НОВО

Не ми се обиждай, но…

Идеологическите бесове се пренасят през култури и територии, прекосяват граници и цивилизационни различия, понякога пристигат със закъснение, но когато се вселят в едно обществено тяло, симптомите много бързо започват да личат. Често се случва политически вирус, който...

Да ти се изправи русата коса: Индия и Джаму и Кашмир

В края на миналия месец и без това вече побелялата коса на министър-председателя на Индия Нарендра Моди е имала всички основания да опровергае физическите закони и напук на тях да се изправи. Понеже във Вашингтон Имран Кан, пакистанският колега на индийския премиер,...

Прасето на малкия човек

Аман от този малък човек! Комунистите набиваха в главите на децата неговия образ в руската дореволюционна литература, той беше жертва на хищните експлоататори и фокус на класово състрадание. Едва ли не, когато попитаха едно чавдарче или пионерче какво иска да стане...

Принцове за социална справедливост

Последните изяви на принц Хари и Меган Маркъл затвърждават впечатлението, че двамата са решили да се представят в пространството като нравоучителното и снизходително „сошъл джъстис“ крило на британското кралско семейство. Расизъм, климатични промени, размахване на...

Трезво за пожарите в Сибир

Пожарите в Сибир през последните две седмици предизвикаха лавина от медийни публикации и коментари в социалните мрежи, в които е ужасно трудно да се различат фалшивите новини и истерията от реалните факти и последствия. Стигна се до толкова очевидни примери на грозна...

(А)политическа чума

Една тема, която не е особено популярна в пространството между Шишман и градинката на Кристал, между Витошка и „Народен“ – чумата по свинете. Макар и не особено интересна за горните ареали, потенциално тя има много по-голям протестен заряд отколкото изборът на нов...

Оръжието е най-автентичната форма на Феминизъм

Тече процес на силно затягане мерките за притежаване на огнестрелно оръжия – както в Северна Америка, където се случват често масови престрелки, така и в Европа, където не се. Подобни предложения биват чувани, а понякога и повече от това, доста често в Европейския...

Добрият влогър е глобеният влогър

Коварно време е лятото. Всички са на почивка начело със знатните граждани, които определят дневния ред на обществото и произвеждат новините. Парламентът е във ваканция. Гражданското общество е в Никити или на Вурвуру. Няма новини. Медиите се чудят какво да си изсмучат...

Призракът на социализма крачи към Столична община

Един призрак броди със смели крачки към сградата на Столична община и това, без капка ирония, е призракът на социализма. За съжаление освен този призрак, като че ли нищо друго не крачи към същата тази сграда, която прави предстоящите избори за местна власт в края на...

Стратегия за развитието на София – град на свободни хора

Архитект Христо Генчев е основател и съсобственик на най-голямото проектантско бюро в Европа за фасади и външни конструкции. Завършил е Техническия университет във Виена. Възпитаник е на Класическата гимназия за антични езици и култура. Син е на известния урбанист и...

История и митология – начин на злоупотреба

Време за четене: 8 мин.

Темата за турското робство, османското присъствие и техния среден брат – османското владичество отдавна се превърна в досаден национален спорт, практикуван около големи празници.

Всъщност въпросът далеч не е толкова сложен, а политици, журналисти, активисти и манипулатори умишлено смесват две различни неща: академичната наука и националната митология. Правят това злонамерено, субективно и умишлено, всеки според целите си.

Нациите в техния съвременен вид възникват най-често като политически проекти през 18 и 19 век. Нацията се създава около митология – споделен разказ за общото минало, героизъм, трудности и триумфи, през които е преминал един народ и които са го съхранили и превърнали в нация. България не прави изключение. Темата за турското робство е основна идейна линия на нашите възрожденци. От Вазовото „Под игото“, през „Не ща да съм турски и никакъв роб“ на Левски и Ботевото „Подкрепи и мен ръката, та кога въстане робът в редовете на борбата да си найда и аз гроба“ до Стамболовото „Хей народ поробен, що си тъй заспал…“. Идеолозите на националното освобождение съвсем умишлено градят общата национална идентичност около робството като общо нещастие, което да сплоти и мотивира за действие. От класиците ни, Вазов има най-голяма роля за поставяне на темелите на националната ни идентичност. Тъкмо той гради българския дух като дух –  триумфиращ победител, на народ, който не е роб, тъкмо защото е оцелял и преодолял робството, като е съумял да се съхрани и възвиси – културно, духовно, а после държавнически и военно над своя поробител.  Не е случайно, че романът с емблематичното заглавие „Под игото“ започва с описание на чорбаджийската трапеза. Този на пръв поглед парадокс на чорбаджията – роб е търсен ефект, а не оксиморон. За възрожденците робството е гордост,тъкмо заради духовната сила на преодоляването му.

