Кръстоносните походи на Балканите (1366 – 1457)

Време за четене: 18 мин.

Причини и следствие

Кръстоносните походи на Балканския полуостров представляват серия от сухопътни и военноморски кампании на католическите западноевропейски сили, които се провеждат в периода 1366-1457 г. Като основна причина за тях се приема османското нашествие в Европа и нуждата да се противодейства на установяване на траен ислямски бастион в Европа. Кръстоносните походи се провеждат в условията на системна османска експанзия на Балканите, която води до последователното унищожение на редица християнски държави – Второто Българско Царство(1396 г.), Византийската империя(1453 г.) и Сърбия(1459 г.). Това сериозно застрашава сигурността на редица централноевропейски монархии, предимно на Унгарското кралство и привлича вниманието на Хабсбургите, ангажирайки постепенно и техния отбранителен и нападателен капацитет. Кръстоносните походи обаче не успяват да реализират цялостен стратегически успех и да изпълнят главната си цел – прогонването на османците от Балканите. За сметка на това се доказва сериозен политически ефект от гледна точка на това, че дори и във време на феодални междуособици е възможно да се формира единство срещу съществуващата екзистенциална за европейския ред заплаха.

Кръстоносен поход (1366-1367 г.)

Граф Амадео Савойски

Първият от серията кръстоносни походи на Балканите се провежда в периода 1366-1367 г. Причините за него са две – от една страна османските набези в Източна Тракия обезлюдяват териториите на Византийската империя и заплашват столицата Константинопол. Император Йоан V Палеолог има нужда от съюзници, за да установи сигурност в страната си срещу външните врагове, и поема към Унгария, за да търси съглашение с крал Лайош Анжуйски. По време на своето завръщане обаче той бива задържан от българския цар Иван Александър, кокто отказва да го пропусне през земите си.

Тогава на помощ на императора идва неговият братовед граф Амадео Савойски, който събира сухопътна армия, натоварва я на кораби във Венеция и поема на изток. В Егейско море към него се присъединява друг сродник на василевса – управителя на остров Лесбос Франческо Гатилузи. През август 1366 г. обединените им сили извършват десант в Галиполи и отвоюват полуострова от османските завоеватели. След това флотата преминава Босфора и навлиза в Черно море като се отправя към българските брегове.

През есента на 1366 г. граф Савойски превзема пристанищата Анхиало, Месемврия и Емона, а на 25 октомври обсажда силната черноморска крепост Варна. Под стените на Варна графът прекарва повече от месец, което довежда до започването на преговори. В реезултат на това е постигнат договор, според който императорът е пропуснат да се върне в Константинопол, а превзетите пристанища попадат под византийска власт. Византия изплаща на България сумата от 180 000 флорина. През 1367 г. граф Амадео Савойски напуска Черно море, което слага край на похода.

Кръстоносен поход (1396 г.)

Султан Баязид I Йълдъръм

След смъртта на султан Мурад I неговото място е заето от сина му Баязид I Илдаръм, който многократно засилва завоевателната политика на своя баща. Османските армии се насочват към независимите селджукски емири в Анатолия, а на Балкаките те последователно унищожават Търновското царство и Добруджанското деспотство и принуждават цар Иван Срацимир да стане васал на султана. Паралелно с това Константинопол е подложен на нова и продължителна обсада и е засилен натиска срещу Сърбия и деспотите в Македония.

Новата вълна от настъпателни действия на османските турци в региона на Долен Дунав се оказва заплаха за сигурността на Унгария, което води до постепенното изостряне на отношенията с крал Сигизмунд фон Люксембург. Кралят започва да формира широка антиосманска коалиция, в която успява да привлече Византия, Венеция и влашкия воевода Мирчо. Апел за участие е отправен и към всички западноевропейски държави, които нямат пряк интерес от войната с османците. Сигизмунд се възползва от сключеното временно примирие между Англия и Франция и наистина успява да издейства широко участие в една многостранна коалиция. В същото време във Венеция започва екипирането на 17 бойни галери за война – десет на разноските на византийския император, три на унгарския крал и още четири на Сената на Венецианската република.

