В дните на поредните протести дискусиите около тях са разгоряха с предишната сила и предишните аргументи. Над обществото легна усещането, че се въртим в порочен кръг като уроборос, който се самопоглъща откъм опашката си. Тук може да намерите кратък исторически преглед на по-важните граждански протести след падането на Тодор Живков с надеждата, че той ще помогне на читателите да обобщят фактите, да си съставят мнение за процесите и силите, които ги движат, ще допринесе за качеството на обществения дебат и поне малко ще заглуши безсмислените лозунги и клишета.
Екопротестите в Русе и зараждането на гражданското движение (1985–1989)
Първите искри на гражданско недоволство в късния социализъм пламват от екологични каузи. Между 1985 и 1988 г. град Русе търпи системни обгазявания с хлор от румънския завод “Верахим” – инциденти, срещу които официалната власт бездейства. Именно в Русе се поражда първият зародиш на свободното гражданско общество: през май 1985 г. хореографът Цецко Колев организира символичен индивидуален протест с противогаз и лозунг “Мир за белите ми дробове” срещу замърсяванията.
Смелата му постъпка окуражава други – на 28 септември 1987 г. шест местни жени (служителки в “Паркстрой”) подготвят първата масова демонстрация за чист въздух на площада в Русе. Въпреки страха, около 2000 души, предвождани от майки с детски колички, се събират на протеста – първият по рода си в България срещу действията на режима. През следващите месеци следват още митинги, като най-многолюдният е на 10 февруари 1988 г., когато хиляди русенци (отново с майки с колички най-отпред) настояват за спиране на обгазяванията.
Тези прояви разколебават местната власт, а Държавна сигурност се оказва неподготвена как да реагира. Макар протестите да не водят веднага до решение на екологичния проблем, те имат далечен ефект: вдъхновяват интелектуалците в София да формират първите дисидентски групи.
На 8 март 1988 г. след прожекция на документалния филм “Дишай” в столицата е основан Общественият комитет за екологична защита на Русе – първата независима гражданска организация в края на 80-те.
Няколко месеца по-късно, през ноември 1988 г., по инициатива на философа Желю Желев се учредява и Клубът за подкрепа на гласността и преустройството – с което всъщност се поставя началото на организираната опозиция. Така протестите на русенци за чист въздух дават кураж и модел на поведение за зараждащото се гражданско общество в цяла България.
Първа демонстрация в София
През есента на 1989 г., паралелно с набиращата скорост Перестройка в Източна Европа, се случва събитие с историческо значение: първата открито опозиционна демонстрация в София. На 3 ноември 1989 г. движение „Екогласност“ организира мирно шествие от градинката “Кристал” до Народното събрание против поредния мегаломански водноелектрически проект, заплашващ природата в Рила и Места. В проявата участват около 4 000 души, които подават петиция с 12 000 подписа до парламента. Това събитие се смята за
първата открита гражданска демонстрация
срещу тоталитарния режим у нас. Само седмица по-късно – на 10 ноември 1989 г. – Тодор Живков е свален от власт. По този начин екологичният протест прераства в политически катализатор на промяната: демократичните промени в България на практика започват с шествието на „Екогласност“ и протестите за чист въздух в Русе, нанесли първия истински удар по комунистическия режим.
Първи антикомунистически митинги и митингът на Орлов мост (1989–1990)
След 10 ноември 1989 г. възникват множество граждански сдружения и опозиционни движения, които почти веднага излизат на улицата с политически искания. Още през декември 1989 г. се провеждат масови митинги за отмяна на чл.1 от старата конституция (за ръководната роля на партията). Началото на 1990 г. е белязано от огромни народни събрания, организирани от новосъздадения Съюз на демократичните сили (СДС) – коалиция от антикомунистически организации. Кулминацията на тези първи свободни прояви е големият митинг на Орлов мост в София на 7 юни 1990 г., в навечерието на първите свободни избори за Велико народно събрание.
СДС свиква многолюдно предизборно шествие по бул. “Ленин” (дн. “Цариградско шосе”), което се превръща в най-масовия митинг в новата история на България. Събират се повече от половин милион души, водени от надеждата за демокрация и по-добър живот. От няколко импровизирани трибуни говорят лидери на опозицията, артисти пеят песни, посветени на свободата, а чуждестранни гости (вкл. полският режисьор Анджей Вайда и представители на “Солидарност”) поздравяват множеството. В края на митинга прозвучава тържествено “Многая лета” в изпълнение на прочутия бас Борис Христов. Събитието придобива символично значение – то демонстрира на света и на българската комунистическа върхушка силата на гражданската воля за промяна.
