fbpx

Кавказ прави трудното – сближава Байдън и Ердоган

Време за четене: 6 мин.

Когато американският президент Джо Байдън и турският му колега Реджеп Таийп Ердоган направиха среща тези дни, макар и на гърба на Г-20 в Рим, човек трудно би могъл да се сети за по-малко логичен момент за такова (превърнало се вече в) събитие. Това е така, тъй като тази среща се осъществи много скоро след заявката на турския държавен глава да изгони десет посланика, един от които би бил именно американският.

Да, въпросната закана така и не бе осъществена. Включително заради старанието на Вашингтон кризата с Анкара да бъде преодоляна, което се изрази в излизането с изявление на американското посолството в Турция, че то ще се придържа към спазването на законите и регламентите на страната домакин и принципа за ненамеса във вътрешните й дела (т.е чл.41 от Виенската конвенция). Но реализирането на среща между Ердоган и Байдън – при това, продължила повече от предвиденото – след такъв прясно полемичен епизод в двустранните отношения на държавите им, бе по-скоро изненадващо решение от страна на американците.

Страничният наблюдател започва да се пита: трябва ли някоя държава, чиято власт иска да си осигури среща с ръководителя на Белия дом, в предварителен порядък да заплаши, че ще обяви американския посланик за персона нон грата, та да получи такава среща?

Много по-логично би било, ако Байдън и Ердоган бяха провели такъв разговор, когато турският президент пътува до Ню Йорк покрай Общото събрание на ООН в края на септември. Още повече, че основната цел на въпросната визита на турския президент в САЩ бе точно тази: да има разговор с американския президент. Да не говорим, че към онзи момент проблемите между Вашингтон и Анкара бяха с няколко по-малко.

Междувременно обаче, в рамките на последния един месец, се появиха и нови проблеми между Турция и САЩ.

Така например, южната ни съседка бе вкарана в „сивия списък“ на държави, които попадат под засилено наблюдение, поради недостатъчно положени усилия в борбата с финансирането на тероризма и прането на пари (това се случва покрай създадената от Г-7 Работна група за финансово действие, FATF). А в САЩ Апелативният съд на Втори окръг излезе с решение, че Halkbank, в която банка турската държава е мажоритарен собственик, трябва да бъде санкционирана заради заобикаляне на санкциите срещу Иран.

Тези обстоятелства обогатиха иначе стандартните разногласия в турско-американските отношения: подкрепата на Вашингтон за кюрдите в Северна Сирия, закупуването на руския зенитно-ракетен комплекс С-400 от страна на Анкара, изключването на Турция от програмата на многоцелевия изтребител F-35 и забавянето на някои производства на турската военна индустрия покрай отказа на американци и германци да издават лицензи за експорт към страната на важни части и технологии. Към последните администрацията на Джо Байдън не пропусна да даде и своя отпечатък, определяйки по-рано тази година масовото избиване на арменци през 1915-та като геноцид.

В такъв контекст – на прибавяне на нови проблеми към старите – дойде заканата и за изгонването на американския посланик от Анкара, успоредно на още девет негови колеги. Към онзи момент изглеждаше така, че дори и сътрудничеството между САЩ и Турция, покрай изтеглянето на НАТО от Афганистан, не е успяло да преобърне низходящата тенденцията в отношенията между двете държави.

Но да си дойдем на думата: така или иначе, как е преминала срещата между турския и американския президент? Все пак, вместо да бъде двадесетминутна, тя е продължила малко над час.

Ако отправна точка за анализ са прессъобщенията, пуснати след срещата от Белия дом и президентския дворец в Бештепе, то първото, което прави впечатление, е, че те се различават. Турското такова е много по-общо, ограничаващо се до това да каже, че срещата е „протекла в позитивен дух“ и е „адресирала двустранните отношения и регионални теми“ (кои точно обаче не се споменава). Единствената конкретика в турското изявление е, че двете държави са се разбрали да създадат общ механизъм за утвърждаване на отношенията помежду им, а също така са обсъдили климатичните промени, двустранната търговия и сътрудничеството им в рамките на НАТО (уви, подобен текст може да съществува в прессъобщение след среща, между които и да е две членки на Алианса).

Американското изявление обаче бе по-пунктуално. От него разбираме кои са били обсъдените теми (Сирия, Либия, Афганистан, Източното Средиземноморие и Южен Кавказ; друг е въпросът дали за час и пет минути могат да бъдат обходени задълбочено всички тези теми), така както и това, че са повдигнати въпроси, които имат спорен за двете страни характер (С-400, демократичните институции, човешките права и върховенството на закона).

От списъка с теми, които Байдън и Ердоган са обсъждали, най-изненадваща е тази за Южен Кавказ. Именно в този регион обаче се крие и една от мотивацията на Вашингтон и Анкара все пак да поддържат отношения, които не се изчерпват само със напрежението, станало изключително характерно за двете столици в последно време. А когато става дума за Южен Кавказ, то специфичното в турско-американските отношения е следното: в този топос двете държави все още имат преобладаващо съвпадение на интересите; в него турската страна има повече инструменти, отколкото са на разположение за американската и това е едно от немногото места, в които Анкара може да наложи думата си спрямо тази на Вашингтон.

Още повече, че във въпросния регион настъпиха няколко динамични развития след последния конфликт в Нагорни Карабах.

Покрай успешната военна инициатива на Азербайджан срещу Република Арцах, Турция получи допълнителни геополитически активи (установявайки коридор с Централна Азия през Нахичеван, Сюник, Азербайджан и Туркменистан от другата страна на Каспийско море). Подобно развитие на обстоятелствата бе за сметка на Иран и Русия: Техеран виждаше как по северните си граници, включително чрез отсечката „Зангезур“ в Южна Армения, Турция изгражда една културно-лингвистична, тюркска линия, а Москва не желаеше да допуска „сглобяване“ на турските компании и инвестиции със залежите на природен газ на Азербайджан и Туркменистан. За Иран и Русия споделено съображение е и опитът за изграждането на турския „Среден коридор“, който пресича Международния транспортен коридор Север – Юг, проектиран точно през Кавказ. Последният е от изключително значение за Техеран и Москва (особено за Русия, която иска през този коридор да свърже в търговска линия Индия и Европа, основен търговски пункт през който маршрут се явява иранското пристанище Бандар Абас).

Скорошното и все още актуално напрежение между Азербайджан и Иран е функция именно на нервността на властите в Техеран спрямо това, което се случва не само в Южен Кавказ, но и като цяло в тяхно съседство (включително и в Афганистан, където Техеран засега не успява да спечели достатъчно от това, че американците напуснаха). За Иран все по-тясното сътрудничество между Турция, Азербайджан и Пакистан, включително чрез провеждане на общи военни учения на територията на държавата от Южен Кавказ, е изключително провокативно.

Но този сюжет, в който съществува напрежение между Баку и Техеран, а Турция, Азербайджан и Пакистан си сътрудничат военно-оперативно и военно-търговски, е според вкуса на Вашингтон. САЩ биха предпочели да виждат как Исламабад и Баку си партнират все повече с члена на НАТО Анкара, когато това е възможно, за сметка на Русия (в случая на Азербайджан) и на Китай (в случая на Пакистан).

Констелацията в Кавказ е такава, че независимо от това колко проблемни са отношенията между САЩ и Турция и колко лично недоверие има между Байдън и Ердоган, то те нямат друг избор, макар и рядко, но да си говорят. Дори и когато това се случва посредством скърцането със зъби.


Оригинална публикация

Споделете чрез

Предишен

Следващ