fbpx

Малко по-лошо

Време за четене: 5 мин.

Мишел Уелбек е псевдоним на Мишел Томас, френски писател, станал световно и скандално известен с романите „Елементарните частици“ („les Particules élémentaires“) и „Платформата“ („Plateforme“).

Оригинална публикация
Превод: Константин Туманов

Трябва да си го признаем: повечето изпратени мейли през последните седмици имаха най-вече за цел да установят дали събеседникът не е умрял или не е на път да умре. След тази проверка, следва опит да споделим нещо интересно, което никак не е лесно, понеже тази епидемия съумя да бъде едновременно мъчителна и досадна. Един банален вирус, непрестижно свързан с грипните вируси, с недобре познати условия за оцеляване, с флуидни характеристики, ту безопасен, ту смъртоносен, дори не се предава по полов път: изобщо, един бездарен вирус. Въпреки че тази епидемия отнема ежедневно няколко хиляди човешки животи по целия свят, тя създава необичайното впечатление за едно не-събитие. Пък и моите уважавани колеги (някои все пак са уважавани) не говореха особено за нея; те предпочитаха да се занимаят с въпроса за изолацията. Е, и на мен ми се иска тук да допринеса с нещо към техните наблюдения.

Фредерик Бегбеде (от Гетари, Атлантически Пиренеи). Един писател и без туй не се среща с много хора, и без туй живее отшелнически сред книгите си, карантината не променя почти нищо. Напълно съм съгласен, Фредерик, що се отнася до социалния живот, почти няма промяна. Все пак, пропускаш един важен момент (без съмнение защото, живеейки в провинцията, ти не си такава жертва на забраните): писателят има нужда от своята разходка.

Карантината ми се стори като прекрасно основание да задълбая в една стара кавга между Ницше и Флобер.

Някъде (забравих къде) Флобер твърди, че мислим и пишем добре единствено в седнало положение. Ницше протестира и се подиграва (и това не помня къде), стигайки дотам да обвини Флобер в нихилизъм (това се случва в периода, в който Ницше вече употребява тази дума за щяло и нещяло): той самият бил сътворил всичките си произведения ходейки, всичко останало било безсмислено, пък й той винаги е бил истински дионисиев танцьор и т.н. Не мога да бъда обвинен в големи симпатии към Ницше, но трябва да призная, че в случая правият е по-скоро той. Да се опитвате да пишете ако нямате възможността да се разтъпчете за няколко часа, в постоянен темп, е силно непрепоръчително: насъбралото се нервно напрежение не може да се изпусне, мислите и картините безспирно и мъчително се въртят в бедната глава на автора, който бързо става раздразнителен, дори полудява.

Единственото, което има действително значение е механичният, машинален ритъм на разходката, който не е дотолкова важен като стимулатор на нови идеи (въпреки че и това би могло да се случи), а като успокоително за конфликтите появили се от сблъсъка на идеи родили се на работната маса (тук Флобер не е съвсем в заблуждение); когато ни уверява в изпипаните си идеи, видели бял свят край скалистите склонове на Ница, по ливадите на Енгадин и т.н., Ницше малко се увлича: освен когато пишем туристически гид, пейзажите насреща ни имат по-малко значение от тези вътре в нас.

Катрин Милле (обикновено по-скоро парижанка, но се оказва в Естажел, Източни Пиренеи). Настоящата ситуация потискащо я подсеща за частта „очакване“ в една от моите книги ‚Възможност за остров‘.

Е, тук си казах, че в крайна сметка не е зле да имаш читатели. Тъй като не бях се сетил да направя връзката, въпреки че е кристално ясно. А и като се замисля тъкмо това ми беше в главата по онова време като сценарии за изчезването на човечеството. Никакъв грандиозен спектакъл. Нещо предимно безцветно. Индивиди преживяващи изолирани в своите клетки, без физически контакт със себеподобните си, само няколко случайни взаимодействия през компютъра, но й те все по-нарядко.

Еманюел Карер, (Париж-Роаян; изглежда да е намерил достойно основание да се премести). Ще се родят ли интересни романи, вдъхновени от този период? – пита се той.

И аз се питам. Наистина си зададох този въпрос, но все пак не ми се вярва. Покрай чумата имало доста материал, през вековете тя доста интригува писателите. Тук обаче изпитвам съмнения. Не вярвам и за половин секунда на изказванията от типа: „нищо вече няма да бъде както преди“. Напротив, всичко ще си остане съвсем същото. Развитието на тази епидемия е даже забележително нормално. Западът не е за вечни времена, по божията милост, най-богатата и най-развитата част на света: с всичко това е свършено, от известно време вече, тук няма нищо сензационно. Дори и да се вгледаме в детайлите, Франция се справи малко по-добре от Испания и от Италия, ала по-зле от Германия: и тук също няма големи изненади.

Обратно, коронавирусът най-вероятно ще ускори някои актуални изменения.

От доста години съвкупността от технологичното развитие, дали в по-малък (видеото по поръчка, безконтактното плащане) или в по-голям аспект (работата онлайн, интернет пазаруването, социалните мрежи), има като основна последица (основна цел?) редуцирането на физическите и, преди всичко, на човешките контакти. Коронавирусната епидемия предоставя една превъзходна възможност за тази силна тенденция: сякаш един вид старомодност характеризира досегашните човешки взаимоотношения. Това ме подсеща за едно блестящо сравнение, което срещнах в един текст против Асистираната репродуктивна технология написан от група активисти наречени „Шимпанзетата на бъдещето“ (открих тези типове в интернет; никога не съм твърдял, че интернетът носи само неприятности). Цитирам: „Съвсем скоро да правите деца сами, безплатно и случайно, ще изглежда също толкова нелепо като да тръгнете на авто-стоп без да използвате онлайн платформа“. Споделеното пътуване, споделената квартира – получаваме утопиите, които сме заслужили. Както и да е. 

Също толкова погрешно би било да си въобразим, че сме преоткрили трагичното, смъртта, тленността и т.н. Тенденцията от повече от половин век, добре описана от Филип Арие, е да се скрие смъртта доколкото е възможно; ами, никога смъртта не е била така дискретна, както в последните седмици. Хората умират съвсем сами в своите болнични стаи, погребват ги мигновено (или ги кремират? – да, кремацията е по-вероятно в духа на времето), без присъстващи, под сурдинка. Починали без никакво свидетелство, жертвите се свеждат до една цифра в ежедневната статистика, а с ръста на смъртните случаи тревожността, която се простира сред населението, изглежда странно абстрактна.

Една друга цифра също придоби голяма важност тези седмици, а именно тази на възрастта на болните. До каква възраст е уместно те да бъдат реанимирани и лекувани? 70, 75, 80 години? Това зависи, както изглежда, от частта на света в която живеем; при всички положения обаче, никога до сега не сме изразявали с подобно спокойно безсрамие фактът, че не всички животи имат същата стойност, че след една определена възраст (70, 75, 80?), то е почти все едно човек вече е мъртъв.

Всички тези тенденции, както казах, съществуват отпреди коронавируса; те просто се откроиха с това ново доказателство. След карантината няма да се събудим в един нов свят; ще бъде същото, само малко по-лошо.

Споделете чрез

Предишен

Следващ