fbpx

Избирателната система като политическо оръжие

Време за четене: 5 мин.

Изборните правила в България са променяни многократно в периода 1991-2021 г. Само приетият през 2014 г. Изборен кодекс е изменян над 20 пъти. Всяка от тези промени е предизвиквала остри дискусии, свързани както с нейното съдържание, така и с избора на точния политическия момент, в които се предлага. В академичния дебат е налице сериозното присъствие на проблема за причинно-следствените връзки, в които участват избирателните системи. Например, много автори подчертават влиянието на партийната система върху избирателните институции, a други, като Дюверже, изследват значителното влияние на  избирателните закони върху структурата на партийната конкуренция.   

Изборната реформа във всяка държава е чувствителна тема, тъй като става дума за „правилата на играта“. Въпреки че политическите партии и други заинтересовани страни могат да имат истински полза от подобряване на изборния процес в своята страна, те също имат политически интерес да се опитат да идентифицират системи и механизми, които ще благоприятстват собствените им политически шансове. Подобни дебати за реформа са нормална част от политическия процес, но също така е вярно, че честите промени в избирателната рамка не насърчават стабилността в една демокрация. Значителни промени, прекалено близо до изборите, могат да бъдат несправедливи за някои политически сили. Венецианската комисия на Съвета на Европа, например, предлага големи промени да не се правят в рамките на една година преди провеждането на избори.                

Преглед на промените в дизайна на избирателната система в България

България е пример за държава, претърпяла неколкократни изменения във вида на избирателната система. Изборният закон, договорен на дискусиите на Националната кръгла маса през 1990 г., стъпва на смесената система, която се описва като хибрид от два принципа на проектиране на избори: мажоритарен, който обикновено има едномандатни район с управление на мнозинството и са склонни да дадат по-голямо представителство на двете партии, получили най-много гласове; и пропорционален, които имат многомандатни райони, обикновено с партийни списъци, и обичайно създаващи парламентарно представителство, което до голяма степен отразява дяловете на гласовете на множество партии. Този тип смесена система „награждава” най-големите партии, превръщайки относителните мнозинства на първи тур в абсолютни мнозинства на втория тур. Мажоритарният елемент в нея е в полза на утвърдената, голяма, червена партия, която оказва пряко въздействие върху избора на избирателна система по време на преговорите на Кръглата маса.

От 1991 г. до 2009 г. избирателната система е изцяло пропорционална, с 31 многомандатни избирателни района, в които се разпределят 240 депутатски места. Въпреки елементът на партиен мотив, от страна на СДС, за въвеждането й, тя спомага развитието на демократичността и с годините способства за утвърждаване на политическия плурализъм в парламентарната структура на страната.        

Нова реконструкция на дизайна на избирателната система се прави от  БСП и ДПС през 2009 г. В допълнение към многомандатните избирателни райони се въвеждат и същия брой едномандатни избирателни райони. По-конкретно, 209 от депутатите биват избирани чрез пропорционално представителство в 31 МИР, а останалите 31 ЕИР излъчват по един народен представител чрез просто мнозинство. Основните аргументи против въвеждането на 31 мажоритарни избирателни района са, че разликата в големината на избирателните райони изкривява представителство и води до засилване търговията с гласове. С други думи, в по-малките избирателни райони, депутатските места са „по-евтини“ като брой гласове. Извършването на промените въпреки сериозните притеснения подкрепят тезата, че са направени без да се помисли за по-нататъшното въздействие и желанието, което ги провокира е задоволяване на тясно партиен интерес. Електорално инженерство,  което в крайна сметка се оказва пагубно за създателите му и донесе триумф с почти пълно мнозинство на набиращата сили по това време ПП ГЕРБ.

С приемането на Изборния кодекс от 2011 г., известен още и под името „Кодекса Фидосова“, отменя приетата без широк консенсус смесена система с мажоритарен елемент и въвежда отново добре познатата пропорционална избирателна система, която предвижда всички мандати да се оспорват в многомандатни избирателни райони,[1] този път с полуотворени списъци (преференции).

По-късно въпросът за дизайна на избирателната система бе повдигнат и от президента Плевнелиев, който се зае с организацията на национално допитване по няколко основни теми за българския политически живот, като един от тях предлагаше въвеждането отново на избирателна система от смесен тип. Изходът от проведения референдум на президента Плевнелиев и бламирането на идеята за електронно гласуване от парламента, провокира инициирането на нов Национален референдум от шоумена Станислав Трифонов. Въвеждането на мажоритарна избирателна система с абсолютно мнозинство в два тура бе в основата на плебисцита. Резултатът в подкрепа на чисто мажоритарната система е висок, но недостатъчен за придобиването на задължителен характер.        

Вследствие на проведения референдум, се създаде и политическата партия „Има такъв народ“. Проект набрал политическа инерция, генерирана от желанието на обществото за поява на нов „спасител на нацията“, „бранител на всеобщото благополучие“. Въвеждането на мажоритарната избирателна система, с цел подобряване на политическото представителство, бе основната заявка на ИТН. Логически противоречия или по-скоро внимателно направени сметки, отнасящи се до активите и пасивите, които ще донесе мажоритарната избирателна система за новосъздадената партия, не доведоха до нейното реализиране, а подобряването на представителството остана на заден план.  

Оттук и въпросът защо най-важният елемент от електоралната система на една държава – видът избирателна система, е подложен на многократни промени, включително подложен и на национално допитване.

Основен принцип на демокрацията е парламентарното представителство. При парламентарната демокрация, суверенът учредява държавната власт, посредством избори, резултатите от които концентрират властта в определена политическа формация или коалиция. Така правомощията за упражняване на власт се делегират върху народните представители, които са длъжни да се ръководят в действията си от името на народа, за благото на народа – поне на теория. Националното допитване по теми, изискващи сериозни анализи на специалисти по избирателни системи и политически науки, не бива да се определя като свойствен демократичен инструмент, а по-скоро като липса на адекватност от допусналите провеждането на референдум по толкова специфичен въпрос. Референдумите в условията на недобре развита политическа култура и импулсивност, присъщи за страната ни, по-подходящо би било да повдигат въпроси като например „Лятното или зимното часово време предпочитате?“

Отношението на политическите партии към изборните правила, многократните изменения и внушения, правени през годините от тях, не водят до повишаване качеството на демокрацията в страната, а свидетелстват за използване на законодателните техники като инструмент на управляващото мнозинство, определена партия или дори личност. В този контекст става ясно защо действия, аргументирани с необходимостта да се ограничи политическата корупция или да се подобри политическото представителство, например, често пъти водят до диаметрално противоположни резултати.                                         


[1] Изборен кодекс, 2011 г., член 5, параграф 1

Споделете чрез

Предишен

Следващ