С обявеното си решение да напусне ОПЕК (Организация на страните износителки на петрол), при това дни преди държавите от картела да се съберат на днешната разширена среща във Виена, Катар като че ли реши да вземе нещата в свои ръце. Каквото и да се случи на формата ОПЕК Плюс, в който участват и страни като Русия и Казахстан, тази среща ще се запомни с това, че е последната за Катар.
От Доха обясниха решението си по следния начин: оттук нататък техен приоритет ще бъде добиването и продаването на втечнен природен газ (LNG). И въпреки че представителите на Катар отказаха да аргументират допълнително позицията си, Саад ал-Кааби, министърът на енергийните отношения на страната, все пак каза, че петролният бизнес е “контролиран от организация, управлявана от една страна”.
Или с други думи, Катар, който произвежда едва около 600 хил. bpd (барела петрол на ден), е в петролния бизнес един своеобразен Давид, опълчващ се на Саудитска Арабия – мускулестият Голиат в брашна, добиващ около 11 млн. bpd.
Това не означава, че Катар ще преустанови участието си в бизнеса с “черното злато”. Въпреки че Доха е едва на 11-то място в самия ОПЕК по производство на тази суровина от общо 15-те членки на организацията, износът на петрол (суров и рафиниран общо) е формирал около 23 млрд. долара приход на държавата за 2017 г. И ако за ОПЕК напускането на Катар да няма кой знае какво значение, то петролът ще продължи да има такова за арабската страна.
Преориентацията на Доха към допълнителното разработване на добива и експорта на LNG обаче е съобразено с наличието на съответния ресурс под контрола на страната. За разлика от петрола, таванът за експлоатация на природен газ все още не е достигнат за Катар. А това е при положение, че и в момента Доха осигурява около 30% от световното потребление на тази суровина. Самата държава дълги години бе неоспоримият номер едно в света по износ на LNG, но през последните години усеща силната конкуренция, идваща от Австралия и САЩ.
Затова по-рано през годината Катар вдигна мораториума върху газовото находище North Field, така както и реорганизира основните си компании в бранша (т.е. сля QatarGas с RasGas, което ще спести около половин милиард долара операционни разходи за година). Целта на Доха е да отговори на все по-сериозната конкуренция на Канбера и Вашингтон, повишавайки годишния си износ на втечнен природен газ с около 1/3-та (да достигне количество от 110 милиона метрични тона до 2024 г, при износ от около 77 ммт. за 2017 г).
Предстои да видим обаче дали това отдалечаване на Катар от ОПЕК ще бъде придружено с повишаване на активността на страната в един друг формат – Форумът на изнасящите газ страни (Gas Exporting Countries Forum, GECF). Там вече са Русия и Иран, които, заедно с Катар, притежават около 57% от световните залежи на газ. В GECF Катар ще има тежест и свобода на действие, каквито никога не е имал в ОПЕК (дори и преди Катарската криза).
В GECF Катар няма да бъде Давид, а един от тримата Голиата.
А в далечна перспектива някои от най-големите въпроси, свързани с енергийната диверсификация на Европа, могат да намерят отговори именно в GECF: ще продължи ли Русия да изнася природен газ за Стария континент, а Катар – за Далечния изток (за Япония и Южна Корея)? Възможно ли е някакво разместване, във връзка с намаляването на операционните разходи, или ще продължи да има “тихо” съгласие за преразпределение на пазарите между Москва и Доха?
Въпреки силните козове, които Катар има когато става дума за производство и износ на природен газ, трябва да се отчита и това дали Русия не играе същата роля в GECF, каквато практикува Саудитска Арабия в ОПЕК. Тъй като Рияд ускорено централизира петролния картел около себе си, съпровождайки този процес с маргинализирането на ролята, която имат другите държавни-членки на организацията.
Именно тази маргинализация прави така, че недоволството спрямо ролята на Саудитска Арабия в ОПЕК да е споделено не само от Катар, които имат и чисто политически причини за напускането на картела, но и от страни като Ирак и Иран. Успоредно на Доха, Багдад и Техеран са против решението на Саудитска Арабия за съкращаване на производството на петрол. Ирак има нужда от средства за възстановяването на страната от войната с Ислямска държава (според някои оценки необходима е сума от порядъка на 100 млрд. долара), а Иран и без това вече произвежда и продава по-малко петрол покрай наложените американските санкции (иранският добив вече е съкратен с около 1 млн. bpd).
Нещо повече. Логиката на тези столици е, че ако Рияд е искал да запази цената на петрола достатъчно висока, то Саудитска Арабия просто не е трябвало преди това да се поддава на американския натиск да покачва добива си (същото направи и Русия, за да могат двете страни заедно да компенсират иранския дял от “черното злато”).
А самото съкращение на производството вече е предварително съгласувано, но не на текущата среща на ОПЕК Плюс във Виена, а преди около седмица на форума Г-20 в Аржентина на рандевуто между руския президент Владимир Путин и престолонаследника на Саудитска Арабия Мохамед бин Салман (коментираният обем е намаляване на добива с между 1 и 1.4 млн. bpd).
Някои от страните членки на ОПЕК обаче определено не са доволни, че те трябва да изпълняват решения, без да участват в тяхното вземане. Не е доволен и президентът на САЩ Доналд Тръмп, който, непосредствено преди срещата на ОПЕК, използва социалните мрежи, за да подчертае дебело, че “светът не иска да види и няма нужда от по-високи цени на петрола”.
Т.е Саудитска Арабия е в деликатна позиция (отново). Какво ще избере да направи страната? Да остане вярна на уговорката с Русия, намалявайки производството на петрол, или отново ще послуша САЩ (този път да не съкращава добива си)? Ще си заплати ли Рияд топлото посрещане на престолонаследника Мохамен бин Салман от страна на Владимир Путин в Аржентина? Колко петрол, измерени в милиарди долари, струва кризисния PR: ръкостискането с руския президент?
В крайна сметка, пред Москва и Вашингтон ролята на Давид е за Рияд.
И ако пред Саудитска Арабия тепърва има избор, то Катар вече направи своя.
И тук дори не става дума толкова за напускането на ОПЕК, колкото за това, че особено след Катарската криза отпреди година и половина, която Саудитска Арабия, ОАЕ, Египет и Бахрейн инициираха срещу Доха, последната все повече играе в отбора на Турция и Иран.
Неслучайно миналия месец, по време на визитата в Ирак на заместник-министър-председателя и министър на външните работи на Катар, Мохамед бин Абдулрахман ал-Тани, се заговори за формирането на нов алианс, състоящ се от Катар, Турция, Ирак, Иран и Сирия. Колкото и невъзможна да изглежда подобна компилация, при една дълбочинна дисекция в нея ще се види една коалиция, която макар да е конюнктурна и срамежлива, е вече в ход: тази между шиитските аятоласи и сунитските мюсюлмански братя.
В бизнеса с петрол и политика Давид може да е малък, но далеч не е сам срещу Голиат.
