабия и Индия, опитващи се да балансират между двете властови оси, групирали се около Вашингтон и Пекин. Тоест това ще е свят на 2 (САЩ, Китай) плюс 1 (регионални балансиращи сили), в който обаче сборът никога не прави 3 (тоест той не е в крайна сметка триполюсен или многополюсен).
Всъщност Русия като държава, която има ядрено оръжие, член на Съвета за сигурност на ООН и с широко влияние спрямо геополитическото си съседство като наследник на СССР, върху което пространство да оказва мека и твърда сила, можеше да бъде лидер на тази група от трети балансиращи държави. И вероятно щеше да бъде такъв лидер, ако Владимир Путин не бе скъсал отношенията на Русия със Запада покрай войната, която той започна с Украйна. Именно поради последното Москва е в режим на унищожаване и на остатъчните й връзки с ЕС и САЩ. И това е ключовата разлика между Русия и страните от балансиращата периферия. Саудитска Арабия например продължава да закупува приоритетно американско въоръжение, докато нейният най-голям търговски партньор е Китай. Каквито и проблеми да има между Турция и евроатлантическата общност, Анкара продължава да бъде член на НАТО. Индия увеличава обема на дипломатическо и военно партньорство не само със САЩ, но и с партньорите на американците в Индо-пасифика като Япония и Австралия, докато внимава да не допусне формулировка на нейната активност като антикитайска. С други думи, столици като Риад, Анкара и Ню Делхи имат между кого да балансират, защото – каквито и проблеми да имат в отношенията си с Вашингтон и с Пекин – те не са “зачеркнали” нито една от тези две столици като източници на полезно външнополитическо взаимодействие. За да балансира въздушните движения на международните отношения, всяка птица има нужда от две крила. Уви, руската счупи едното си.
В този свят на двуполюсна дихотомия, парцелираща света на американски и китайски сфери на влияние, Русия ще играе ролята на една от суровинните бази, които ще захранват геополитическия проект на Пекин с въглеводороди и с военен хардуер. Но естеството на партньорството между Пекин и Москва ще бъде все по-ясно субординирано в полза на първата столица. Последното ще доведе както до компрометиране на суверенитета на Русия, така и до ограничаване на нейните външно-политически избори. Подобна зависимост, разбира се, не би касаела само Москва, доколкото тя е логично следствие от всяко едно блоково разделение в международните отношения.
Нищо не свидетелства повече за този сюжет от естеството на ускореното партньорство между Русия и Китай, особено след започването на войната в Украйна. Именно след нейното стартиране се увеличава както обемът на търговски отношения между Москва и Пекин (на стойност 190 млрд долара за 2022 г, което е покачване с 34% спрямо предишната година ), така и този на използването на китайска валута в неговото осъществяване (в края на октомври месец миналата година търговията в рубли и юани се е увеличила 80 пъти спрямо периода, непосредствено преди започването на конфликта в европейската страна, показват данните на Reuters).
Сами по себе си тези тенденции не могат да бъдат нито “добри” или “лоши”; поводите за песимизъм за Москва са в детайлите. Един път, стандартният проблем на Русия в икономическите отношения с Китай: ако Пекин е най-големият партньор на Москва, то Русия е десетият на Китай. Втори път, Поднебесната империята закупува руски въглеводороди на понижени цени (покрай това, че Европейският съюз се диверсифицира енергийно). Трети път, руснаците тепърва започват да се сблъскват с “американски” проблем: манипулацията на стойностите на юана, която се осъществява от Китай в търговските отношения на страната. А всичко това означава едно: Пекин се възползва от затрудненото положение на Путин, закупувайки повече за по-малко.
Докато руско-китайските отношения се развиват в тази посока, Пекин няма логика да търси промяна. За целта и когато трябва, като текущата среща в Москва между руския и китайския президенти, Си Дзинпин е готов да обслужва дипломатически Владимир Путин, особено предвид това, че руският държавен глава може да бъде използван като инструмент срещу САЩ. Но това се случва при ясно базово правилно: Владимир Путин работи за Си Дзинпин, а не Си Дзинпин за Владимир Путин. Ако беше обратното, Китай щеше вече да е признал руската анексия на Кримския полуостров и четирите области от Източна Украйна и щеше да е предоставил военен хардуер и боеприпаси на Москва. Пекин обаче възприема себе си като цел, а не като инструмент в глобалната му конкуренция с Вашингтон.
Руският държавен глава изглежда, че не разбира, че той може да води война на запад, но ще загуби необявената такава на изток, където, поради липса на опции, Москва става все по-зависима от Пекин. Включително и предвид крещящата нужда на Русия от създаването на алтернативни линии на доставки като тази на висока технология и конкретно полупроводници, което отново може да бъде осигурено като достатъчен обем само от Поднебесната империя. И ако днес Русия е принудена да продава на Китай по-евтин петрол и природен газ, то утре може да стане дума за диамантите и дървесния материал на руския Далечен изток, другиден – за достъпа до Арктика (и като залежи на въглеводороди, и като потенциална търговска артерия, която да не зависи от американските партньори в Индо-пацифика).
Това е големият парадокс на руския държавен глава: в желанието си да унищожи еднополюсния свят, доминиран от САЩ (доколкото това изобщо е било така), Владимир Путин е готов да жертва суверенитета и свободата на самата Русия. Понеже свят, който ще се характеризира с двуполюсна дихотомия и периферия от балансиращи страни (това 2+1, което никога не е равно на 3), Москва ще компрометира възможността си за многовекторна външна политика. А този омразен американски глобализъм, в рамките на който Владимир Путин флиртуваше с мисълта, че е лидер на световна сила, ще се окаже, че му е предоставял повече свобода на действие спрямо това, което идва.
Но явно и за Путин е по-важно не на него да му е добре, а на Вуте да му е зле.
