fbpx

Културната война срещу миналото

Като професор по социология често отбелязвам как студенти, преподаватели и администрация говорят по темата за политически противоречия. В продължение на години обръщам внимание, че думата „остаряло“ се е превърнала в любим термин за злоупотреба, насочен от страна на ревностните активисти на културната война към опонентите им.

Използването на термина като обида сега мигрира от университетските кампуси в обществения живот, така че не е изненада, когато прочетем заглавието на прессъобщение от благотворителна организация, помагаща на хора с увреждания, като „Леонард Чешир“, в което се посочва, че „шокиращите нови изследвания разкриват остарелия и неподходящ език, измъчващ британската общност с увреждания“.

Напоследък значението на „остарял“ радикално се промени; от термин за описание, който означава „старомоден“ или „неактуален“, сега думата е прилагателно, използвано, за да покаже, че нещо е достойно за всеобщо осъждане. Днес самото съчетаване на „остарялото“ с нагласите и поведението на по-старите поколения внася чувство за морална и интелектуална малоценност. Ето защо в дискусиите и споровете между тях и младежите отговорът на възгледите на възрастните хора често е снизходителното изявление „Те не го разбират.“ Трябва само да помислите за вездесъщата фраза „Okay, boomer“ за скорошен пример. Самият намек, че дадена гледна точка е остаряла, служи като сигнал, че не е необходимо да се приема сериозно. Tя може да бъде с право очернена и осъдена.

Разбира се, няма нищо ново в критикуването на възрастните за техните остарели идеи.

Това е широко практикуван обичай, предназначен да обезцени моралния им статус. Например, още през 1950г. американският социолог Дейвид Ризман обърна внимание на проекта за делегитимиране на статута на баба и дядо. В своето изследване „Самотната тълпа: Изследване на променящия се американски характер“ Ризман заявява, че „баба и дядо са символ на това колко малко човек може да научи от по-възрастните за нещата, които имат значение.“ Днес не само бабите и дядовците, но практически всеки идеал, обичай или начин на поведение, които носят отпечатъка на минали традиции, вероятно ще бъдат осъдени като остарели от англо-американското културно статукво. Хората често са обвинявани, че използват остаряла терминология, сякаш това само по себе си е опровергаване на техните аргументи. Понякога търсенето и целевото осмиване на остарели идеи се превръщат в своя собствена карикатура. Съдържанието и „предупрежденията за задействане“ (Trigger warnings) на стари музейни експонати и филми предават посланието, че техният зрител трябва да внимава, че идеите, породили тези произведения на изкуството, са остарели – и по този начин са неприемливи за всеки, който живее днес. Има истинска армия от „престъпни археолози“, които изкопават остарялото наследство от миналото с цел да изолират обществото от предполагаемия му токсичен ефект.

Изображение: LUX PRODUCTIONS, UNSPLASH.

По-зловещото е, че освобождаването на света от остарели възгледи и настроения придоби обезпокоително принудителни измерения. В Канада например едно училищно настоятелство организира церемония по изгаряне на книги, за да отпразнува унищожаването на публикации, съдържащи остарели възгледи. Ритуалът, озаглавен „Церемония за пречистване с пламък“, има за цел „да направи жест на откритост и помирение чрез замяна на книгите в нашите библиотеки, които имат остаряло съдържание и носят негативни стереотипи за първите нации, метисите и инуитите.“ За организаторите на церемонията следствието от техния разказ за остарялото е осезаемо чувство на враждебност към миналото. Наследството от миналото не само се счита за ирелевантно, но също така се заклеймява и атакува. Ранните следи от тази тенденция са забелязани през 19-ти век от известния швейцарски историк Якоб Буркхард, който в „Размишление върху историята“ отбелязва, че „се проявява много особен феномен, а именно внезапната девалвация на всички „прости“ събития от миналото“. Той също така отбеляза, че след Френската революция „хората са взели за себе си правото да съдят миналото като цяло.“ През 21-ви век обвинителната ориентация към миналото, за която говори Буркхард, придобива характер на кръстоносен поход.