Градът на истината
Въпреки ентусиазма на опозицията, изборите през юни 1990 г. са спечелени от преименуваната Българска социалистическа партия (БСП), която получава мнозинство в парламента. Поддръжниците на СДС отказват да приемат резултата, подозирайки фалшификации, и веднага след вота започват масови протести с искане за нови избори. В София се изгражда импровизиран палатков лагер – прочутият “Град на истината” (4 юли 1990 г.), където граждани искащи прозрачност в управлението настояват за разследване на изборните нередности. Под натиска на уличния натиск и нарастващото напрежение, новоизбраното Велико Народно събрание е принудено да приеме важни решения – например за премахване на комунистическите символи (лятото на 1990 г.). В същото време назрява и институционална криза: президентът Петър Младенов подава оставка на 6 юли 1990 г., след като на бял свят излиза негово скандално изказване “По-добре танковете да дойдат” срещу протестиращите през декември ’89. Гражданският натиск – мирен, но настойчив – се доказва като нов фактор в политическия живот на страната.
Подпалването на Партийния дом (26 август 1990)
На фона на нарастващото напрежение около исканията за пълна декомунизация и оттегляне на БСП от властта, на 26 август 1990 г. се стига до най-драматичния инцидент от лятото на 1990 г.: палежа на сградата на бившия Централен комитет на БКП (Партийния дом). По време на протестен митинг в центъра на София, група демонстранти нахлуват в сградата и я подпалват. Огънят унищожава част от интериора, включително пленарната зала, и оставя фасадата опушена — символичен акт на “прочистване” от стария режим, но и акт, който разделя обществото.
Никой не поема пряка отговорност, а по-късно се появяват и подозрения, че инцидентът може да е бил провокиран или допуснат от заинтересовани сили, за да се дискредитира протестът и да се унищожат и изнесат документи. Във всеки случай, реакцията е двузначна: за част от гражданите подпалването е крайна, но закъсняла справедливост срещу символа на тоталитаризма; за други – акт на вандализъм и радикализация на иначе мирната гражданска енергия.
Политическите последствия са значими: протестите загубват част от моралната си легитимност, а управляващите получават аргумент за налагане на по-строги мерки. Същевременно, това събитие окончателно бележи края на ерата, в която символите на БКП могат да останат непокътнати в публичното пространство.
Студентските стачки и падането на правителството на Луканов (есен 1990)
Един от ранните върхове на гражданското недоволство е националната стачка през есента на 1990 г., довела до оставката на първото следкомунистическо правителство на Андрей Луканов. След избора на Луканов (от БСП) за премиер, икономическата ситуация рязко се влошава – изпразнени магазини, купонна система за храни и горива, нарастваща бедност. Това поражда всекидневни протести в София с искане за смяна на кабинета.
Федерацията на независимите студентски дружества
Движеща сила стават студентите: Федерацията на независимите студентски дружества (ФНСД), създадена още през ноември 1989 г., организира през октомври 1990 г. окупационна стачка в Софийския университет. Младежите окупират Ректората непосредствено след изборите от юни същата година, настоявайки да се разследват сигналите за изборни фалшификации и да се отстранят от отговорни постове комунистически фигури (например директорът на БНТ Огнян Сапарев). Постепенно студентските искания радикализират до призиви за пълна смяна на властта – включително за оставка на президента Младенов (което се случва) и на премиера Луканов. Макар ръководството на СДС първоначално да гледа с резерви на студентската окупация, общественият натиск бързо се разраства.
Празните тенджери, националната стачка и оставката на Луканов
Към студентите се присъединяват и други обществени групи. По улиците на столицата дефилират учени, интелектуалци, а правостоящи жени дрънчат с празни тенджери и тигани, скандирайки “Гладни сме!” – символичен израз на недоимъка по това време. Майки на деца пък протестират срещу масовата емиграция на младите. Синдикатите също ескалират натиска: на 26 ноември 1990 г. независимият профсъюз “Подкрепа” обявява общонационална стачка с призив работниците да напуснат предприятията и да защитят бъдещето на демокрацията. Стачката обхваща по данни на организаторите 700 000 души в над 80 града. Страната фактически е парализирана – спират заводи, транспорт, дори летище София прекратява приемането на полети. В столицата ключови кръстовища са блокирани от протестиращи – Орлов мост е окупиран денонощно за пръв път (което също води до сблъсъци, милицията бие младежи при опит да разчисти палатките).
В кулминацията на напрежението стават инциденти – неизвестни подпалват гаража и входната врата на жилището на премиера Луканов. Самият той на 1 ноември 1990 г. драматично предупреждава в Народното събрание, че ако кабинетът му падне, страната я чака “политически и икономически крах”, но опитите му да удържи положението са напразни. На 29 ноември 1990 г., изправен пред парализирана държава и невъзможност да прокара програма за излизане от кризата, Андрей Луканов подава оставка като министър-председател. Това слага край на т.нар. “Луканова зима”. Исканията на протестиращите – за оттегляне на БСП от властта и съставяне на експертно правителство – на практика са удовлетворени: сформиран е програмен кабинет начело с Димитър Попов, който включва и опозиционни фигури. В резултат на този граждански натиск политическата система се отваря – БСП се разделя с монопола си, а в обществото се утвърждава разбирането, че мирният протест е легитимен способ за постигане на промени.