Онези, изкушени от философстването, които се опитват да въстанат срещу представата за робството влизат в спор не с някой днешен български политик, както може би наивно си мислят, а първо с Левски, Ботев, Вазов и Стамболов. Ако въпреки това решат да го оспорят, вероятно ще изтъкнат исторически аргументи, че българите между XIV и XIX в.  не живеят в робство във формите, познати от античността или колониалната епоха. Въпреки тези аргументи обаче, опитите да се оспорва робството са непочтени поне по две причини: заради непочтените си цели –  политически, подчинени на идеологическа доктрина и второ, заради непочтените средства – смесване на две различни като естество и порядък категории – академичната наука и националната митология.

Борците срещу „робството“ не искат да възтържествува академично безстрастната историческа истина, какъвто хрисим вид често си придават. Те воюват срещу националната митология. Искат да я няма, или най-малкото да я заменят с друга. Те целят да рушат националната митология, в частта „национална“ , а не в частта „митология“. Нацията е онова, което им пречи. Мотивите за това са различни, най-често идеологически, а понякога и меркантилни.

Същите тези хора най-често изпитват дълбок пиетет към „Великата френска революция“, почитат я като източник на много от началата на съвременната демокрация. Вълнуват се от романтична картина на гражданите на Париж, които с вили и сопи щурмуват омразната Бастилия. Призовете сега същите хора към строго исторически прочит на събитията. Обяснете им, че в щурмуваната Бастилия е имало седем престъпници, всичките криминални, а революцията е едно от най-кървавите исторически събития, изпълнено с жестокости и безразборно насилие, произвол и терор, който свършва с реставрация на монархията. Исторически факти срещу национални митове, противоречащи си, но еднакво ценни и важни днес за Франция, а и за парадигмата на цяла нова Европа.  Има ли причина някой да ги сблъсква? Не!  Могат ли да съжителстват заедно? Да.

Представата за Балканите като барутен погреб на Европа е устойчиво насаждана в геополитическите клишета от XIX век, но особено се засилва като инструмент на победителите от Антантата след Първата световна война.  По-късно студената война разделя държавите и национализмът се връща на дневен ред като част от инструментите на блоковото противопоставяне. Веднага след падането на Желязната завеса избухват войните в бивша Югославия. Те се отличават с жестокости и зверства и с активна външна намеса за геополитическото преразпределение на силите. Тъкмо тогава се възражда тезата, че национализмът на Балканите е особено опасен и срещу него трябва да се води целенасочена кампания. Публичните послания на либералния Запад внушават, че да се бориш срещу вехтия патриотизъм и национални идеи е някак модерно и напредничаво. Пропагандната война около разпадналата се Югославия има още една особеност – виктимизирането на ислямските общности в балканските конфликти (босненските мюсюлмани, косовските албанци) и толерирането им в контекста на мултикултурната доктрина, както и в актуалните за периода геополитически съперничества. 90-те години на ХХ в., както и началото на нашия век се характеризираха и с целенасочено фаворизиране на Турция от страна на САЩ и някои водещи страни от ЕС, като значим съюзник в НАТО и фактор в Близкия Изток. Либералните елити пък привиждаха в евентуалното бъдещо членство на Турция в ЕС от една страна инструмент за пренос на техните ценности към ислямския свят, а от друга – окончателно неутрализиране на християнския фундамент на Европа, основна идеологическа цел на мултикултуралистите.

