След акцията на Христо Иванов в незаконно окупираната от Ахмед Доган територия около Росенец, се повтори многократно старата лъжа, че вторият в частност и ДПС като цяло е „гарант за етническия мир в България“. Това, разбира се, не може да бъде по-далече от истината.
Ако има достатъчно многобройно етническо малцинство на територията на Републиката с което има проблеми, това със сигурност не е турското. Въпреки петвековното робство, отношенията между обикновените българи и турци в рамките на третата българска държава са били в рамките на нормалното – с редки изключения.
Няколко такива са документирани по време на двете балкански войни, които макар и трагични, все пак са обясними, защото изправят двете страни представляващи държавотворните народи една срещу друга. Те никога не са имали някакво историческо значение и дори в първата световна война България и Османската империя са съюзници – без никакви сблъсъци, въпреки все още болезнения спомен от вековните освободителни борби.
Пример за напрежение това Сенклеровия бунт от началото 1878 година, наречен така на бившият британски консул и офицер от Османската армия на Сюлейман Паша, разбита край Пловдив. В Родопския бунт срещу временното руско управление на териториите се включват освен останките от гореспомената армия и турци и помаци от районите на Беломорието, Смолян и Кърджали. Бунтът трае от февруари до октомври, когато е потушен от българо-руски части (войводата Петко Киряков).
Друг от редките примери е…Тамръшката република, пряко следствие от гореспоменатия бунт. Примерът е леко парадоксален, тъй като в нея са замесени помаците (българи-мохамедани), които правят опит за отцепване на родопския район Тамръш от Източна Румелия. Областта просъществува с неясен статут от 1879 до 1886 година, когато с Топханенския акт (24 март) се отдава на Османската империя. Територията, заедно с Кърджалийско се връща в българско владения след Балканската война.
И в двата примера, въпреки опасенията от повторение от една страна или възмездие за скорошните кланета в Батак от друга нищо такова не се случва и извън чисто военните сблъсъци не се стига до никакви издевателства над мирното население.
По време на Първата и Втората световна война българските турци служат наравно с етническите българи, като дори полагат клетвата си, според собствената си религия.
Дори да предположим, че поради една или друга причина или политическо съображение, случаи на сблъсъци са били пропускани в официалната историография, пак не са достатъчно за да изведем крайна тенденция на етнически конфликти в периода на Третото Българско Царство. И нека отново припомним – в период, през който почти всички са живи свидетели на Османското робство.
Периодът на комунистическия режим също е сравнително спокоен до един момент, най-вече поради това, че единствената му разлика с нацизма е, че избива хората не на расов, а на класов принцип.
До един момент, когато националсоциалистическия режим не решава да се самозабрави и да наблегне първата част от думата по особено криворазбран начин с т.нар. „Възродителен процес“. В никакъв случай не трябва да се оправда, макар да може да се обяснят терористичните актове като този от гара Буново. Според официалната версия (която е широко оспорвана) той е дело на Турското националноосвободително движение в България (ТНОДБ), което се противопоставя на Възродителния процес. Именно оттам започва митът за Ахмед Доган. Според исторически източници, той е бил за ненасилствени демонстрации и мирна форма на протест, за разлика от някои от съмишлениците си. Фактът, че той нито е измежду основателите на ТНОДБ, а е и агент на Държавна сигурност хвърля съмнения и за два почти противоположни факта – че е бил чак толкова значима фигура от самото начало на организацията и че всъщност атентатът е организиран от ТНОДБ.
Със сигурност има далеч по-запознати специалисти по историята на Възродителния процес, а много от вас, навярно го помнят и в лично качество. С изключение на ужасяващият атентат и отделни сблъсъци до крайности не се стига. Нещо, което се забравя е, че причината за сблъсъците не е в българските турци, а точно обратното – което е най-ниската точка и един от изключително редките примери за подобни прояви на етническа основа не само за третата българска държава, ами въобще през вековната ни история към всякакви етноси.
Всъщност, ако държавите, които в момента ни поучават на тема расизъм, погледнат за успешен мултиетнически модел (да не се бърка с мултикултурен) могат да го намерят точно тук. Между другото – единственият етнос в България, който не желае да се интегрира не е турския – нещо повече: Ако желаете да разберете дали едно село е с предимно българско или предимно турско население може да видите дали има циганско гето в него.
В турските няма.
Като заключение – Ахмед Доган и ДПС не са гарант за етническия мир между българи и турци – такъв е имало преди него, ще има и след него. Всъщност, ако има нещо, което пречи на пълното разбирателството това са именно партиите на етническа основа, които държат цели области в икономическа зависимост.
По собствените им думи.