“Виденовата зима”: протестите през 1996–1997 г. и валутният борд
Няколко години по-късно, през 1996 г., страната отново изпада в тежка криза под управлението на социалистическото правителство на Жан Виденов. Галопираща хиперинфлация, масови фалити на банки и зърнена криза (липса на хляб) хвърлят населението в отчаяние. Към края на 1996 г. спонтанно назрява ново вълнение на гражданско недоволство, известно като “Виденовата зима”. Протестите стартират още през есента на 1996 г. – под натиска на улицата премиерът Виденов е принуден да заяви на партийния конгрес на БСП (декември 1996), че ще подаде оставка като министър-председател и партиен лидер. Макар Виденов да се оттегля формално на 21 декември, партията му прави опит да състави нов кабинет, което предизвиква ескалация на протестите в цялата страна.
Щурм на Народното събрание, оставка на Виденов и валутен борд
Кулминацията идва през януари 1997 г. Организатор и лице на недоволството е обединената опозиция начело със СДС, подкрепена от синдикатите “Подкрепа” и КНСБ, както и от активни студентски организации. Денят 10 януари 1997 г. влиза в историята с драматичните събития пред парламента: след многохиляден митинг в центъра на София протестиращите щурмуват Народното събрание. Разгневена тълпа разбива полицейски кордони, чупи прозорци и успява да нахлуе в сградата на парламента. Депутатите от управляващото мнозинство са евакуирани, а полицията и жандармерията разпръскват демонстрантите със сила; има стотици ранени при сблъсъците. Тежката конфронтация разтърсва и последните остатъци от властта на БСП.
Решаваща роля в развръзката изиграват студентите – те обявяват национална стачка и на 24 януари окупират кръстовището на Орлов мост и Софийския университет, давайки ултиматум за нови избори. Под натиска на улицата и след явна международна изолация, на 4 февруари 1997 г. президентът (Петър Стоянов, току-що встъпил в длъжност) отказва да даде мандат на БСП за нов кабинет и вместо това назначава служебно правителство. Протестиращите постигат целите си: насрочени са предсрочни парламентарни избори (април 1997 г.), спечелени убедително от СДС. Новата власт незабавно въвежда режим на валутен борд, който стабилизира хиперинфлацията и поставя основи за икономическо оздравяване. Обществено-политическите последици от Виденовата зима са дългосрочни: оттук нататък нито едно правителство не може да си позволи да пренебрегва рязко общественото недоволство. Гражданите осъзнават силата си – протестът сваля правителства, когато доверието е изчерпано.
Това разбиране ще се окаже ключово в бъдеще и ще доведе дори до
злоупотреба с института на протеста.
Отделно, през януари 1997 г. имаше и своеобразен контрапункт на гражданската мобилизация – групи пенсионери и симпатизанти на левицата организираха т.нар. “контрапротести” в подкрепа на БСП. Те обаче бяха малобройни и не успяха да променят хода на събитията.
Януарският протест през 2009 г. срещу корупцията
След относително стабилното десетилетие на началните 2000-ни години, белязано от членството в НАТО (2004) и ЕС (2007), в България отново се появяват признаци на масово недоволство към края на мандата на Тройната коалиция (БСП-НДСВ-ДПС) през 2009 г. На 14 януари 2009 г. в София хиляди граждани – студенти, природозащитници, фермери, дори пчелари – се събират на протест пред Народното събрание с многостранни искания. Поводът е назряло обществено недоволство от корупцията, спрените европейски фондове и цялостното управление на премиера Сергей Станишев. Протестът на 14 януари официално е организиран първоначално чрез екологични организации и студенти във Facebook, но прераства в по-широк антиправителствен митинг.
Исканията варират: незабавна оставка на правителството, разпускане на парламента, нови избори, а също и конкретни мерки срещу монополите и олигархията. Демонстрацията започва мирно, но ескалира до сблъсъци – част от протестиращите хвърлят бутилки и камъни, полицията отвръща с палки, сълзотворен газ и масови арести. Протестът е разпръснат със сила и стотици задържани, което го прави един от най-бурните инциденти след 1997 г. Макар исканията за незабавна оставка да не се осъществяват (кабинетът Станишев изкарва мандата си до изборите през лятото на 2009 г.), общественото възмущение си казва думата няколко месеца по-късно – на изборите управлявалата коалиция търпи тежко поражение.
“Бунтът на сметките”: февруарските протести през 2013 г. и падането на Борисов
В началото на 2013 г. България е разтърсена от внезапна вълна гражданско недоволство, този път породено от социално-икономически проблеми. През студения февруари 2013 г. хиляди хора в цялата страна излизат на улицата заради непоносимо високите сметки за електроенергия. Т.нар. “протести срещу монополите” започват спонтанно във Варна, Благоевград, София и десетки други градове, след като множество семейства получават тройно и четворно по-високи сметки за ток.
