НОВО

Бизнес, цигари и оркестърът да свири

Новото десетилетие започна ударно, с опити за национализация на цели индустрии и наливане на един милиард лева в спуканата тръба на държавното водоснабдяване. Пейзажът доукрасяват други проблясъци на политическия гений, като връщане на трудови войски, забрана за внос...

Крясъците не са решение

Има хора алармисти, има и спокойни хора. Алармизмът се превръща в проблем, когато идва от институциите, особено от наднационални институции, като тези на Европейския съюз. Превръща се в особено голям проблем, когато е в комбинация със сложни за решаване казуси като...

2020 г. – усеща се като 1988 г.

Забраната на хазарта, която е толкова желана от шумни морални стожери, не би била прецедент по българските географски ширини Вече е 2020 г, но се усеща като 1988 г. Или която и да е друга година, която предшества демократичните промени през 1989 г. Малцина от...

Срещата в Берлин за Либия – резултатът остава неясен и само намек

Само по себе си провеждането на изминалата конференция в Берлин, касаеща бъдещето на Либия, бе положително като действие. Най-малкото, което този форум успя да направи, е да събере на едно място иначе широкия кръг от държави и съюзи, които имат отношения спрямо...

Поредният спектакъл “Вот на недоверие”

Ще мине ли поредният вот на недоверие към правителството? Не, не това е правилният въпрос. Правилният въпрос е има ли основание да бъде искан. А още по-правилният е: какво ще стане, ако мине? Очевидно вотът няма да мине, поне според мнението на онези наблюдатели и...

Няколко икономически урока от водната криза в Перник

Няколко базови икономически урока от водната криза в Перник. И системните проблеми и решения. Първо. Държавата и общините НЕ са добри стопани. Защото дори те да изземат юздите на целия стопански живот (ако водоснабдяването или топлината са “публично” благо, то какво...

Завръщането на плановата икономика

В последните години е модерно политици да се самоопределят като “десни”, без да имат абсолютно никаква престава какво означава това, в политически и икономически аспект. Падането на комунистическия строй и преминаването на България от планова към пазарна икономика...

Расизъм тук, расизъм там

Все още има много хора, които отчаяно са се вкопчили в илюзията, че политическата коректност е просто проява на добро възпитание. Световните новини от последните дни предлагат ново остро опровержение на тази трагикомична дефиниция. Фактите от реалността на терен...

Имам 99 ВиК проблема и София не е един от тях

Да създадеш ВиК холдинг, който да управлява всички държавни дружества в сектора под една шапка е същото като да събереш десетки и стотици хазартно зависими хора и да ги обединиш в управата на едно казино. Да предоставиш на този холдинг средства от държавния бюджет в...

Тази мистериозна Зелена сделка

След като екологичното острие на ВМРО (бивше митническо острие на Царя) Ревизоро, спешно прекръстен от народния гений на Язовиро, пое Министерството на околното среда, нашият най-зелен евродепутат Радан Кънев, заливайки междувременно фейсбук с възторг по адрес на...

Македонската православна църква – по стъпките на Българския Великден

Време за четене: 5 мин.

Православното църковно предание разказва за пет най-стари църковни общини, съществуващи от самото начало на разпространението на християнството – тези в Йерусалим, Антиохия, Александрия, Константинопол и Рим. Всяка от тях води основаването си от поне един (а често и от много) от светите Апостоли. По времето на Четвъртия Вселенски събор, проведен в цариградското предградие Халкидон (дн. Кадъкьой, Турция) тези църкви са определени като част от т.нар. “пентархия”. На предстоятелите им са дадени титли – четиримата, намиращи се на изток са определени с гръцката дума Πατριάρχης (Патриарх), а относно ръководителя на църковната община в Рим е употребена думата Πάππας (Папа) имащи едно и също значение – “отец, баща”. Общностите, които са под властта им са определени като автокефални, което ще рече независими, имащи право на самостоятелно началство. По между си патриарсите (вкл. и папата, според 28 правило на същия Вселенски събор) са считани за равнопоставени, както и самите им църковни общности са считани за фрагменти от едно неделимо цяло – едната света, съборна и апостолска Църква.

От православна гледна точка Великата схизма от 1054 г. бележи своеобразен апогей на продължил няколко века преди и след нея процес на отделяне на римският папа (и прилежащата му автокефална църква) от тази съборност. Като почетен предстоящ “между равни” на Православната църква е определен онзи, който заема някогашната катедра на първият от апостолите свети Андрей Първозвани – цариградският патриарх.

