Сборникът от три тома „Изминат път“ на Данаил Крапчев е важен не само като част от българското публицистично наследство, но и като културен паметник, който пази критически анализ и наблюдения върху най-ключовите исторически събития от първата половина на XX век. В тях Крапчев показва как журналистиката може да се превърне в основен инструмент на социалната и политическата промяна, а самите текстове имат стойност, която излиза далеч извън времето си. Преиздадени от издателство „Еделвайс“, трите тома от „Изминат път“ позволяват на новите поколения читатели да се докоснат до острото перо и изключителната проницателност на Крапчев и да преосмислят значенията на демокрация, морал и национална идентичност.
Кой е Данаил Крапчев
Данаил Крапчев (1880–1944) е значима фигура в българската журналистика и публицистика, известен с демократичните си идеи и остра позиция срещу тоталитаризма. Роден в Прилеп, Крапчев завършва история в Софийския университет и започва журналистическата си кариера в списание „Македоно-одрински преглед“ през 1906 г. По-късно той става редактор на различни вестници и списания, включително „Илинден“, „Отечество“, „Родина“ и „Българин“, които представляват активната му роля в националноосвободителните борби за Македония и Одринска Тракия.
През 1919 г. Крапчев основава ежедневника „Зора“, който става един от най-популярните и четени вестници в Царство България. Под негово ръководство вестникът печата статии и произведения на именити български интелектуалци като Симеон Радев, Александър Балабанов и Чудомир. Въпреки че „Зора“ си извоюва популярност със своите демократични принципи, веднага след преврата на 9 септември 1944 г. Крапчев е арестуван и малко след това убит от комунистически сили при неизяснени обстоятелства, бивайки посмъртно осъден от Народния съд като „фашист“. Реабилитиран е през 1994 г.
Том I: Началото на пътя и борбите за свобода и идентичност
Първият том на „Изминат път“ обхваща времето преди Първата световна война и Балканските войни, когато българската нация преминава през изключително трудни периоди на борба за независимост и за укрепване на своята идентичност. В този начален етап Крапчев се формира като журналист и общественик, като става свидетел на драматичните събития, белязали региона. Статиите му от този период отразяват възгледите му относно националния въпрос в Македония и Тракия, като същевременно подчертават важността на просветителската дейност и на сплотеността на българския народ. Тук той работи активно за популяризиране на проблемите на българите в Македония и Одринска Тракия, а работата му с Пейо Яворов във вестник „Илинден“ още в ранния период от кариерата му е показателна за неговата отдаденост и желание за обществена промяна.
От статиите му става ясно, че Крапчев е силно повлиян от патриотизма на баща си Васил Крапчев, както и от своето образование в Солунската българска мъжка гимназия – средище на културно-националната идентичност на българите в Македония. През този период той застъпва идеите за социално и икономическо равенство, за което изключително важна роля играе културното обединение на българите. В първия том се забелязват и първите му критики към великите сили, които според него пренебрегват Балканите и тяхната специфика.
ПРЕХОДНОТО И ПОСТОЯННОТО
Несгодите и продължителността на войната карат хората да мислят, че тя няма да има край. Страшно мъчително е еднообразието. Беше време, когато мирновременната обстановка ни се виждаше скучна, досадна. Тогава войната се рисуваше като нещо красиво, романтично, което ще ни изкара от ежедневното делнично настроение, ще внесе известно разнообразие. Но то вече е отдавна минало…
Ето вече три години живеем под тежестта на войната. Еднообразието смъкна романтичния ѝ ореол; тя стана делничен факт. Дори проявата на добродетели, на които ще се чудят бъдещите поколения, минава незабелязано; победата над всепобедния инстинкт да се живее не особено ни трогва.
Сега се идеализира мирновременната обстановка, домашното огнище, нивата, дюкянът, работното ателие. Няма по-променчиво нещо от човека. От което се е възхищавал вчера, днес не може да го търпи. Иска дори нещо по-друго от това, което е днес, което е било вчера. И понеже впечатленията от тежкия военен живот са силни, те са изличили скуката и досадата на мирновременния. За да се опреснят, човек трябва да ги преживее наново и по-дълго. Тогава вече ще се промени.