Организатори, поне видимо, няма ясно изразени – протестите изглежда се самоорганизират чрез социалните мрежи, форуми и местни инициативни комитети. Исканията първоначално са икономически: намаляване на цената на електроенергията, разследване на ЕРП-тата (енергоразпределителните дружества, държани от чужди компании) и отнемане на лицензите им, както и оставки на ръководствата на ДКЕВР (енергийния регулатор). Постепенно обаче недоволството прераства в политическо – хората насочват гнева си към цялото управление, обвинявайки го в корупция, срастване с монополите и нечуваемост към социалните проблеми.
В София и големите градове се стига до ежедневни шествия и блокади. Протестиращите, сред които има млади и възрастни, работници, безработни, често носят национални знамена и плакати “Мафия” и “Оставка”. Във Варна демонстрантите издигат бесило в центъра като символичен акт срещу местната олигархия.
За жалост, през този период няколко отчаяни граждани прибягват до самозапалване (включително в знак на протест срещу бедността) – случаи, които шокират обществото. Кулминацията на напрежението е на 20 февруари 2013 г., когато министър-председателят Бойко Борисов изненадващо подава оставката на първия си кабинет на фона на многохиляден протест пред Народното събрание.
“Аз не мога да гледам парламент ограден с ограда” – заявява Борисов, мотивирайки решението си с нежелание да има насилие.
Така искането за оставка е изпълнено: правителството пада, макар мандатът му да изтичаше само след няколко месеца. Постигната е и частична реализация на икономическите искания – цената на тока е намалена от служебния кабинет, стартират проверки на електроразпределителните дружества. Последиците от февруарските протести 2013 са значителни. Те показват, че дори правителство с парламентарно мнозинство може да бъде свалено от спонтанен (или организиран) народен гняв, особено когато са засегнати базови битови въпроси. Политическата система е силно разтърсена; следват извънредни избори (май 2013), а общественото доверие в партиите спада, отваряйки ниша за нови популистки движения.
“#ДАНСwithme”: продължителните протести срещу правителството на Орешарски (2013–2014)
Само няколко месеца след “бунта на сметките” България влиза в нов протестен цикъл, този път насочен срещу непрозрачното управление. След изборите през май 2013 г. на власт идва правителство на Пламен Орешарски (номинално независим премиер, подкрепен от БСП и ДПС). Още в самото начало, на 14 юни 2013 г., този кабинет прави скандално назначение: депутатът от ДПС Делян Пеевски е избран за шеф на Държавната агенция “Национална сигурност” (ДАНС) буквално за 15 минути, без дебати. Пеевски – млад медиен магнат без опит в сектора, свързван с корупция – се превръща в символ на задкулисието и прелива чашата на търпението за хиляди граждани. Още същата вечер (14 юни) се организира протест в София с искане отмяна на назначението и оставка на правителството. Отменянето на избора на Пеевски (на следващия ден) не успокоява духовете – протестите продължават всяка вечер, водени от убеждението, че кабинетът е “роден в грях” и “кукловодите” стоят зад него.
Т.нар. протест #ДАНСwithme (по едноименния хаштаг в социалните мрежи) набира сила през лятото на 2013 г. Организацията му е децентрализирана: основните комуникации текат през Facebook групи и Twitter, няма единни лидери, макар сред активните лица да са журналисти, блогъри и НПО-деятели. Участниците са предимно градската средна класа – млади професионалисти, студенти, интелектуалци. Исканията са политически: незабавна оставка на кабинета Орешарски, радикално скъсване с олигархичния модел на управление, реформи за прозрачност и върховенство на закона.
Протестите са мирни и креативни: събират се десетки хиляди, които всяка вечер шестват по софийските улици, блокират символично Орлов мост, скандират “Оставка!” и “Мафия!”, размахват български знамена и дори издигат сатирични лозунги и ковчези като политически театър. Управляващите отговарят с инатливо мълчание, но и с засилени мерки за сигурност – хиляди полицаи и жандармерия ежедневно охраняват институциите.
Кулминацията на това гражданско недоволство настъпва на 23 юли 2013 г. (40-ия ден от началото му), когато протестиращи блокират сградата на Народното събрание с жива верига и импровизирани барикади, поставяйки под обсада депутатите вътре. През нощта полицията провежда акция за извеждане на народните представители, което води до сблъсъци – ранени са както демонстранти, така и полицаи. След този инцидент тонът на протеста се променя: властта започва да го изчаква, а
ентусиазмът на гражданите постепенно отслабва с приближаването на зимата.
