През последните години все по-натрапчиво се създава усещането, че Западна Европа (същото може да се каже и за Северна Америка) вече въобще не е онова прекрасно място за живеене, каквото беше допреди едно-две десетилетия. И причините за това далеч не са основно икономически, а най-вече става дума за сериозни промени в нагласите на западните общества. Нагласи, които нерядко водят до социални безумия и усещане за инфантилност, от които Централна и Източна Европа сякаш изглежда имунизирана.
Сега на дневен ред са обществените реакции спрямо климатичните промени.
Подчертавам, обществените реакции, а не самите климатични промени, които са факт, създават рискове за бъдещето и изискват намирането на оптимални решения. Това, което в момента виждаме на Запад, е превръщането на казуса в (квази)религия за все повече хора и създаване на истерия, при която емоциите замъгляват разума. Производствата и продуктите се сегрегират на „екологично/климатично коректни” и такива, за които се твърди, че са вредни. Без обаче да се разглежда задълбочено цялостния ефект върху околната среда – и на едните, и на другите. Изпада се в някакъв енвиронменталистки фундаментализъм, без да се обръща внимание, че онези производства и продукти, които се налагат от маркетинга като био-, еко- и т.н., често оставят много по-сериозен отпечатък върху околната среда, отколкото се отчита. „Зелените” политици пък предлагат опасни икономически решения, които биха навредили на европейските икономики, без съществено да променят екологичната ситуация в световен мащаб. Най-стряскащи обаче са култът към едно непълнолетно момиче с психично заболяване и толерирането (че даже и насърчаването) на ученическите „климатични стачки”. Няма ли кой да върне тези деца в класната стая и да им каже, че: 1) да, климатични промени има (както е имало и преди); 2) да, човешката дейност оказва влияние върху климата, а през последните десетилетия увеличеният брой на световното население и промяната на потребителските му навици вследствие на повишения жизнен стандарт засилват това влияние, но: 3) добрите решения се намират чрез внимателно обмисляне и разглеждане на всички аспекти на проблема, а не първосигнално?
Друга проява на западната инфантилност е лековатото отношение към джендър идеологията.
В градовете на Западна Европа гей-парадите се радват на стотици хиляди посетители, а институциите вече редовно се украсяват със знамето на дъгата, при положение, че тези събития са много „по-разкрепостени” в сравнение със софийския „прайд”, а общественият дебат е стигнал доста притеснителни нива като легализиране на сексуалните отношения между роднини и смъкване на долната възрастова граница за сексуално общуване до степен на разрешаване на педофилията (неща, които в нашата част на Европа все още е немислимо дори да бъдат изговаряни). За вредата от ЛГБТ-пропагандата е казано много, но напоследък се появява и една взаимовръзка с предния казус. Все по-често се чуват гласове, които призовават европейците да не създават деца, защото Земята е пренаселена и това води до екологични проблеми. Това е в унисон с атаките срещу традиционното семейство, но веднага възниква въпроса: защо именно европейците се призовават към отказ от деца, при положение, че Европа (и западна, и източна) е в остра демографска криза, докато останалият свят се размножава ударно (само Африка се очаква да увеличи четири пъти своето население след 80 години)? Това не е ли път към унищожение на нашата цивилизация?
Третият фрапиращ пример е отношението към имиграцията от други континенти към Европа.
Помним как „бежанците” бяха посрещани с плюшени мечета, на което те впоследствие отговориха с групови изнасилвания на местни жени. Това обаче не пречи на апологетите на прогресивизма да налагат привилегировано отношение спрямо представителите на други култури за сметка на коренното население на Европа. Стига се дори дотам да се промотира “cuckold” модата, според която белият, хетеросексуален европейски мъж трябва не само да приема, а дори и да насърчава съпругата си да има любовник с по-тъмен цвят на кожата, представител на друга култура. Последното няма как да добие широка популярност, защото е против природата на мъжа, но е показателно какво са способни да измислят прогресивните мозъци.