Разказвайки за миналото, той ще се наслаждава сам от своя разказ, ще трогва неотзивчивите и бездушните сега, които са заслепени от еднообразието, които не могат, понеже са наситени с впечатления, да се възхищават от най-възвишеното. Тогава ще се промени сегашното настроение. Недоволни от скуката на мирния живот, хората ще почнат да идеализират пак войната. Макар тая мисъл днес да изглежда еретична и оня, който я проповядва, да рискува да бъде линчуван, тя исторически е вярна.
Отвращението от войната не е нов факт. Не за първи път човечеството се е разочаровало от нея. От наполеоновските войни – да не говорим за по-малките – ни делят едва сто години. И човечеството забрави, че те не са били по-малко тежки от сегашната. Да не отиваме толкова далече: У нас настроението значително се промени в течение само на три години. Половината от борците през балканската и междугалактическата война са участници и в сегашната. Те са преживели бързата промяна от едно настроение в друго. И някои от тях, забравяйки вчерашното минало, мислят, че днешното настроение ще бъде непроменно, вечно. Човешка самоизмама!
Когато в тила се живее с такава илюзия, колко повече тя господства на фронта, особено в окопите, дето войникът вижда все едни и същи каменяци пред себе си, все едни и същи хора около себе си. Особено е досадна продължителната окопна война: тя е убийствено еднообразна; окото се изморява да гледа все същите ридове и планини, същите реки и езера; да върши все същата работа, да яде същата храна. При това, опасностите за живота при всяка пауза усилват жаждата да се живее, да се живее на провала, да се изпие чашата на живота до нейното дъно с всичките ѝ сладости и горчивини, като се забравят последните.
Настроението се мени. Влечението към разнообразие го определя. Това, което е било, няма да е, и което е, няма да бъде.
Над тая капризна промяна е и трябва да стои трайното, постоянното, към което пак ще се повърнем не след дълго, ако се поддадем на сегашното настроение. Това стана. То без друго ще стане, ако вземе връх настроението. Разсъдъкът и волята трябва да го контролират и да господстват.
в. „Пряпорец“ — София, 22 май 1918 г.
Том II: Следвоенна Европа и укрепването на демократичните принципи
Вторият том включва текстове, писани между двете световни войни – период на изпитания за България и българската идентичност. След Първата световна война България попада в тежка икономическа и политическа ситуация, а Крапчев се изправя пред нови предизвикателства като журналист и общественик. Този том ясно разкрива неговата позиция в защита на демократичните принципи и критиката му към възникващите авторитарни режими в Европа. Като директор на вестник „Зора“, той използва своето влияние и популярност, за да изрази безпокойствата си относно нарастващите репресии и ограничения на свободата, както в България, така и в международен план.
Крапчев се обявява срещу всяка форма на политически натиск, защото вярва, че демокрацията е единственият възможен път за развитие на обществото. Той защитава принципите на независимата журналистика и изтъква, че свободата на словото е основен стълб на прогреса. През тези години той насърчава критичното мислене и обществената отговорност, особено сред младите хора. Крапчев активно пише срещу заплахата от надигащите се идеологии на тоталитаризма в Европа, като призовава за обединение на силите на разума и морала срещу крайните социалистически движения.
Том III: Тъмните години на Втората световна война и предупрежденията на Крапчев
Последният том е посветен на времето на Втората световна война, когато Европа и светът са изправени пред трагедия, за която Данаил Крапчев не спира да предупреждава. С нарастването на напрежението той критикува политиките на великите сили, които според него водят България и Балканите към нови катастрофи. Крапчев предсказва опасностите от придобиващия все повече сили болшевизъм, като подчертава, че победата на комунизма над Европа ще доведе до невиждани трагедии за българския народ. Тези текстове отразяват дълбокото му чувство за отговорност към обществото и готовността му да се противопостави на когото трябва, в защита на своята истина.
Обръща голямо внимание и на младежките националистични организации от Царството.