Да имаш (и да губиш) усещане за миналото

През цялата човешка история миналото е било разглеждано като наследство, нещо, което предлага модел за настоящето. Въпреки това, през 19-ти век западняците вярват, че иновациите са едновременно „неизбежни и социално желани“, както пише Ерик Хобсбаум. Именно в този момент способността на западната култура да запази усещането за миналото е поставена под въпрос. За социолога и критика Филип Риф, пишещ в „Триумфът на терапевтичното“, загубата на „усещането за миналото“ означава, че културната приемственост е нарушена и капацитетът на възрастните да служат като модел за подражание на младите намалява.

Притежанието на усещане за миналото е било (и все още трябва да бъде), по думите на литературния критик Лайънъл Трилинг, пишещ в The Liberal Imagination, „действителна способност на ума, „шесто чувство“, чрез което човекът осъзнава историята и мястото си в нея. Тази чувствителност не означава обсесивно гледане назад към далечна земя, а форма на съзнание, което разглежда културната приемственост като релевантна за осветяване на човешките затруднения. В някакъв момент обаче през 20-ти век западният свят се е отчуждил от миналото, отхвърляйки идеята, че има някакъв вид авторитетен статут, а често дори го отхвърля напълно. Некрологът му е уловен от заглавието на книгата на историка Дж. Плъм, „Смъртта на миналото” (1969). Въпреки че Плъм е съпричастен към прогресивната визия за миналото, той е чувствителен към факта, че нещо важно се губи, и затова отбеляза, че „където и да погледнем във всички области на социалния и личния живот, хватката на миналото отслабва.

Загубата на усещането за миналото е интерпретирана от социални учени и педагози чрез усилването и обективизирането на психическата дистанция между настоящето и него. От края на 19-ти век нататък промяната често се преживява и представя по драматичен и механичен начин, който преувеличава прекъсванията и разкъсванията между тях. Резултатът от тази чувствителност е разяждането на връзката между обществото и неговото минало. Днес тази чувствителност се е втвърдила в истински кръстоносен поход на омраза срещу миналото и неговото остаряло наследство. Европейският съюз възприе с цялото си сърце тази ориентация и се стреми да третира онези, които се стремят да запазят наследството на западната цивилизация, като културни изгнаници.

Оживено от импулса за прочистване на света от остарялото му наследство, едно мощно културно движение сега тече в англо-американския свят. Това развитие първо набра скорост в Съединените щати, преди да обхване останалата част от англосферата, както и други западни общества. Това движение се разгръща на няколко отделни етапа.

На първия миналото е отхвърлено както от прогресивни коментатори, така и от технократично настроените, като и двете групи го виждат като вече неподходящо за нуждите на съвременния свят. Това в крайна сметка води до втората фаза, в която допълнително се заключва, че миналото е не само ирелевантно, но и пречка за напредъка. Тази тенденция набира скорост след Втората световна война (която сама по себе си бива обяснявана с влиянието на остарелите нагласи). Това беше силно изразено от канадския психиатър Брок Чишълм, първият директор на Световната здравна организация (СЗО), който твърди, че оцеляването на човечеството изисква да се освободи от пречките, съставени от остарелите възгледи от миналото. В есе от 1947г. в „Ревю на общите семантики“ той предупреждава, че:

„В много от най-важните въпроси на живота е очевидно, че умовете на голям брой, всъщност почти всички, от човешката раса не са свободно отворени да обмислят колко верни или неверни са старите идеи, или да обмислят каквито и да било предимства, които биха могли да бъдат намерени в новите такива.“

Чизхолм, подобно на много негови колеги, ръководещи новосъздадените международни институции от ерата след Втората световна война, смята, че едно от достойнствата на СЗО е, че ще помогне да се премахне пречката, представлявана от „неверни стари идеи“. Убедеността, че остарелите идеи са пречка за прогреса, поражда вярата, че цялото наследство от миналото е характерно злонамерено. Тази трета фаза набира голяма скорост през 60-те години. Това е подчертано през 1972г. от американския политолог Си Джей Фридрих, отбелязва, че „през [20-ти] век „традицията“ се превръща в унизителен термин“. След края на Втората световна война и особено от 60-те години на миналия век това чувство на нетолерантно анти-традиционалистично презрение става все по-насочено към онези, които отказват „да се движат с времето.“ Това отношение е изрично ангажирано с морално дистанциране от миналото и е разкъсване на връзките, които обвързват обществото с неговите исторически традиции.