Протестите продължават общо 404 дни – до края на юли 2014 г. Резултатът им, парадоксално, не е пряко сваляне на кабинета чрез улицата (Орешарски се задържа над година, подава оставка чак след като ДПС оттегля подкрепата си през лятото на 2014 г.). И все пак искането за оставка е постигнато: правителството пада, последвано от нови избори наесен 2014 г. Последиците за обществото са значими. “#ДАНСwithme” успява да мобилизира трайно гражданско общество, което декларира нулева толерантност към задкулисни договорки – послание, адресирано към всички партии. Въпреки че с времето протестният устрем спада (както критично отбелязват някои анализи – след като големите партии се опитват да “яхнат” енергията на протеста, мнозина независими граждани се демотивират и броят на активните протестиращи намалява), уроците остават.
Интересен феномен през 2013–2014 г. бяха и т.нар. контрапротести в подкрепа на правителството Орешарски. Организирани главно от симпатизанти на БСП, те събират значително по-малко участници – десетки или стотици, които ежедневно се позиционират пред НДК или Министерски съвет с лозунги в защита на кабинета. Тези контрапротести нямат широка обществена подкрепа, но показват поляризацията в обществото: докато едни виждат в управлението “кадрова наглост” и настояват за промяна, други – макар и малцинство – се опитват да легитимират статуквото.
Граждански акции в края на десетилетието: “Системата ни убива” (2018)
В годините след 2014 г. протестната активност периодично затихва и се възобновява около различни обществени каузи. Един от най-силно емоционално заредените протести от втората половина на десетилетието е инициативата “Системата ни убива”, вдъхновена от тогавашния омбудсман Мая Манолова и амбициите ѝ за по-чувствително участие във властта.
Движението започва през 2018 г. като протест на майки на деца с увреждания, недоволни от нехуманното отношение и недостатъчната подкрепа от държавата. Тези майки обличат черни фланелки с надпис “Системата ни убива” и разпъват палатков лагер пред парламента. Стигат до крайни агитационни средства като разнасянето на скелет в инвалидна количка. Исканията им са: реформа в системата на трудово-експертните лекарски комисии (ТЕЛК), повече средства и адекватни закони за личната помощ и интеграцията на хората с увреждания, както и оставки на политици, демонстрирали обидно отношение.
Протестът се разраства след скандално изказване на вицепремиера Валери Симеонов, който нарича майките “кресливи жени” с “уж болни деца”. Тези думи предизвикват възмущение и широка обществена солидарност с протестиращите майки. През октомври 2018 г. Валери Симеонов е принуден да подаде оставка като вицепремиер, а парламентът впоследствие приема нов Закон за хората с увреждания и Закон за личната помощ (декември 2018 г.), с които частично изпълнява исканията на майките.
“Мутри, вън!”: протестите през 2020 г. срещу третото правителство на Борисов
Лятото на 2020 г. донесе нова мощна вълна на гражданско недоволство, този път насочена срещу дългогодишното управление на премиера Бойко Борисов и срещу главния прокурор Иван Гешев. Вдъхновители на протестите са президентът Румен Радев и криещият се от правосъдието в чужбина бизнесмен Васил Божков (Черепа).
Протестите през 2020 г. започват в началото на юли след две провокативни събития. Първата искра е акцията на председателя на “Да, България” Христо Иванов на 7 юли 2020 г., когато той с лодка акостира на държавната (но фактически частно охранявана) плажна ивица до имение, свързано с влиятелния политик Ахмед Доган – и бива посрещнат от гардове.
Вторият катализатор идва два дни по-късно: на 9 юли президентът Румен Радев публично заявява “Мутри, вън!” (обръщайки се символично към задкулисието) след акция на прокуратурата в президентството, свързана с разследване срещу секретаря по правни въпроси и антикорупция Пламен Узунов – по подозрение за търговия с влияние, включително връзки с бизнесмен, обвиняем по друго дело (Пламен Бобоков), и разследване срещу съветника по сигурността Илия Милушев – във връзка с документи с гриф „секретно“, за които се твърди, че са били неправомерно изнасяни и използвани.
“Мутри, вън!” мигновено става лозунг на протестиращите.
Още същата вечер (9 юли) хиляди граждани се събират пред президентството в подкрепа на Радев и срещу правителството на Борисов, обвинявано заедно с главния прокурор в мафиотизиране на властта. Тогава се случва и емблематичното падане на колене пред президента Румен Радев.
Протестите от лятото на 2020 г. са многохилядни и продължителни – над 100 дни ежедневни демонстрации в София (и периодично в други градове). Сред изявените оратори на площад “Независимост” (т.нар. “Триъгълник на властта” между Министерски съвет, президентството и Партийния дом) са представители на т.нар.
“Отровно трио” – адв. Николай Хаджигенов, пиар експертът Арман Бабикян и скулпторът Велислав Минеков, които, подобно на майките със скелета в инвалидната количка, станаха емблематични с ковчезите, бесилките и “пернишките винкели“, които разнасяха и с които заплашваха, както и с яйцата и развалената риба, които хвърляха по сградите на институциите.
Триото обаче не се обявяват за формални лидери, а канят различни граждани и интелектуалци на трибуната. Участват привърженици на различни политически сили от опозицията (Демократична България, “Изправи се.БГ” на Мая Манолова и др.), но преобладават непартийните граждани – млади хора, семейства с деца, възрастни.