В средата на август 1396 г. в унгарската столица Буда вече се е събрала многочислена 60 000-а армия в състав от унгарци, поляци, французи, бургундци, италианци, германци и англичани. Тя се намира под ръководството на крал Сигизмунд и Жан Наварски, син на бургундския херцог Филип II Смели. Армията започва своя поход паралелно по брега на Дунав и достига до Видин, столица на Видинското царство. Цар Иван Срацимир отхвърля зависимостта си от османския султан и заявява покорство към краля на Унгария предвид възможността османските турци да бъдат изцяло изгонено от Балканския полуостров. От Видин армията на кръстоносците продължава на изток и завзема Оряховската крепост, след като с бой си проправя пътя към Никопол и излиза под стените на тази дунавска твърдина, която подлага на обсада в продължение на 15 дни, но така и не успява да го превземе. По това време пристига 200 000-а османска армия, начело със самия султан Баязид.

Кръстоносците свикват военен съвет, за да обсъдят възможните стратегии. Влашкият воевода Мирчо предлага той да започне атаката, тъй като също като унгарците власите отлично познават османската тактика. Кралят е съгласен с доводите на Мирчо, но Жан Наварски настоява той да започне атаката и с цел да се избегне разцепление е приета неговата позиция.

Сражението се състои на 25 септември 1396 г. като атаката по предварително взетото решение започва Жан Наварски. Той успешно си пробива път през два от османските корпуси, но в самия разгар на битката бива свален от седлото, а неговите сили са обкръжени. Крал Сигизмунд се впуска в атака с цялата си армия като почти успяа да обърне султана в бягство. Трудното положение на османците обаче е спасено от идването на сръбски войски, начело с деспот Стефан Лазаревич, които решават изхода на битката в полза на Баязид. Унгарската армия и нейните съюзници преминават в организирано отстъпление, а самият крал се качва на една византийска галера, която го отвежда в Константинопол, а след това по море отново в Европа. Кръстоносният поход от 1396 г. завършва с провал.

Формиране на антиосманския съюз и зимната война(1442-1443 г.)

В периода 1438-1442 г. султан Мурад II започва серия от настъпателни кампании срещу Влашко, Сърбия, Трансилвания, Босна и Византия. В Сърбия османската армия завоюва Борач, Зворник и Сребреница, а на 29 август 1439 г. след тримесечна обсада и Смередево. Унгария попада под заплахата от османско нашествие на своя територия, а Босна е поставена под непрекъснати османски рейдове. По това време Мурад II възстановява и обсадното положение на Константинопол, а неговата флота опустошава остров Лемнос.

Янош Хунияди

Османският устрем обаче претърява неуспехи, което подтиква християнският свят да търси поле за действие на широкомащабна коалиция. През 1441 г. султан Мурад изпраща многобройна армия в Трансилвания под ръководството на Мезид бей, която търпи тежко поражение от трансилванския воевода Янош Хунияди. Втора османска армия е погубена от Хунияди в Трансилвания през септември 1442 г. в битката при река Яломица. В същото време междуособните конфликти във Византия и Унгария стихват, а сключената уния по време на Флорентинския събор през 1439 г. между православната и католическата църква отваря възможността за дипломатически преговори и военно решение.

Папата проявява силен интерес от единството на християнския свят срещу османската заплаха и с тази цел изпраща кардинал Джулио Чезарини за папски легат в Полша, Унгария и Бохемия като му дава изрична задача да съдейства за помирението между избрания за крал на Унгария Владислав III Ягело и вдовицата на починалия крал Алберт II Елисавета. През 1442 г. непосредство след победата на Хунияди кралицата оттегля своите претенции, но кардинал Чезарини остава в Унгария с цел организиране на сухопътна армия.

Също така започва подготовка и военноморски операции. През 1443 г. във Венеция започва строителството на десет галери по поръчка на папата. Византийската дипломация успява да привлече бургундския херцог Филип III към съюза, който поръчва още 10 галери и изпраща малка ескадра от Ница. Определени са и командири на флота – папските галери ще се ръководят от кардинал Кондулмиери, а бургундските от Валеран дьо Ваврен.

