На 4 февруари отбелязахме 150 години от рождението на един от най-значимите български революционери, водач и идеолог на Българските македоно-одрински революционни комитети, по-късно известни като Вътрешна македоно-одринска революционна организация Георги (Гоце) Делчев. Делчев е роден в град Кукуш, Егейска Македония, през 1872 г., завършва Солунската българска мъжка гимназия „Св. св. Кирил и Методий“, където създава таен революционен кръжок заедно с Даме Груев, Гьорче Петров и Борис Сарафов.
Принадлежността и дейността на Делчев е основна тема, заради която продължава спорът между Скопие и София за националната му идентичност. Проблемът е, че през последните години ние сами се вкарахме (и продължаваме да затъваме) в този капан. Стигнали сме до момент, в който дискутираме обективната реалност, което означава, че са минали всякакви граници.
Нима може да бъде подложено на обсъждане или спор самосъзнанието на Гоце Делчев? Нима въобще трябва? Делчев е бил с ясно българско самосъзнание, той сам се е определил приживе като българин, има стотици архивни документи.
Редица са източниците, включително някои писани и от него, че целта на организацията е постигане на автономия на Македония, за да може по-късно да се присъедини към Княжество България.
Обаче… опитвайки се да изкривят историческата истина, в РСМ твърдят, че автономията била първа стъпка към създаване на независима македонска държава. Капанът е поставен, а ние доброволно скачаме в него, започвайки да водим спор, касаещ факти, което рано или късно подкопава и нашата позиция. А тя (правотата ни) е безспорна, защото думите на Делчев са достатъчни:
„Другари, не виждате ли, че сега вече не сме роби на разпадащата се турска държава, а сме роби на европейските велики сили, пред които Турция подписа своята пълна капитулация в Берлин. Затова трябва да се борим за автономията на Македония и Одринско, за да ги запазим в тяхната цялост, като един етап за бъдещето им присъединяване към общото Българско отечество.“
Но някак неусетно ние започваме да се борим за правотата си, която всъщност не подлежи на логично оспорване. Това е капанът на македонизма, който уж се опитва да предложи компромис: „Гоце Делчев по етнос е българин, но по националност е македонец“.
Мощите на Гоце Делчев са в Скопие. Да, факт. Но друг факт е, че правителството на Отечествения фронт предава костите на Титова Югославия, извършвайки национално предателство.
Факт е, че за македонските дейци Македония е географска област на България. И затова те я наричат „западна България“, „македонска България“, „стара България“, „българска покрайнина“ и др.
Споменавайки опит за присвояване на историческа личност, не можем да не споменем и Димитър Талев. Талев е автор на тетралогията „Железният светилник“, „Преспанските камбани“, „Гласовете ви чувам“ и „Илинден“.
Житието му е белязано с борбите за Македония и съдбата на българите там.
До 9 септември 1944-та той пише десетки статии, защитаващи правата на поробените българи в Егейска и Вардарска Македония. През 2001 г. семейството на Талев разбира, че „Илинден“ е преведена без тяхно знание. През 2016 се оказва, че години по-рано македонците си позволяват да преправят „Железният светилник“ и „Преспанските камбани“. Те ги издават незаконно, като не заплащат авторски права на наследниците на писателя, но много по-сериозното престъпление е, че преводът е пълен с абсолютни измислици и липса на цели пасажи. Корекциите са на всички места, където Талев споменава „българи“, „български“, „България“ и пр. Те са променени и преведени като „македонци“, „македонски“ и „Македония“.
Именно Талев е написал: „Гоце Делчев се е родил в Кукуш – тая стара и яка крепост на българската народност в южните предели на българското отечество… Гоце Делчев още от оттук и ден след ден изгради най-здравата опора за всека своя мисъл и дело, виждаше все по-ясно единствената и върховна цел в живота си, виждаше и суещаше с целото си същество образа, живото въплащение на идеали и стемежи, а това беше Македония и целата поробена българска земя, нейните люде, техните страдания и техното освобождение от чуждо иго.“
Подобни опити за фалшификации и присвояване има и спрямо редица други български исторически личности.
Например братя Миладинови, както и издаденият от тях сборник „Български народни песни. Но сборникът и делото на братя Миладинови са представени в учебниците в РСМ като „Зборник на народни македонски песни“.
А всъщност оригиналното издание може да се види от всеки в Музея на Щросмайер в Джаково (Хърватска). Там, защото хърватският епископ Йосип Юрай Щросмайер в онези години финансира проекта, настоявайки народните песни да се отпечатат на говоримия тогава български език.
Документите и фактите са абсолютно еднозначни – до 1945 г. населението в днешната РСМ се е самоопределяло като българско. И точка. Няма място за дискусии, за интерпретации, за компромиси.
Истината не е въпрос на гледна точка. Подобен подход към нея означава опит за интерпретация – в най-добрия случай, а в лошия – за манипулация.