ДУХ НА ВЪЗРАЖДАНЕ
През Църварица, покрай Черната скала прекосяваме Осоговския лабиринт и по течението на Брегалница стигаме в Кочани. Кочанското поле е покрито със зелени и свежи оризища. Кочанският ориз е прочут по своя вкус още от турско време: от тук турските султани са си доставяли ориза за пилаф — тая тяхна национална храна. Производството на тоя така жизнен артикул в Кочанско е между 6 и 7 милиона кг., толкова, колкото се произвежда и в Пазарджишко.
В Кочани срещнахме първата група на паисиевци; Млади, пъргави и енергични младежи маршируват бодро по главната улица на тоя чисто български град. Тия младежи се пръскат по селата и помагат на българските селяни в прибирането на богатия полски плод, който Бог е наспорил. Тия младежи, както тук в Кочани, така и в Щип, дето видяхме първенците им, носят в новоосвободените български краища нещо ново, нещо апостолско. Покрай рутината — рутина често необходима за правилно управление — носена от държавните служители в различните им отрасли, тия младежи идат с любов и с идеализъм, който е намалял доста в нашата страна. Тия младежи не се страхуват нито от маларията, доста разпространена по течението на Брегалница, нито от неудобствата и храната. Те се хранят, особено през деня, заедно с жетварите; помагайки им, с кълцан чесън, разтворен в оцет и вода и със сладък хляб. Това е наистина нещо ново. Българската интелигенция в лицето на паисиевци влиза в сношение с българските селяни в Македония. Това са младежи на познати български семейства от столицата и големите провинциални градове на стара България.
Желателно е българските държавни служители от различните области, покрай необходимата рутина, да вземат малко нещо от духа на тия младежи, от тая всеотдайна обич към българския работен народ, която носят в гърдите си паисиевци — тия предани на родното ни дело младежи.
Чрез духа на тая младежка организация, култивиран и разширен, разраснал се в по-широки среди, българският народ наистина може да се възроди и издигне още повече и по-бързо. Това, което липсва в българската държавна машина и което не може да се създаде по официални пътища, то се носи от младежите на съюза „Отец Паисий“. Идете и ги вижте по градовете и особено в полето и ще се убедите в това. Българският селянин, ползвайки се от незначителния им труд, влиза с радост в духовно сношение с тях. Те наистина носят духа на своя патрон.
Има какво да се поучим от тия младежи, които, колкото и да са малко и колкото и да са неопитни, донасят по българските села в Македония не само духа на българската държавност, а и подема на дейците от българското възраждане, който започна отпреди един век и се изля после в студените форми на държавната машина. Това, което липсва често на чиновничеството — ентусиазъм и любов — то се носи от младите и безкористни Паисиевци.
в. „Зора” — София, 15 юли 1941 г.
Последните статии на Крапчев преди трагичната му смърт през 1944 г. са доказателство за безкомпромисния му характер и за изключителната му храброст. Крапчев не се поддава на заплахите и продължава да пише, с пълна осъзнатост, че това може да му коства живота. След Деветосептемврийския преврат и установяването на комунистическия режим вестник „Зора“ е забранен, а Крапчев е убит, защото не се отказва от своите убеждения и от защитата на демократичните принципи.
„Изминат път“ днес: актуалност и значение на идеите на Крапчев
Преиздаването на „Изминат път“ от „Еделвайс“ е важна стъпка за българската култура, тъй като тези томове носят послания, които са актуални и в съвременния свят. В тях се разкриват опасностите от политическото насилие и ограниченията на свободата на словото, а също така и необходимостта от защита на основните права на личността. Днес идеите на Данаил Крапчев за обществена отговорност и почтеност в журналистиката остават еталон за професионална етика и независимост. В съвременния глобален свят, в който демокрацията и свободата на словото продължават да бъдат застрашени, личността и творчеството на Крапчев могат да бъдат вдъхновение за всички, които търсят пътя към истината и правото на свободно мнение.
Тази трилогия остава важен исторически документ, но и свидетелство за силата на словото и за смелостта на един журналист, който не се страхува да остане верен на своите принципи дори пред лицето на смъртта. „Изминат път“ е не просто хроника на събитията, а и личен разказ за моралното израстване на един човек, чийто глас продължава да звучи актуално и днес.