По това време бива разчупена и една от догмите на старата дипломация, основана изцяло на съюз с християнски владетели. Като съюзник е привлечен и Ибрахим, емир на Караман. Той напада анатолийските владения на османския султан и им нанася тежки разрушения, плячкосвайки много градове. Това принуждава султан Мурад да поведе армия от Одрин в Мала Азия, но до генерален сблъсък между неговите сили и тези на емира не се стига, тъй като Ибрахим моли за мир. През октомври 1443 г. Мурад се връща в Одрин, където научава, че тежковъоръжена армия с голяма артилерия под предводителството на крал Владислав, Янош Хунияди и Георги Бранкович е започнала настъпление през Сърбия.

Първи реагира румелийския бейлербей Касъм паша, който събира санджакбейовете. Те се опитват да отблъснат кръстоносната армия, но още при първото сражение с нея се обръщат в пълно отстъпление. Единственият, който се опитва да премине в контраатака е Хасанбейоглу Иса, който е разгромен, а войниците му са избити. Султанът нарежда сбор на цялата му армия в Софийското поле и свиква военен съвет в Пловдив. На него е взето решение за блокиране на всички старопланински проходи и предприемане на мерки срещу евентуална византийска атака спрямо Одрин. Самият султан Мурад се присъединява към своята армия в София.

По това време кръстоносната армия завзема Ниш и преминава река Морава, а след това завзема и Драгоман като напредва към София. Султан Мурад приема съвета на Касъм паша и Турахан бей, че силите му няма да могат да устоят на унгарската атака и нарежда армията му да се изтегли. Градът е опожарен. След това в него влизат крал Владислав и Хунияди и разгромяват силите на Узункаръоглу бей и оттам поемат в посока Златишкия проход, където са се разположили султановите сили. Османците блокират всички подстъпи към долината на река Марица с цел да принудят кръстоносците към директен двубой.

Атаката при Златишкия проход започва Хунияди, последван от краля. Унгарският устрем обаче не успява да пробие защитата на еничарите и абазите, а боевете продължават през целия ден. На следващия ден османската армия постепенно се организира в контраатака като започва да отблъсква кръстоносната армия обратно към лагера им. Султанът дава заповед те да бъдат обкръжени и избити, но крал Владислав и Хунияди успяват да отстъпят и да поемат обратно към Сърбия. Султанът изпраща една армия, начело с Турахан бей, Хасан паша и Махмуд бей, брат на великия везир Халил Чандарлъ да преследват кръстоносната армия в посока Пирот. При Драгоман обаче силите на Хунияди им нанасят съкрушително поражение и вземат много ценни пленници.

Воюващите страни изпадат в патово положение, тъй като османската армия е принудена да се върне в Одрин след разгрома при Драгоман, но кръстоносците нямат възможността отново да преминат в настъпление. Така се стига до преговори между двете страни и сключването на десетгодишно примирие в Одрин между Унгария и султана. Махмуд бей бива върнат на османците, а те връщат на деспот Георги Бранкович Смередево, Къпиново, Ново Бърдо и Голубац.

Варненски кръстоносен поход (1444 г.)

Десетгодишното примирие между Унгария и султана създава тежки крамоли в антиосманския съюз. През август 1444 г. завършената във Венеция армада достига Дарданелите, а кардинал Чезарини обявява мирът за невалиден, тъй като е сключен без съгласието на папата. В самата Османска империя също настъпват промени – султан Мурад абдикира в полза на своя син Мехмед и се оттегля в Маниа. В периода на междувластие в различните краища на османските владения се появяват проблеми. В края на 1443 г. абланският вожд Скендербег дезертира от османската армия и слага ръка над крепостта Круя, където се обявява за независим управник. В началото на 1444 г. Константин Палеолог, деспот на Морея и Мистра и бъдещ византийски император(последен) атакува османските владения в Южна Гърция, постига успехи и прониква в Епир. Несигурността се засилва, когато през септември от Константинопол е освободен от заложничество поредният претендент за османската корона.

