Исус се смееше много, четем в “Евангелие от Юда”.
Попитах един въцърковен приятел и мирянин какво мисли за намерения, увит в кожен ремък, папирус в египетската област Ел Миня.
„Всъщност е стандартно гностично евангелие, каквито има много. Докато единственият запазен ръкопис е коптски от IV век, то анализът на текста предполага гръцки първообраз от II–III век, като някои данни говорят за след времето на разрушаването на Втория храм – в Александрия, по времето на император Адриан. По това време вече каноничните евангелия са на по 50–100 години, т.е. представляват утвърден текст.
Мен лично текстът не ме изненада, защото има и други гностични евангелия. Не ме притесни – тъй като е по-късно, и по-далече от времето и мисленето на Иисус Христос от каноничните евангелия, така че не може да ги конкурира в очите ми като авторитет по въпроса на Христовото учение. Не ме и възмути – хартията (в случая – папирусът) понася всичко. Всеки грамотен човек може да си напише каквото му се струва правилно по какъвто и да е въпрос. Битието на инкарнираното Слово не е изключение.”
Мнението му олицетворява общо взето стандартната позиция на занимаващите се с подобна тематика учени, стига да смъкнем долната граница на първообраза на Евангелието от Юда на 140–160 година сл. Хр., както настояват коптолозите. Което означава, че действително каноничните евангелия вече са били написани, може би с изключение това на Йоан, което датира най-вероятно пак от този период.
Хронологическата достоверност обаче не е цел на този текст. Това, че Иисус обичал да се смее прочетох още навремето в романовата поредица на Хуан Хосе Бенитес „Операция Троянски кон”. В нея авторът пише, че Христос обичал да пие вино. Виното и смехът са характерни и за пълнокръвния образ на Иисус в „Евангелие според Пилат” – художествен разказ на Ерик-Еманюел Шмит. Историческата панорама, чийто обход прави Шарлот Алън в „Човекът Христос”, ни показва, че образът на Богочовека винаги е бил обрисуван в зависимост от конкретните разбирания на конкретните епохи. Различните секти в самото начало на появата и утвърждаването на християнството, а впоследствие и наложилата се ортодоксия моделирали същността на Иисус спрямо собствените си потреби. Монополът върху тълкуването на идентичността на Иисус обаче постепенно се губи от Църквата и днес всяко едно културно движение сътворява и интерпретира свой си Христос. Във всички случаи обаче тенденцията да се конструира един пълнокръвен, жив, действителен, в смисъл на реален, достъпен, интелигибилно и сенсибилно обзорим образ на Иисус издава крещящата нужда на целокупното човешко съзнание да има свой си Господ, достъпен Господ, различен от наглед схематично-дидактичния Богочовек от каноничните евангелия.
Питам се обаче дали създаването на образа на Богочовек, който повече да бъде човек и по-малко Бог, си струва обожествяването? Аз не вярвам в човека. Дали човечеството не трябва да престане в опитите си да очовечи божественото, придавайки на нетленното тленен смисъл, само защото по този начин проумява трансцендентното и го асимилира с ограничения капацитет на ум си? Аз не вярвам в капацитета на битийното да проумее инобитийното. Митотворчеството като ситуиране в света на първобитния човек е различно нещо от модерното духовно съществуване на индивида. Религиозното е отвъд митологичното, то освен дескрипция, включва и прескрипция. Дали обаче пълзящите умствени напъни на човека, обхождайки божественото, не цапат последното?
Различните културни напъни и социални „обвивки” на човека придърпват и опитомяват по един свойствен си Христос, екстраполират собствения си бит и чувствителности върху Него. Излиза, че той е създаден по образ човечески, а не обратното, както твърди Библията. Затова, видите ли, Христос обичал виното и се смеел.