Получила своя статут през 927 г. Българската Православна Църква има достойнството на първата автокефална църква, след античните и най-старата народностна църква в Европа (втора в света след грузинката). През 893 г. – годината, в която цар Симеон е избран за владетел, е взето решение богослужебния гръцкият език да бъде заменен от български. За първи български патриарх е определен Дамян Доростолски.

Патриаршията ни, живее неразделен живот от държавността ни. Когато Първото Българско царство пада под византийска власт патриаршията ни запазва своята автокефалност, но самият патриаршески статут е отнет през 1018 г. Седалището на предстояващият я епископ е в Охрид – Самуиловата столица. Това слага началото на Охридската архиепископия.

Търновската патриаршия е обявена през 1185 г. от братята-възстановители на България Петър и Асен. За патриарх е посочен епископа Василий, но най-вероятно официалното признание от страна на Цариградската патриаршия и Охридската архиепископия се е случило по-късно. По подобен начин българската автокефалия е призната официално от останалите поместни църкви едва през 1945 г.

Без да отрича народностното начало на човека, християнското съзнание е универсално. Едно от определенията на Христовата Църква е гръцката дума Οικουμενικός (“ойкуменикос”), която се превежда като “вселенска”.[1] Когато през XIX век – векът на съвременния национализъм – много от православните народи се сблъскват с идеята за национална държава този специфичен вселенски християнски светоглед отстъпва на заден план. В известен смисъл, спрямо обстоятелствата, това е оправдано – балканските християни търсят своята независимост след многовековна чужда власт.

Свикнала да живее мудно и в сянката на някоя империя, етнофилетизмът е може би най-големият проблем на Православната църква днес. За съжаление големите православни богослови и философи остават във времето на Византия. Макар тогава да са развивали напредничеви за времето си идеи, например византийският хуманизъм, от падането на Константинопол до наши дни рядко се срещат православни богослови, които да имат адекватно разбиране за съвременните политически проблеми. Този проблем е личал явно в дните на разпадането на Османската империя, когато модерните за времето си идеи на либерализма и национализма – тогава вървели неизменно ръка за ръка – идват на Балканите.

Обединила поради имперската политика на Високата порта в края на XVII век всички автокефални поместни църкви и дълго време считана за всеобща от балканските християни, тя става жертва на гръцкият национализъм и започва употребата на цариградската патриаршия от страна на гръцките фанариоти. Отговорът от страна на българското духовенство и патриоти не закъснял и бил еквивалентен – известният в историята Български Великден. В последвалите столетия поместните православни църкви често пренебрегвали съборността, за сметка на нещо друго – национално или държавно. Тази загуба на универсалността била все пак осъдена като ерес, наречена етнофилетизъм.

Нежеланието на цариградския патриарх да признае самостоятелността на българският народ и църква, за да не изгуби територии подопечни територии е твърде нехристиянски ламтеж за власт. В по-ново време аналогичен сюжет се повтаря и с историята на Македонската църква. Попаднала след Втората Световна война в рамките на Югославия Македония е изправена пред агресивна сърбизация посредством църквата. Като опит да се противопоставят на сръбският национализъм македонците се откъсват от Сръбската Православна Църква и обявяват своята автокефалия през 1967 г. От тогава до днес те са в състояние на изолация, подобно на Българската Екзархия някога – по политически причини. Искането им Българската Патриаршия да им бъде призната за църква-майка не е лишено от исторически основания – по-голямата част от  територията на днешната държава Македония е вкючена в рамките на някогашната Българска Екзархия. При това решението е взето след референдум, проведен под контрола на османските власти и гръцките фанариоти, през 1872 г. Това остава така остава до Балканските войни.

Независимо дали техният предстоятел ще има патриаршески или екзаршески титул, автокефална и призната от останалите Македонска църква ще е не просто историческа справедливост, а венец на дълги години борба за свобода и независимост на християните, които живеят там. Ще бъде и дори нещо повече – крачка към така дълготърпеливо чаканото включване на Православната църква към модерността и добър повод да се превъзмогне крайният шовинизъм, който изключва от църковно общение народи, единствено заради самата им идентичност. Проблем, пред който е изправен и Украйнската Православна Църква, между другото.


[1] И поради това, че е почетен предстоящ, цариградският патриарх носи тази титла.

Споделете чрез

Предишен

Следващ

Don`t copy text!

Запишете се за нашия бюлетин:

По този начин, ще получавате:

* Най-интересните статии от месеца
* Новини за събитията организирани от нас
* Ексклузивно съдържание

Успешно записване за бюлетина на Консерваторъ!