Така на 20 септември 1444 г. до Одрин като гръм от небето достига и вестта, че голяма унгарска армия под предводителството на крал Владислав, Янош Хунияди и кардинал Чезарини е преминала Дунав и е започнала разрушителен марш през османските земи в нарушение на Одринското примирие. Георги Бранкович, доволен от своите придобивки по силата на договора, не участва във военната кампания.

Първоначално кръстоносната армия се снабдява с добитък и продоволство, конфискувайки този на селяните от долината на река Тимок и нанася поражение на османската армия при Северин. Вражеската войска, водена от Кюмеоглу бей е разбита, а лагерът е опожарен. Унгарското настъпление продължава в посока Видин, който пада след седемдневна обсада. Под стените на града към армията на кръстоносците се присъединява и седемхиляден влашки отряд под ръководството на воеводата Влад Дракул.

Обединените им сили продължават напред като завземат Оряхово и Ловеч, постигайки успех, но се провалят при опита си да превземат Никопол и Търново. Край Търново унгарците губят 500 рицари, които са обкръжени и избити. Унгарският марш към морето обаче не е забавен. Първоначално пада Шумен, а след това следват победите при Нови пазар и Провадия. С падането на крепостта Бедрич кръстоносците се насочват в посока Варна.

Битката при Варна

Местното християнско население оказва голяма подкрепа на армията на краля и Хунияди, което внася все повече тревоги в османците. Одрин бива укрепен, а Шахабеддин паша събира румелийските войски в Стара Загора. По същото време, виждайки опасността, султан Мурад решава да се завърне и повежда румелийската армия от Маниса.

За да успее обаче да стигне от Мала Азия до европейския бряг, султанът трябва да премине през един от двата пролива – Босфора или Дарданелите. И двата обаче са блокирани от корабите на кръстоносците, но султанът решава да премине през Босфора, където защитата е по-слаба от флота на кардинал Кондулмиери, разположен в Дарданелите. Докато кардиналът има 20 галери, до Валеран дьо Ваврен разполага с бургунски кораби, няколко византийски съда и 2-те галери от Венеция, екипирано по поръчка на крал Владислав в Дубровник. Султан Мурад използва враждата между венецианци и генуезци и чрез флота на Генуа преминава през Босфора. Разразилата се морска буря окончателно оставя Валеран дьо Ваврен с вързани ръце и неспособен да се противопостави на османската операция. Анатолийската армия поема към Одрин, където султанът дава наставления на великия везир Халил Чандарлъ и принц Мехмед относно защитата на столицата и поема към Ямбол, където се съединява с армията на Шахабеддин паша. Обединените им сили тръгват на изток покрай река Камчия в посока Несебър, а след това продължават покрай морския бряг към Варна.

На 10 ноември 1444 г. се състои генералното сражение между двете армии северно от Варна. Унгарците са изградили барикади от коли и оръжия, които да използват като прикритие при негативен обрат на битката за тях, а султанът е разпределил войските си по следния начин – в центъра са еничарите, командвани лично от него, лявото крило е водено от Шахабеддин паша, а дясното от Караджа бей, който командва анатолицийте.

Битката започва с успех на унгарската армия. Мощната атака на Влад Дракул и Михаил силага пропуква отбраната на анатолийците и ги обръща в бягство. Караджа бей загива в сражението. По същото време Хунияди успява разгромява румелийците и обръща в бяг най-големите османски пълководци: Шахабеддин, Малкочоглу и Фирузбейоглу. Единствено Дауд паша решава да контракатакува и разбива корпуса на епископа на Егер, но Хунияди не позволява редиците да се пропукат и окончателно отблъсква румелийците.

Двете крила на османската армия са сразени, докато крал Владислав нанася удар в центъра и успява да наруши неговите редици. Еничарите отстъпват, но се прегрупират с подкрепа на части от разбитите крила и успяват да задържат унгарския устрем. В този миг крал Владислав загива от османски меч, което служи като преломна точка в битката.

След смъртта на краля кръстоносците започват масово изтегляне от бойното после, водени от Хунияди. Част от тях използват барикадите и продължават отбраната до вечерта, но след това биват разбити. Самите унгарци се изтеглят от Бедрич, Шумен и останалите крепости, които са завзети по пътя към морето, а султан Мурад раздава златни монети по повод победата, след което се връща обратно в Одрин, а оттам в Маниса.