Исканията на протеста са концентрирани в две ключови точки:
- оставка на премиера Бойко Борисов и цялото правителство;
- оставка на главния прокурор Иван Гешев.
Той обвиняван в политически пристрастия и репресии. Освен това се настоява за предсрочни избори и реформи за укрепване на съдебната независимост. Скандират се лозунги “Оставка”, “Мафия” и “Гешев е позор – оставка и затвор!”. Атмосферата на площадите е и приповдигната, и напрегната – от сцена звучат революционни песни, развети са трибагреници и европейски знамена, но периодично се стига и до напрежение с полицията.
Малобройни протестиращи изграждат палатки и блокират ключови кръстовища (Орлов мост отново се превръща в протестен лагер), което води до няколко акции на силите на реда по разчистване на блокадите. В няколко нощи (напр. 10 юли, 2 септември 2020) се стига до по-сериозни сблъсъци, хвърляне на бомбички и арести, особено след като правителството отказва да подаде оставка. Властта мобилизира плътен полицейски кордон около институциите и се опитва да неглижира протеста, изчаквайки той да се умори.
Резултатът от протестите “Мутри, вън!” е двузначен. От една страна, непосредствената цел – незабавна оставка на кабинета Борисов 3 – не бе постигната. Премиерът Борисов устоя на уличния натиск и изкара мандата си докрай до пролетта на 2021 г. Главният прокурор Гешев също не подаде оставка. Пряка политическа промяна не настъпи веднага. От друга страна, последствията се проявиха косвено: общественото настроение, видимо на площадите, се отрази на изборните резултати. На парламентарните избори през април 2021 г. партия ГЕРБ на Борисов спечели най-много гласове, но остана изолирана и неспособна да състави правителство, а на следващия вот (юли 2021) беше изпреварена от новопоявилата се протестна формация “Има такъв народ“.
Самият Борисов се оттегли от премиерския пост след 2021 г., прекъсвайки 10-годишното си управление. Може да се каже, че протестите през 2020 г. подготвиха почвата за тази промяна, като ясно артикулираха обществения умора от статуквото и дадоха тласък на нови политически субекти.
Недоволство срещу COVID-19 мерките (2020–2022)
Пандемията от COVID-19 (2020–2021) поражда и специфични по характер протести – насочени срещу противоепидемичните ограничения, ваксинационните политики и т.нар. “зелени сертификати”. България, подобно на много страни, преживя локдауни, затваряне на бизнеси и въвеждане на здравни пропуски, което предизвика съпротива у една част от обществото. Протестите срещу COVID мерките започват още през лятото на 2020 г., когато заведения и ресторантьорски асоциации протестират против ограниченията в работното време и задължителното носене на маски. Тези ранни прояви са по-скоро браншови, с конкретни икономически искания (компенсации, по-бързо разхлабване на мерките). Ситуацията се изостря обаче в края на 2021 г. и началото на 2022 г., когато правителството въвежда изискване за зелен сертификат (доказателство за ваксинация, преболедуване или тест) за достъп до редица обществени места. Тогава на преден план излиза националистическата партия “Възраждане”, която открито застава срещу ваксинацията и сертификатите.
Кулминацията на това недоволство е протестът на 12 януари 2022 г. в София, организиран от “Възраждане” пред Народното събрание. Няколко хиляди техни симпатизанти от цялата страна, скандиращи “Свобода” и “Махнете сертификата”, се опитват да щурмуват парламента, настоявайки да бъдат допуснати вътре и депутатите да отменят ограниченията. Протестиращите пробиват полицейския кордон пред главния вход на Народното събрание и по-късно опитват да влязат и през друг вход, стига се до сблъсъци с органите на реда. Деветима полицаи са ранени при потушаването на щурма, пострадали има и сред демонстрантите. Полицията все пак успява да спре нахлуването без да използва спецсредства (водни оръдия или газ), а депутатите биват евакуирани от задни изходи. Протестиращите излъчват представители за преговори, които обаче не довеждат до решение – основното им искане остава незачетено от управляващите в онзи момент: пълно отпадане на зеления сертификат. След инцидента обстановката се успокоява, но посланието е ясно – значима част от обществото се противопоставя на задължителните противоепидемични мерки. В следващите месеци правителството (коалицията на Кирил Петков) постепенно разхлабва ограниченията и през март 2022 г. зеленият сертификат е отменен, с което едно от исканията на протестиращите фактически се изпълнява.
Паралелно има и други прояви: антиваксърски митинги, шествия “срещу COVID измамата” и т.н., макар и с по-малък мащаб. Тези протести рядко получават широка подкрепа, тъй като мнозинството граждани спазват мерките, но въпреки това оказват своето влияние – допринасят за по-бързото отменяне на някои рестрикции и поставят темата за баланса между общественото здраве и индивидуалните свободи. В политически план партия “Възраждане” капитализира тази вълна на недоволство, увеличавайки електоралната си тежест.