Днес преживяваме четвъртата фаза в повече от вековния кръстоносен поход срещу наследството от миналото.

Това е фаза, в която това наследство се разглежда като ясна и настояща опасност. Патологизирането на миналото представлява неразделна черта на настоящия дух на времето. Той прониква в образователния и културния живот на западното общество. Появи се нов дискурс за обвинителна история, който представя културната приемственост като проклятие. Много от институциите на западното общество разглеждат необходимостта от скъсване с миналото като културен императив. Това чувство дори доминира в преподаването на история, където практически цялото минало е изобразено като „лошите стари времена“, които трябва да се тълкуват през призмата на скептицизма и злонамереността.

В настоящия момент миналото се превърна в жив политически въпрос. Ето защо демонстрантите могат да твърдят, че стари статуи ги травмират и представляват заплаха за психичното им здраве. Това твърдение се е превърнало в движение и това, което е очарователно в него, е, че често неговата цел не е конкретна статуя, внушаваща расистко послание, а всеки паметник, който е стар или счита миналото като достойно за почит. Ето защо, например, поддръжниците на Black Lives Matter вандализират статуи, които нямат пряка връзка с расовото потисничество. Грехът на подобни исторически предмети е, че те символизират миналото. Импулсът да се отрича миналото е помогнал за превръщането на омразата към него в културен ресурс, който може да се използва от движения, които могат да претендират, че са негови исторически жертви.

За разлика от нагласите, изразени през 19-ти век, настоящата реакция към миналото изглежда не се ръководи от положителен, идеалистичен ангажимент за напредък. Буркхард например отбелязва как „протестът срещу миналото се смесва с лъчезарна визия за бъдещето.“ Но днес няма нищо сияещо или ориентирано към бъдещето в ревностната омраза, насочена към миналото от съвременното движение на безмозъчни иконоборци. Понякога дори изглежда, че сегашният бунт срещу миналото е повлиян от импулси, които са отчетливо обърнати назад. И все пак желанието му да освободи света от символите и ценностите на миналото предполага, че той се стреми да изгради културна „Година нула“ – такава, в която новите идентичности, които се създават, са напълно отделени от негативното влияние на остарелите идеи.

Пренастройване на миналото

Повече от век модерните мощни гласове и интереси се стремят да откъснат западните общества от миналото. В много случаи то е обявявано за ирелевантно или за пречка за промяна. И все пак, въпреки толкова много енергия, отделена за неутрализиране на влиянието му – особено върху младите – то продължава да се възприема като проблем и „лошите стари времена“ често се заклеймяват като упражняващи зловредно влияние върху съвременното общество. Парадоксалното е, че препратките към миналото и искането за разчистване на сметки с него придобиха безпрецедентно присъствие в обществения живот на западния свят. Никога не е имало време в живата памет, когато толкова много енергия да е била отделена за опити за пренастройване на миналото, за поставяне под въпрос и критика на исторически личности и институции. Понякога изглежда сякаш границата между настоящето и тях е изчезнала, тъй като части от обществото небрежно я пресичат и се стремят да решат съвременните проблеми, като пренастроят възгледите си за миналото.