Кръстоносен поход по Дунав (1445 г.)

Крал Владислав III Варненчик

Независимо от гибелта на крал Владислав и поражението при Варна, кръстоносната идея продължава да е още силна и през 1445 г. Хунияди се е спасил, а флотата на Валеран дьо Ваврен и кардинал Кондулмиери и непокътната в Проливите. След Великден на 1445 г. унгарски благородници се срещат с бургундеца Пиетре Вааст на Дунав, за да обсъдят възможността за събиране на нова сухопътна армия. Постигнати са значителни резултати: бургундците решават да изпратят 6-7 галери по Дунав, Влад Дракул се ангажира с един корпус, а Хунияди обещава да пристигне под стените на Никопол през септември. Император Йоан VIII Палеолог взема решение да освободи Сауси(Савджъ), който е претендент за османския престол.

През август 1445 г. започват военните действия, когато флотилията на кардинал Кондулмиери и Валеран дьо Ваврен поема от Браила към Силистра. В силната османска крепост е разположен гарнизон от 25-30 000 души. Двамата адмирали предоставят галера на Савджъ с цел той да се приближи до крепостта и да убеди гарнизона в легитимните си права за османския престол, но в отговор получава залп от оръдие. Това остава неговият първи и последен опит, а дьо Ваврен и Кондулмиери повече не се възползват от него и продължават към Никопол.

Първата крепост по пътя им е Тутракан с гарнизон от 150 души. Крепостта е превзета успешно. След това флотилията превзема Гюргево и Русе и потегля към Никопол като получава вест, че армията на Хунияди е на два дни път от града. Под стените на Никопол се събират войските на Хунияди, флотилията и влашки сили, водено от Мирчо Бесараб, син на Влад Дракул. Никопол е подложен на двуседмична безуспешна обсада. Междувременно пристига голяма османска армия, което принуждава кръстоносците да се изтеглят. Османцицте преследват Хунияди по поречието на Дунава, но до генерално сражение така и не се стига. Кардинал Кондулмиери и Валеран дьо Ваврен се връщат в Константинопол заедно с флотилията си, а на походът е сложен край.

Кампанията от 1444-1445 г. води до преразпределение на позициите. Османската армия продължава да е укрепена на Балканите, но отстъпват определени владения на Георги Бранкович. Влад Дракул слага ръка над Тутракан, Гюргево и Русе, а Янош Хунияди практически става владетел на Унгария като регент на малолетния крал Ласло V, наследил крал Владислав.

Кръстоносен поход от 1448 г. и втората Косовска битка

През 1447 г. Янош Хунияди отново възобновява своите планове за кръстоносен поход със съюзниците от 1444 г. Унгарски посланици са изпратени във Венеция и Рим с цел да ги превликат на страната на Буда. Сенатът на Републиката обаче отказва като се обосновава с войната си в Ломбардия. Папата Николай V от своя страна проявява интерес и обещава на Хунияди четирихилядна конница от Папството и арагонски контингент със същата численост за кампания, която да започне през април 1449 г.

Султан Мурад II

През март 1448 г. Хунияди отново изпраща посланик във Венеция, но пак бива получен отказ като този път Сенатът е ангажиран с войната си с Милано. Всъщност Републиката се надява на съвместни действия със султан Мурад II срещу Скендербег, който подлага венецианските колонии в Албания на непрекъснати набези. Самият Хунияди обаче не се отказва и както през 1444 г. намира подкрепата на власите в лицето на воеводата Дан, убиец на Влад Дракул. Като съюзник той успява да привлече и самия Скендербег, който се наема с предоставянето на 20 000 души на кръстоносната армия.

