Колаборационисти или Голисти?

Докато все още очакваме окончателното съставяне и гласуване на българското правителство (към момента на написване на този материал), нека да обърнем внимание на френските избори. Защото те имат огромно значение за бъдещето на цяла Европа, а в България вече видяхме, че чуждите избори се отразяват директно на политиката в страната ни – както се случи след смяната на караула в САЩ.

Първият тур на френския вот ще се проведе на десети април 2022, а балотажът седмица след това. Нещо повече – Франция поема председателството на Съвета на Европейския съюз от началото на 2022 г. Основните претенденти са четирима – действащият президент Емануел Макрон, вечната опозиция в лицето на Мари льо Пен, новата звезда на дясното – Ерик Земур и дясноцентристката Валери Пекрес от Републиканците.

Франция, която отказва да бъде провинция на духа

Дори в определени англосаксонски издания са забелязали, че докато в техните държави доминират формати като „Биг Брадър“ и политеймънт предавания като вечерни ток-шоута, във Франция имат Le Grand debat. Държава, която съществува във вечна екзистенциална криза – от една страна първата дъщеря на Църквата, на Жана Д‘арк, а от друга на Революцията, на Liberté, égalité, fraternité. Разкъсвана между имперския си прерогатив и националния си интегритет.

Няма никакво съмнение, че през последните 30 години светът е доминиран от англосферата във всички области, а в най-важната от тях – културната, е тотално. И докато „американската мечта“ се превръща в кошмар, на политическата коректност е необходим друг център, друга алтернатива. Тя със сигурност не може да дойде от далечни на фундаментално ниво цивилизации, като китайската (без оценка дали са по-добри или по-лоши, а просто различни) или съществуващи във вечен конфликт със собственото си влечение обратно към варваризма,  като руската. Необходимо е тя да бъде наша, европейска.

Френската политика винаги е била странна. В икономическо отношение определено вляво, дори в сравнение със съседна Германия, следващата социалната, Бисмаркова държава. И особено, ако сте последователи на разни американски юлитонкиновци или на прословутата „протестантска етика“. За последното съжалявам, че няма как да се изрази по подобаващ начин сарказма в текстова форма.

От културна гледна точка обаче, тя несъмнено е доста по-вдясно от другите европейски държави. Да, дори в иначе либерални политици като Емануел Макрон. Защитата на националните интереси, енергийната независимост, дипломатическата школа и силната армия са фундаментите на френската политика. И макар на повърхността да изглежда, че са основните двигатели на по-дълбоката евроинтеграция, всичко е подчинено на френската доктрина за постигане на национални цели – независимо дали в континенталната част или в бивши и настоящи задморски територии.

Претендентите

Във Франция президентът има огромна власт. Макар на теория административното устройство да се води „полупрезидентска република“, на практика властта на президента е по-голяма, отколкото в САЩ или Русия (поне

юридически, знаем, че там нещата са малко по…различни). Заради това почти няма да чуете за друга фигура във френското правителство извън Президента.

Настоящият президент Емануел Макрон е и фаворит отново да заеме поста – към момента, няма нито едно социологическо изследване, което да прогнозира загуба, макар процентите при евентуален балотаж срещу Земур и Льо Пен да са изключително близки. Без съмнение Макрон е най-вляво и либерално от всички основни претенденти (кандидати като Меланшон, чиито шансове клонят към абсолютната нула, няма да бъдат разглеждани). Въпреки това, визията му за Франция и Европа, поне в културно отношение завиха вдясно през последната година, може би под натиска на основните му конкуренти. Същевременно Макрон успя да преведе държавата през немалко кризи (без да даваме оценка дали по правилния начин или не) – протестите на жълтите жилетки, атентати и най-вече ковид-кризата. В последната доказа, че не се страхува и от непопулярни решения.

Мари Льо Пен – вечният претендент, отново беше сочена за основна заплаха към втори мандат за Макрон и доскоро изглеждаше, че няма да има никакъв проблем да стигне до балотаж. С цел да увеличи шансовете си, Льо Пен смекчи доста от позициите си – най-вече относно Европейския съюз, зелените политики и дори миграцията. Направено с цел да разшири потенциалните си избиратели, към момента това не постига сумарно положителен ефект.

Значителна част от това се дължи на наскоро потвърдената кандидатура на писателя и журналист Ерик Земур. Ако сте си мислели, че няма как да появи някого по-вдясно от Льо Пен, не сте чели нищо от него в „Le Figaro“. Земур не само обира всички разочаровани от опитоменият „Национален сговор“, но обяви и създаването на партия Reconquête (Завоюване обратно, по иберийската реконкиста).  Преводът на кандидатпрезидентската му реч може да бъде намерен тук и обобщава всички най-важни точки – намаляване на миграцията, запазване на френската идентичност, завоюване обратно на суверенитета от европейски съдилища, реиндустриализация и акцент върху ядрената енергетика, като контрапункт на зеленото безумие.

Последният значим кандидат, който беше избран на вътрешни избори е представителя на les Républicains Валери Пекрес, която победи значими фигури като Бертранд, Барние и Чиоти. Макар всички от изброените нейни съперници да бяха по-твърди в позициите си от нея, тя все пак се намира доста по-вдясно от Макрон, макар и не толкова крайна, колкото Льо Пен и Земур. По собствените ѝ думи тя е „Две трети Меркел и една трета Тачър“. Макар да няма идеологическа чистота, като другите кандидати в този спектър, тя има шанс да събере повече центристки вот.

Време е за смели прогнози с уговорката, че остава почти половин година до изборите във Франция. Най-вероятният следващ президент отново е Макрон. По-ред на вероятностите балотажът ще е 1.) Макрон – Земур, 2.) Макрон – Пекрес, 3.) Макрон – Льо Пен. Редно е да отбележим, че към момента и усреднено социологическите агенции дават най-голяма вероятност победа 54% – 46% за Макрон срещу Льо Пен.

Защо френските избори са важни?

Поради няколко основни причини. Макар да не може да се очаква толкова пряка намеса или рязък завой, колкото след избирането на Джо Байдън във Вашингтон, то влиянието на традиционно силната френската дипломация не бива да бъде подценявано. Особено във времена, в които е крайно необходимо международно разрешаване (или НЕразрешаване) на Македонския въпрос.

Франция винаги е била по-различна, макар рядко да е била наш приятел. Виновна е и за немалко от трагичните събития в историята, след които всичко се обърка, например Френската революция. От друга страна, тя е единствената държава в Европа, която едновременно има достатъчно влияние, подкрепено от голяма икономика и която отказва да бъде идейна провинция, провинция на духа. Докато всяка друга страна (включително Германия, за която може да се спори, че все още е окупирана), следва сляпо, понякога дори несъзнателно дискурса определен от англосаксонския свят, във Франция все още има Дебат. Дебат, за това, как трябва да изглежда Европа и държавата, дебат, некастриран от политическата коректност или доктринерство, макар опитите за това да не са малко.

Същевременно в Германия, другата основна държава в европейския съюз се избира правителство, което не просто ще прави отстъпки пред левите, каквато беше доктрината „Меркел“, а ще направи рязък (по новогерманските стандарти) завой в ляво-либерално-зелена посока. И още по-важно – в посока федерализиране на Общността. Въпросът е дали французите ще са колаборационисти или голисти?


Оригинална публикация

Споделете:
Николай Облаков
Николай Облаков

Създател на платформа “Консерваторъ”. Маркетинг мениджър в редица водещи български и чужди компании с над десет години опит. Колумнист и редактор в няколко български онлайн и печатни издания.