Най-коварната проява на проекта за пренаписване на миналото е движението за „деколонизиране“ на училищната програма. Защитниците на проекта за „деколонизиране“ на училищата се насочват към това, което възприемат като остарели възгледи по толкова разнообразни въпроси като пол, култура и раса. Училищните предмети, с разнообразието на историята, литературата, географията и религиозното образование, сега се използват като средства за противодействие на това, което те описват като „бели привилегии“. Насърчават се учениците да признаят своята белота и да възприемат обществото, дефинирано от неговия системен расизъм. Нова порода инженери по учебни програми е посветена на задачата да отчуждава децата от такива „остарели“ чувства като национална гордост и патриотизъм. Предполагаемият императив на деколонизацията е особено очевиден в музеите, където много уредници са възприели навика да прикрепят знаци „пазете се“ към стари артефакти и произведения на изкуството, за да информират посетителите за културните престъпления и греховете, свързани с тях. Сякаш тези куратори поставят миналото на мястото му и гарантират, че посетителите са защитени от пагубното му влияние. Приемането на предупреждения за въздействане и предупредителни знаци в музеите подчертава състоянието, най-добре описано като „парадокс на миналото“. Това, което прави този подход парадоксален, е, че той отхвърля миналото като неуместно и подлежащо на тотално отрицание, като в същото време вманиачено третира миналото, сякаш е съвсем живо! Импулсът да се отмъсти на миналото, сякаш то е жив феномен, беше поразително илюстриран по време на протестите около Black Lives Matter през 2020г. Протестиращите съзнателно се насочиха към историческите символи на западната култура, сякаш тези статуи представляват ясна и настояща опасност за тяхното благополучие. Статуите са осъдени, сякаш са живи фигури, отговорни за многото злини, нанесени на света. В много случаи протестиращите бяха цитирани да казват, че самата гледка на обидна статуя представлява заплаха за психичното им здраве. В Оксфорд многобройни активисти на „Роудс трябва да падне“ твърдят, че преминаването покрай статуята на Роудс (британски политик, основал южноафриканската територия Родезия) е травмиращо.

По време на свалянето на статуи много от протестиращите се държат така, сякаш нанасят удар срещу жив човек.

Манталитетът на изискано отмъщение действаше по време на събарянето на статуята на Едуард Колсън (английски търговец и филантроп) в Бристол през юни 2020г. Протестиращите не бяха просто заинтересовани да съборят паметника, но и да го унижат. Статуята беше влачена по някои улици, преди да бъде хвърлена в реката. Сякаш това, което се влачеше, беше по-скоро човек, отколкото парче камък.

Парадоксът на миналото – неговото отхвърляне и натрапчива прегръдка – е разбираем, тъй като дори и с най-крайно усилие не е възможно той да бъде премахнат чрез изобретяване на фалшива „Година нула“. Миналото не е явление, което е външно за индивидите или за общността, която обитават. От момента, в който децата се хуманизират и социализират, те осъзнават факта, че това, което ги е предшествало, има важно значение за това кои са те. Миналото е неразделен елемент от човешкото съзнание и реакцията на обществото към него се предава чрез начина, по който то приписва смисъл на житейския опит. По време на провеждането на проучванията за моето изследване, „100 години криза на идентичността: Културната война срещу социализацията“, направих заключението, че кумулативният резултат от повече от век дълъг кръстоносен поход срещу предполагаемите остарели постижения на западната цивилизация е да се отнеме културното наследство на младите хора. Това не е малък проблем, тъй като културната приемственост е от съществено значение за осветяване на човешката идентичност. Освен това има дълбоки последици за конституирането ѝ. Самата поява на концепцията за криза на идентичността, водеща до мания за идентичност и нейното политизиране, е тясно свързана с разпадането на културната приемственост.

Няма оправдание да бъдат отхвърляни прозренията, които се появяват през вековете, като остарели. Интелектуалното и морално наследство на юдео-християнската традиция, Гърция и Рим, Ренесанса и Просвещението запазват своята актуалност и до днес. Да признаем уместността на това богато културно наследство не означава да бъдем безкритични роби на миналото. Готовността за промяна, адаптиране и прегръщане на несигурността са някои от важните и положителни качества на съвременната ера. Тези атрибути обаче се превръщат в карикатура на самите себе си, когато придобият характер на догматично отхвърляне на всичко, което предхожда настоящето. В „Човешкото състояние“ философът Хана Аренд предупреждава срещу тенденцията на съвременния човек да се бунтува „срещу човешкото съществуване такова, каквото му е дадено, безплатен дар от нищото“ и „което той иска да замени сякаш за нещо, което е направил сам.

Култивирането на силно усещане за миналото е от съществено значение за защитата на самата цивилизация от културните хищници, върлуващи днес.


Франк Фуреди живее поравно в Обединеното кралство и Унгария. Неговата последна книга „100 години криза на идентичността: културната война за социализма“ бе публикувана през 2021г.


Превод: Боян Златанов

Споделете:
Default image
Боян Златанов
Старши програмист в българска софтуерна компания. Завършил икономическа социология в Университет за национално и световно стопанство.