В началото на септември 1448 г. унгарците пресичат Дунав и навлизат на територията на Сърбия. За разлика от предходните кампании обаче сега Хунияди има твърде малко възможности. Армията му се състои от 4 000 унгарски и влашки пехотинци, 7 000 конници и 2 000 покрити коли за пренасяне на оръдия. Влашкото нашествие на Дан в Северна България завършва с пълен провал. Без подкрепата на Венеция няма блокада на Проливите, а Скендербег изглежда не бърза с обещаната подкрепа. Затова Хунади решава да поема на изток по Дунав, а след това на юг през Сърбия към Косово поле с цел сам да достигне до Скендербег.

Самият султан Мурад II, който по това време се бие със Скендербег в планините на Албания, веднага изоставя кампанията си там, за да се върне в София, където да събере армия и да пресрещне унгарците. В Софийското поле се събират румелийските корпуси на Караджа паша, десет хиляди спахии от Анатолия, водени от бейлербея Узгуроглу Иса, десет хиляди абази и осем хиляди еничари. Присъединяват се също така войски на емира на Караман и грамандата армия поема от София през Ниш в посока Косово поле, за да пресрещне унгарците.

Битката между двете армии се състои на 23 октомври 1448 г. при Косово поле. Османците заимстват унгарската тактика и са изградили укрепления от коли и щитове, а самият Хунияди преминава в атака. Разгромявайки румелийската пехота той се насочва към укрепленията, но еничарите успяват да опазят позициите си от устрема на кръстоносците и на зазоряване цялата османска армия преминава в настъпление, започвайки да обкръжават унгарците. Унгарската контраатака коства на Хунияди много жертви.

Решителният момент настъпва с дезертирането на власите, които изпращат своите пратеници при великия везир и султан Мурад II. Власите угодничат на султана и изказват своят лоялност, но потресения от предателството им спрямо Хунияди Мурад нарежда те да бъдат насечени на парчета за това, което са сторили. Целият ден преминава в откъслечни схватки. Сутринта на 25 октомври Янош Хунияди напуска бойното поле заедно с армията си и се оттегля на север. Изтощените османци не преследват своя враг и се завръщат в Одрин, водени от султана.

Битката при Белград (1456 г.)

През 1455 г. султан Мехмед II решава да се заеме със завоюването на Белград и да проведе разрушителна военна кампания с цел да подчини Унгарското кралство. За тази цел той събира румелийските войски на Дайъ Караджа и анатолийските иа Исхак паша в Софийското поле заедно с артиелрия от 28 батареи. Армията достига до численост от 100 000 души. В същото време започва строителство на 100 галери по поречието на река Морава под ръководството на османския адмирал от обсадата на Константинопол Заганос паша, който има задачата да обсади Белград от страната на река Дунав. За екипаж са изпратени еничари и абази, а Дайъ Караджа получава заповед да охранява тази армада от атаки на всяка цена.

Сведенията за османските планове пристигат и в самата Унгария. На 7 септември 1455 г. дубровникчани предават доклад на Янош Хунияди и крал Ласло за османски галери, които напролет ще отплават по Дунав към Унгария. Сведения пристигат и от завърналия от османски Константинопол венециански байло Бартоломео Марчело. На 6 февруари 1456 г. е свикано съсловно събрание в Буда, на което папският легат Хуан де Карвахал упълномощава минората Джовани Капистрано да събере войска за кръстоносен поход. На 6 април е взето решение за започване на поход срещу османските турци през август, но султан Мехмед изпреварва събитията и се появява в околностите на Белград още през първата седмица на юли.

По това време от Жабори, източно от река Морава, тръгват две разузнавателни групи – едната към Белград, за да следи действията на Хунияди, а другата към Смедрево, за да наблюдава действията на Георги Бранкович. Султанът обаче не получава окуражаващи сведения. Хунияди е събрал силна армия и напредва към Белград, а градът е изпратен Михаил Силаги с войски, а Георги Бранкович, отчаян от османското нашествие и бунта на сила си Лазар предлага на крал Ласло Голубац, Сребреница и половината от Ново Бързо в замяна на военната помощ на Унгарското кралство. Сведения за армията на Хунияди и Капистрано идват и от Дайъ Караджа, който докладва и за унгарски кораби, които плават по Дунава срещу галерите на султана.