Но независимо от интерпретациите му, канонични или художествени, Иисус винаги е добър. Той е с различен статут – човешки, божествен, богоподобен – но е винаги добър. Той е Божий Син, човек, пророк, Месия, учител, религиозен моралист, но е винаги добър такъв. Независимо дали е единосъщен на Отца и без значение колко воли имал в себе си, Иисус е добър. Юда, напротив, е амбивалентен. Според канона, той е предател, който е бил сугестиран от дявола „в сърцето” си да предаде Иисус (Йоан. 13:2). Гностическите текстове като „Евангелие от Юда”, както и множеството художествени такива пък тълкуват Юда като най-приближения и доверен ученик на Христос. Субект, чийто мним предателски акт е бил подтикнат от не нечия друга, а от Христовата воля. Нещо повече, сам Юда според едноименното „евангелие”, е избран от Иисус като единствения сред учениците Му, който ще научи тайната на живота. А според гностиците (сам Юда бил гностик), знанието ще спаси човека, а не кръстните мъки на Иисус. Пак според последните, архангел Гавриил дарил само избраници (именно гностиците) с духове, които ще продължат своето съществуване и след смъртта, докато за останалите люде заедно с физическата, настъпва и духовната смърт. Последните имали души само за „временно ползване”, за одухотворяване на иначе материално съобразеното си съществуване. Предавайки Иисус, Юда го отървава от физическия затвор на тленното тяло.
Мисля си, че Юда е близко до човека. Юда е богът, който човечеството търси, той е добър и лош едновременно, лесно смилаем от човека и, някак, негов познат. Юда може да бъде опипан и проумян с неговите чисто човешки слабости. Юда ни е близък с това, че той е най-приближеният до Христос негов ученик и с това, че той същевременно го предава. Хората сме Юди, защото той е добрият и лошият, най-примерният ученик и предател същевременно. Най-сетне, Юда е просто човек.
Хората харесват и симпатизират на Христос, защото предпочитат доброто пред злото, а не поради проумяването на Неговата същност и мисия на земята. За тях Иисус е преди всичко роденият във Витлеем назарянин и чак след това Богочовекът, призван да изкупи греховете им.
За разлика от него, Христос е духовен наратив, той е модел за подражание, но никога недостижим такъв за обикновения индивид. За последния Христос е един вечен копнеж на човешкото по божественото, един перманентен процес на духовно себеосъществяване, в който няма краен предел, защото божественото е безкрайно само по себе си и недостижимо за хората. Христос е метафизически императив, който е свръхнравственият капацитет на човечеството.
Хората живеем в Юда, но мислим и чувстваме Христос.
Юда е непосредственото човешко битие. Той е допирът до съвършеното (ученикът на Христос) и негов яростен отрицател (предателят на Христос). Според Евангелието според Матей, когато Юда извършва издайническата си целува, казва на Иисус „Радвай се, Рави!”. Тази целувка е физически досег до съвършеното, образ-метафора на допира между човешкото и божественото. И независимо дали Юда е действал, подтикнат от дявола, или удовлетворявайки молбата на самия Христос, този физически допир означава предателство.
Предателството спрямо божественото като че ли грози човека винаги, когато той се опитва да достигне това, което е отвъд него и свръх него. Юда става непосредствен резултат на пробвалия се да се превъзмогне човек, дръзналия да докосне Онова, чиято същност е отвъд сетивната материя, че да бъде докосвано. Всеки, който търси Бог и влиза в някакъв вид взаимоотношение с него, е Юда. Той е по природа Юда, защото по природа е несъвършен и посредством своето несъвършенство контактува с Иисус.
Юда, еретикът и най-близкият Христов последовател, както знаем, завършва, обесвайки се на дърво. Лука, евангелистът и ортодоксът, също умира, увиснал на маслиново растение. Две различни визии за Иисус завършват със задух в гърлото и липса на физическа подпора на нозете.
Сигурно в очите на самия Христос ние всички сме еретици, а различните човешки интерпретации, белязали собствения ни социален контекст, са за него апокрифни. Сигурно спекулативните ни умопостроения гъделичкат чувството му за хумор. Но, както вече стана дума, в „Евангелие от Юда” пише, че Иисус обичал да се смее. Затова, „Радвай се, Рави!”
