Ескалацията на напрежението между Украйна и Русия трябва да се мисли като епизод от конфликт, който ще отлежава във времето. Т.е. би било твърде оптимистично да мислим, че той скоро ще бъде разрешен.
![](https://conservative.bg/wp-content/uploads/2021/04/172097685_4624638047555250_1048076981962656972_n.jpg)
Основна причина за това е, че нито Москва, нито Киев – макар и по различни причини – са мотивирани да извървят пътя към нормализацията. Какво имам предвид?
За Русия отглеждането на анклав със смесен суверенитет в Донецк и Луганск означава окончателното спъване на Украйна спрямо нейно евентуално членство в НАТО. А докато на територията на Украйна има такава рана, вниманието и ресурсите на Киев ще отиват в осигуряването на средствата за нейното санитарно превързване.
Както демонстрира през 2014-та година с окупацията на Крим, Русия е склонна да вдига мизата, когато става дума за Украйна. Последната, заедно с Беларус, са най-важните компоненти от геополитическото съседство на Русия. Украйна и Беларус са не просто буфер срещу НАТО, но и такъв срещу демокрацията. За Москва винаги е било важно, включително заради културната си близост с Минск и Киев, в тях да не се реализират успешни опити за демокрация или “западни” практики. Поради „ниските” граници на Руската Федерация с тези две държави, то отглеждането на демократична политическа система в коя да е от тях би поставило въпроса за такава и в Руската Федерация.
За Москва „балтийски сценарии” за Беларус или Украйна е дебела червена линия.
Парализирането на Украйна с периодичното „чоплене” на раната в Донбас възпрепятства не само евентуалните перспективи за членство в Алианса на Украйна, но и създава трудности в чисто регионалното ситуиране на Киев. Партньорство с Украйна в таква “отворена” ситуация увеличава риска за потенциалните кандидати: и за Полша (оста Варшава – Киев като част от полския Интермариум или Междуморието), и за Турция (като държава, която, заедно с Румъния и Грузия, по принцип споделят общ интерес срещу доминантата позиция на Руската Федерация в Черно море).
Украйна също няма интерес от разрешаването на този конфликт, докато Минските споразумения са нормативната рамка за това.
Киев счита, че промяна в нейната Конституция, касаеща статута на Донбас, и провеждането на избори във въпросния регион за конструиране на структурите на местно самоуправление, докато:
(1) там са разположени руските прокси-сили
(2) контролът върху границата не е върнат на украинската държава, не отговаря на националните интереси на страната.
В този смисъл, Киев няма интерес от съхраняването на сега съществуващото статукво в тези части от Източна Украйна, защото то работи за Москва.
Основен проблем за Киев остава това, че конфликтът в Източна Украйна е само една от темите в големия европейско-руски разговор, в който Франция, която е една от държавите в Нормандския формат, има съвпадение на интересите с Русия в други топоси, оперативно интересни за ЕС (Либия и Западните Балкани). Оттук и страхът от “изтъргуване” на Украйна. Поради това властите в Киев се опитват да „избягат” от Нормандския формат и да въвличат все повече САЩ (включително с „Кримската платформа”). Имайки предвид словесната ангажираност на демократическата администрация на Вашингтон, последната няма възможност за особено маневриране. И украинците се опитват да използват това, правейки действията на САЩ заложници на тяхната реторика.
Възможна причина за ескалацията на напрежението между Москва и Киев, придружена с дислоцирането на техника и провеждането на бойни маневри на границата на Руската Федерация с Украйна, е желанието на Москва да получи допълнителни отстъпки в Нормандския формат. Друга такава е стандартното отклоняване на вниманието на руската общественост от начина, по който се менажирана кризата с Ковид – 19 в страната. Не бих изключил и варианта за съгласувано тестване на администрацията на Джо Байдън с Китай (докато Пекин усилва, включително военно, натиска върху Тайван, Москва прави същото спрямо Украйна). Не трябва да се подценява и стандартно-критичната рецепция в Руската Федерация на увеличаващия се обем от общи учения в Черно море на НАТО, в които като партньор участва и Украйна.
Възможни поводи за ескалацията могат да бъдат вече хроничната криза с водоснабдяването в Крим (поради което Руската Федерация да се опита да свърже Донбас с Крим), както и получаването на пакет от 125 млн. долара като военна помощ за Украйна от Пентагона в началото на миналия месец.
В този контекст ЕС е парализиран между желанието си да подкрепи Украйна и нормативната база на Минските споразумения, която работи в полза на Русия.
Брюксел е между чука и наковалнята – между симпатиите си и договореностите си (а това, че те се разминават, е показателно за качеството на дипломацията на Берлин и Париж непосредствено след 2014-та година). В Нормандския формат статутът на Германия и Франция е смесен: от една страна, те са държави-членки на ЕС, който има сключено споразумение за Източното партньорство с Украйна, от друга – се опитват да действат като медиатор между Киев и Москва. Русия добре усеща това разминаване, наред с онова между ЕС и САЩ, и се възползва максимално от така създадената ситуация.
И ако причините за Украйна са по-скоро процедурни, а тези на Руската Федерация – предимно концептуални, то и двете нямат интерес от разрешаването на конфликта. За Киев това би създало неблагорпиятни на терен обстоятелства, а за Москва – би отблокирало Украйна.