Политическа нестабилност и протести през 2022 г. Вот на недоверие срещу кабинета «Петков»
2022 година бе белязана от чести политически трусове – поредни парламентарни избори, краткотрайни правителства – което неминуемо доведе и до протести от различен характер. Правителството на Кирил Петков (коалиционен кабинет, започнал работа в края на 2021 г.) за краткия си мандат се сблъска с уличен натиск по няколко линии. Освен вече споменатите COVID-протести, кабинетът Петков стана мишена на недоволство по теми като външната политика и икономиката.
Още в началото на 2022 г. проруско настроени малки партии организираха митинги срещу позицията на правителството за войната в Украйна (кабинетът зае проевропейска линия, която тези групи оспорваха).
По-късно, през юни 2022 г., значителни протести пред парламента и президентството бяха организирани от опозицията срещу намерението на правителството да одобри т.нар. “френско предложение” за вдигане на ветото над преговорите на Северна Македония с ЕС. Партии като “Възраждане” и ВМРО мобилизираха свои привърженици под лозунги “Не предавай Македония!” – обвинявайки кабинета в национално предателство. Тези демонстрации стигнаха до напрегнати сблъсъци с полицията в деня на гласуването, но парламентът все пак прие решението за евроинтеграцията на Скопие.
Друг сериозен фронт на недоволство бяха икономическите проблеми. Рекордна инфлация (частично следствие от войната в Украйна) удари цените на горивата и храните. През пролетта на 2022 г. превозвачи (товарни фирми, автобусни компании) организираха национални протести и автошествия, недоволни от високите цени на дизела и от намеренията на правителството за реформи в пътните такси. Техните искания включваха по-нисък акциз или държавни субсидии – и някои от тях бяха частично удовлетворени (кабинетът временно намали акциза на горивата).
Също така зърнопроизводители протестираха срещу евтин внос на земеделска продукция;
Миньори и енергетици протестираха срещу затваряне на въглищни централи.
Правителството на Кирил Петков, изправено пред вътрешни разногласия и загуба на мнозинство, падна след вот на недоверие на 22 юни 2022 г. – събитие, което бе посрещнато с радостни възгласи от събралите се отвън опозиционни демонстранти. Макар формално правителството да бе свалено парламентарно, уличният натиск отразяваше обществените настроения и допринесе за делегитимацията му.
Протести “за” и “против” вероучението в училище
Друга линия на гражданска активност, макар и не пряко свързана с правителствени оставки, са протестите относно въвеждането на задължително религиозно обучение в училищата. Този дебат се изостри през 2023–2025 г., когато Министерството на образованието лансира идея за предмет “Религия и добродетели” за всички ученици. Обществото се раздели на два лагера – противници на задължителното вероучение, които бранят атеистичния характер на образованието, и поддръжници, най-вече от средите на Българската православна църква, консервативни организации и многобройни вярващи миряни, които настояват за връщане на религиозните ценности в клас.
На 15 май 2025 г. в София се проведе голям протест под мотото “Училището не е църква”, организиран от граждански активисти и НПО. Искането на протестиращите беше да не се допуска въвеждането на задължително религиозно обучение, тъй като това би нарушило конституционния принцип на разделение между църква и държава и би застрашило свободата на съвестта. Хората носеха плакати “Не пипайте светското училище” и “Вероучение = Религиозна пропаганда”. Те аргументираха, че ако религия се въведе като предмет, това може да раздели децата по верски признак и да натрапи еднa официална идеология. Министерството уверяваше, че предметът ще бъде по избор и ще включва изучаване на добродетели, но скептиците останаха на позиция, че това е троянски кон за църквата. Протестът премина мирно, като събра няколко хиляди души пред сградата на МОН и завърши с петиция срещу задължителното вероучение.
Само два дни по-късно, на 17 май 2025 г., последва значително по-многобройно контрашествие в подкрепа на религиозното образование. То бе инициирано от Българската православна църква и комитет “За възпитание в добродетели” – включващ консервативни общественици. Под наслов “За добродетели и религия” хиляди поддръжници се събраха пред храм-паметника “Александър Невски”. Лично Българският патриарх (Негово Светейшество Даниил) отслужи молебен, след което множеството, носещо икони и хоругви, се отправи с шествие към Министерството на образованието. Техните искания бяха огледални: да се въведе час по религия като задължителен (макар и с възможност за избор между Православие, Ислям или етика). Според привържениците, така децата щели да бъдат възпитани в ценности и морал, които липсват в светското обучение. Организаторите подчертаха, че реално предметът ще е “свободно избираем” измежду няколко опции и няма да принуждава никого да изучава вяра против волята си. На шествието се забелязаха множество духовници, родители с деца, както и представители на други вероизповедания, подкрепящи идеята.