(В този текст нямам намерение да засягам „универсални” прояви на инфантилизъм, които са разпространени и от двете страни на бившата „Желязна завеса” – конспиративни теории, антиваксърска дебилност, „Земята е плоска” и прочие. Далеч съм от мисълта, че източноевропейските общества са съвършени, но между двете части на Европа има разлики. И доста от тях не са в полза на западните. Нещо, което в края на миналия век изобщо не беше така.)
Коректността изисква да се отбележи, че горните явления срещат сериозна обществена съпротива в западните държави. Но там тези явления вече са доминиращи (поне в големите градове), хората с консервативни нагласи са поставени в отбранителна позиция, а медиите нескрито поддържат мейнстрийма до степен на налагане на цензура, продиктувана от „политическа коректност”. Докато тук същите обществени явления си остават бутикови, като дори в средите на „градската интелигенция” не са безспорни.
Защо се получава така? Първосигналният отговор би бил свързан с жизнения стандарт в Западна и Северна Европа – рекордно висок за цялата история на човечеството. Свободата и благоденствието са „разглезили” хората на Запад и те са заменили здравия разум с ексцентричности и морална деградация (подобно на късната Римска империя). „Трудните времена създават силни може, които осигуряват хубави времена; хубавите времена създават слаби мъже, което води до трудни времена.” Частично вярно, но непълно. Защото, 30 години след падането на Берлинската стена, някои държави от „източния лагер” (Словения, Чехия, Естония) вече имат „западен” стандарт. Но при тях тези безумия ги няма.
Истинската причина се корени в близкото минало на „Изтока” и „Запада”. В нашата част на Европа все още помним социалния експеримент, наречен „социализъм” и това ни предпазва от залитане по съвременното левичарство.
Докато на Запад не са изпитали комунизма на гърба си и затова са доста по-лежерни към левичарските глупотевини (за разлика от страха им, често преувеличен, от някакво възраждане на десния екстремизъм). Получава се така, че социализмът, от който избягахме преди три десетилетия, е на път да победи в западната половина на Европа. Със своите икономически измерения (високи данъци и сериозна държавна намеса), но най-вече със социалните аспекти на съвременното левичарство – „културен марксизъм”, „политическа коректност”, национално и културно обезличаване, атаки срещу християнските и семейните ценности…
Докато на изток страдахме от недъзите на съветския социализъм, на запад бе постигнат удивителен икономически напредък. Но е важно да се уточни, че той се случи по либерален модел, с налагане на „ценностите” на консуматорското общество. Западният капитализъм от втората половина на ХХ век бе твърде различен от постулатите на Макс Вебер, описани в „Протестантската етика и духът на капитализма”. Ако през ХIХ век икономическата мотивация е била на принципа „който се труди повече и изкарва повече пари, в по-голяма степен слави Бога”, то век по-късно нещата са коренно различни. На преден план излизат индивидуализма, дори егоизма, и отхвърлянето на традиционните норми. Налагането на консуматорския принцип „всичко тук и всичко сега” плюс агресивната рекламна индустрия притъпяват сетивата на човека и го карат да купува и потребява повече, отколкото има нужда. Оттам следва и притъпяване на социалните инстинкти, което прави хората склонни да се доверяват на красиво поднесени, макар и логически неиздържани тези. Икономическата манипулация води до социална такава. Все неща, които при нас не са имали време да се развият чак в такава степен.
От друга страна, „Изтокът” има други специфични проблеми, които на Запад са съществено минимизирани – корупция, олигархични зависимости между бизнес и политика, ниско доверие на гражданите в институциите, недостатъчно убедителна законност… Само че за проблемите на Изтока непрекъснато се говори (включително и със заплахи за санкции от страна на Европейската комисия), докато за проблемите на Запада се мълчи. Което нито е редно, нито е честно.