Самият Мехмед разполага своя лагер в околностите на Белград и изпраща един отряд, който завързва схватки с гарнизона в Смедрево. Още един е изпратен да подсигури османския тил от възможни атаки в гръб. Османците блокират града от страната на Дунав, но не успяват да направят същото нещо и със страната на река Сава. Мехмед отхвърля идеята на Дайъ Караджа за десант на другия бряг на Дунав, който да пресрещне Хунияди и Капистрано и да не им позволи да влязат в града.

Битката при Белград

На 14 юли унгарските кораби достигат до закотвените по реката османски галери и използвайки предимството на течението нанасят пълен разгром на Заганос паша. Така Хунияди получава пълен контрол над реката и неговите предни отряди влизат в града. Султанът нарежда моментален щурм, за да завладеее крепостта преди Хунияди да прехвърли основните си сили в Белград. Призори на 15 юли едно оръдие разрушава една от кулите и многочислени османски отряди нахлуват в града. Унгарците обаче, водени от Силаги, им устройват капан като затварят пътищата им за отстъпление и ги разгромяват. Вечерта на същия ден в Белград влиза и самия Хунияди с авангарда на своите войски.

На 21 юли след много провали османците правят последен опит за щурм като мночислените им сили навлизат в града през пробивите в стената. Хунияди обаче ги напада от две страни, затваря им пътищата за отстъпление и ги избива по улиците на града. След това преминава в атака с 30 000-а войска, което решава самата битка. В сраженията загиват Дайъ Караджа, командирът на еничарите, а самият султан се измъква на косъм от смъртта. На 22 юли разгромената армия на Мехмед преминава в пълно отстъпление на юг през Сърбия.

Битката при Белград става грандиозен успех за християнска Европа и прекършва настъпателния устрем на османците за следващите пет десетиелтия. Папа Калист III нарежда храмовете в цяла Европа да бият камбаните си по обед в чест на победата на Янош Хунияди, който обаче съвсем скоро бива застигнат от чумата и раните, които получава в битката, живее кратко след победата си.

Кръстоносният поход в Егейско море(1456-1457 г.)

През 1456 г. папа Калист III започва подготовката за широкомащабна морска кампания в Егейско море като екипира 16 галери за война. Целта е да бъдат превзети островите, които в миналото са принадлежали на Византия и на генуазката фамилия Гатилузи и да се постигне единство между държавите в региона срещу засилващата се османска морска мощ, демонстрирана по време на превземането на Константинопол. Към начинанието на папата се присъединява и Алфонсо, крал на Неапол и Арагон, който предоставя още 15 кораба. Флотата е поставена под командването на кардинал Лодовико Тревизан.

Военните действия започват в края на 1456 г. когато закотвената край остров Родос флотилия отплава за Лемнос. Гарнизонът от 100 еничари се предава без бой и Тревизан поема към остров Тасос, който е превзет със сила. След това десет галери се насочват към остров Имброс с цел да го превземат, но намесата на византийския благородник и историк Кривотул, който е управител на острова, успява да убеди Тревизан да не използва сила. Оттам флотата се насочва и превзема остров Самотраки. Султан Мехмед е убеден, че кардинал Тревизан дължи своите успехи на активната подкрепа на братята Доминикос и Николо Гатилузи, управителите на остров Лесбос. Той изпраща армада от 150 кораба с пехота, конница и артилерия, водени от адмирал Исмаил. Османците дебаркират в северната част на острова и обсаждат крепостта Митимна, но не успяват да я превземат. Исмаил се връща в Галиполи с голяма плячка, а островитяните молят за мир като изпращат много дарове на султан Мехмед. Султанът сключва договор с тях, а след това и подобни договори с генуазците от Хиос и венецианците от Наксос. След това кардинал Тревизан напуска Егейско море, но папската дипломация така и не успява да реализира целта си за коалиция между християнските сили в региона. Действията на султана тепърва показват неговите аспирации османската държава да се превърне в морска сила, която да провежда завоевателни операции, чиято първа жертва във времето ще станат венецианците, генуазците и арагонците.

 

Завършил право в Бургаския Свободен Университет. Член на института за дясна политика, автор на множество статии с историческа и философска тематика с акцент върху историята на Русия и революциите.

Share This