“Искаме си лева”: протести “за” и “против” еврото
През последните години важна икономическа тема – плановете за приемане на еврото – също се превърна в повод за гражданско разделение и протести. България се ангажира да влезе в еврозоната, но значителна част от населението изпитва притеснения, че въвеждането на еврото ще донесе поскъпване и загуба на финансов суверенитет. Това даде тласък на протестите “в защита на българския лев”, водени от националистически и евроскептични среди.
На 28 юни 2025 г. в София бе организиран най-мащабният митинг против влизането в еврозоната. Гражданският комитет “За запазване на българския лев” (в който ключова роля играят представители на партия “Възраждане”) свика протестно шествие под лозунга “Искаме си лева – Не на еврото!”. Хиляди хора се стекоха на жълтите павета, развявайки български знамена и плакати като “С рев за лев!” и “Долу лапите от лева”.
Организаторите обявиха, че ще се изгражда постоянен палатков лагер “Град на лева” пред Българската народна банка, и заявиха, че протести се провеждат синхронно и в други градове. Протестното шествие премина през ключови точки на столицата – от Президентството, през Орлов мост (където блокира движението), до сградата на Народното събрание и БНБ. Участниците настояваха властта да проведе референдум за еврото и да отложи присъединяването, докато народът не даде съгласие. В изказванията си лидерите като Костадин Костадинов (председател на “Възраждане”) подчертаха, че борбата за запазване на лева е борба за национална финансова независимост, като изтъкнаха, че в много европейски държави има евроскептични движения, които ги подкрепят. На протеста присъстваха дори гости – евродепутати от чужбина (напр. от германската “Алтернатива за Германия”), което бе използвано за легитимация на каузата.
От другата страна стои по-тихата, но все пак налична подкрепа в полза на еврото. Ярки улични протести “за еврото” засега не се наблюдаваха – причината е, че проевропейски настроените граждани разчитат повече на експертен дебат и институционални решения, отколкото на митинги. Все пак, множество бизнес организации, икономисти и политици периодично организират публични дискусии и кампании, обясняващи ползите от еврозоната – по-ниски лихви, по-силна банкова сигурност, отпадане на валутните рискове. В известен смисъл, самата държава провежда “протеста за еврото” чрез информационни кампании и конференции, убеждавайки хората в необходимостта от тази стъпка. В медиите често се цитират проучвания, че бизнесът подкрепя приемането на общата валута.
“Да свалим бухалките на деребеите!”: протест срещу местния произвол (2025)
Един от най-новите примери за гражданско недоволство се разиграва през юли 2025 г. – протестът под надслов “Да свалим бухалките на деребеите!”. Тази колоритна формулировка (буквално: “да отнемем бухалките от местните феодали”) обобщава искането за прекратяване на злоупотребата с власт и “бухалки”-инструменти за репресия от страна на силните на деня. Конкретният повод е арестът на Благомир Коцев – кмет на Варна, който според протестиращите е станал жертва на политическа разправа от страна на прокуратурата. Инициативата за протеста идва от гражданското сдружение “Правосъдие за всеки” – организация, която от години се бори за съдебна реформа и за отчетност на главния прокурор. Подкрепят я и политически сили от опозицията (коалицията ПП-ДБ), чийто кадър е и самият Коцев.
На 16 юли 2025 г. хиляди граждани се събират пред Съдебната палата в София, скандирайки “Свобода за Благо!” и “Мафията вън!”. В ръцете на мнозина има плакати с бухалки, нарисувани да падат от ръцете на силоваци, както и сатирични образи на “деребеи” – местни властници, облечени като мутри. Исканията на протеста са двуостри: от една страна – незабавно освобождаване на Благо Коцев и прекратяване на наказателното преследване срещу него (тъй като според поддръжниците му то е скалъпено и без доказателства); от друга – по-генерално, оставка на вътрешния министър и висши полицейски началници, за които се твърди, че изпълняват политически поръчки. По същество, протестът се превръща в критика на прокуратурата, обвинена, че се е превърнала в “бухалка” в ръцете на определени политико-икономически кръгове. “Правосъдие за всеки” призовава и за възстановяване на парламентарния контрол върху главния прокурор и за ускоряване на висящите реформи.
Скандал предизвика появата на посланичката на Германия на протеста, което беше отчетено като намеса във вътрешната политика на страната и подкрепа за на практика антиправителствена демонстрация.
Историята на гражданското недоволство в България от края на комунизма до наши дни очертава широка амплитуда от форми и мотиви – от екологични шествия и социални протести до морални възмущения и открити политически искания. Тези прояви са израз на активната роля на обществото в защитата на публичния интерес и опит за участие в процеса на управление. В същото време обаче протестите лесно биват канализирани, манипулирани или употребени – превръщат се в средство за натиск, за популистки изяви или за прокарване на партийни и лични интереси извън установените демократични рамки. Границата между спонтанния обществен импулс и организираното политическо действие често остава размита, което поражда и въпроса – до каква степен съвременният протест е граждански, и до каква – инструментален.