Този политически контекст не се прикриваше. На конференции, в статии и проекти се настояваше за промяна на представата за робството, не с аргумента, че не е исторически вярна, а защото създава негативен стереотип към турците и мюсюлманите. Правеха се паралели с клането в Сребреница, внушаваше се колективна вина заради едно от големите престъпления на комунизма – т.нар. „Възродителен процес“ и се насърчаваха и финансираха нови прочити, който да представят мирното съвместно съществуване между българи и мюсюлмани, взаимните културни влияния, и битовите аспекти на съжителството през османския период. Този публичен натиск за промяна не дойде като осъзнато, деликатно и стратегически премерено усилие от легитимните научни и държавни среди, а като една парадираща и понякога морализаторстваща НПО – алтернатива, работеща по проекти на чуждестранни донорски организации, които откровено поставят идеологически цели за обществена трансформация. Злополучният израз „османско присъствие“, с който се спекулира вече две десетилетия се роди тъкмо в такава среда. Не, престъплението „Възродителен процес“ не може да бъде индулгенция за периода, който българите векове и поколения наричат робство, колкото и на някои хора да им се иска. Точно както белезите от робството в общото съзнание не могат да оправдаят едно съвременно политическо престъпление, както се опитваха комунистите. И двете манипулации са еднакво безобразие. Този идеологически мотивиран натиск за промяна на установените още от Възраждането стереотипи дълбоко компрометира в зародиш дебата за историческо осмисляне на периода на османското владичество и преживяването му като турско робство във вътрешнонационалния разказ. Оттам нататък всеки опит за научно търсене, различен от общоприетия се посреща на нож като „предателство“ на „безродници, работещи срещу България за чужди грантове“. Истината е, че такива публични опити за тенденциозен прочит на историята, обслужващи чужди държави под прикритието на научни търсения имаше и има. Не само в България и не за първи път тук, разбира се. И  в това не сме открили топлата вода. Иначе казано, не всеки, който проблематизира темата за „робството“ е „предател“, но сред поредицата подобни изяви се отличиха някои съвсем отчетливи защитници на чужди държавни доктрини в ущърб на българския интерес. От такива, търсещи политическо сближаване с Турция, до такива, търсещи отслабване на психологическата връзка с Русия, намаляване на значението на православната религия като обществен фактор, или пък просто желаещи да усвоят пари покрай тематичното направление „религиозна толерантност“ в балканските програми на големите донори.

От другата страна на барикадата картината не е по-розова. Естественото възмущение от този задкулисен натиск за подмяна на утвърденото национално чувство се превърна в лесно убежище за всякакви политически шарлатани, които колчем загубят аргументи за общественото си присъствие надават вик: „Скандал! Махат робството  от учебниците!“ и знаят, че винаги ще предизвикат критичен минимум възмутена солидарност. Подобен лесен патриотизъм се превърна в индулгенция за всякакви минали грехове и политически гимнастики. Видяхме и как безсрамно страстната защита на българщината се гарнира с руско знаме и георгиевска лентичка.

В този си вид разговорът за историческия прочит на миналото и колективно съзнание на нацията няма смисъл да продължава. Той трябва да започне отначало – с коректно разграничение между академично, публично, популярно и политическо ниво. Трябва да се води внимателно, с ясното съзнание, че това е интимен разговор, изповед между българите, тяхната семейна, родова и колективна народна памет и в него не дължим нито „благодарност“, нито „толерантност“ към външни за нацията ни общности, държави и идеологии. Този нов прочит обаче, трябва да бъде освободен от комплексите на миналото и да бъде увенчан с трезв поглед, какъвто днес, за разлика от повечето минали периоди можем да си позволим в качеството си на осъществени европейци. Подходът трябва да бъде хуманистичен, но не идеологически. Няма нищо по-естествено от негативизма спрямо Османската империя и мъките и изоставането, които тя е донесла на българите.  Задължително е обаче, този исторически гняв да не се пренася върху днешните турци или към нашите сънародници, изповядващи исляма. А ако такава злоупотреба се прави умишлено и с политическа цел, трябва да срещне безкомпромисен публичен отпор от всеки български патриот, от всеки добър християнин и най-вече от съответните държавни служби.

За разлика от интимния характер на общностната митология, официалният историческият разказ трябва да бъде адекватен на общоприетата европейска и балканска история, на легитимната историческа периодизация и понятиен апарат. Поддържането на някакъв извадена от контекста на световната историческа наука официален разказ за миналото,  изкуствено патетичен, или пък изкуствено нихилистичен, би било фарс, подобен на скопската антиквизация от най-близкото минало.  В същото време модерният исторически прочит трябва да се отнесе уважително към националната митология. Да приеме, че тя е колективна памет, част от общата ни идентичност, съ-причастие,  и по думите на Гюстав льо Бон има свой самостоятелен живот, своя трансцендентна, по някакъв начин магична същност, по-силна от всяка рационалистична постройка. Няма причина двете – историята като наука и националната митология като колективно чувство да прилягат плътно една върху друга и не е нужно да бъдат еднакви. Задължително е обаче най-после да се научат да съжителстват в уважение. Тъкмо в това ще проличи зрелостта ни като общество, преодоляло и оковите на робството, и комплексите, свързани с него, и детските болести на свободата, и изкушенията на популизма. Общество, чийто свободен християнски дух победи мрака на робството и намери своето място сред другите европейски народи, както ни завеща Апостола.

 

Споделете чрез

Предишен

Следващ

Запишете се за нашия бюлетин:

По този начин, ще получавате:

* Най-интересните статии от месеца
* Новини за събитията организирани от нас
* Ексклузивно съдържание

Успешно записване за бюлетина на Консерваторъ!